ЮБИЛЕЙНО ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

 

 

Върху лобното място на Тодор Александров в Пирин планина дълго време стои възпоменателна плоча с впечатляващи думи.¹ Множеството фотографии, изобразяващи сплотеността на три поколения, застинали под обричащия девиз "През Голгота към независима Македония" са автентични документи за народната признателност към личността на Александров и за надеждата в успеха на изградената  от него конспиративна организация. Скоро хилядният човешки поток към паметните места на революционната народна институция, нямаща аналог в междувоенната европейска история секва окончателно. След 19 май 1934 г. плочата в м. Равна бука и надгробните паметници на Т. Александров, Панзо Зафиров от с. Свети Николе, Щипско, Иван Параспуров от гр. Щип и на Симеон Евтимов от с. Емборе, Кайлярско са обект на особено внимание. Македонският пантеон е направо "трън в очите" на новите безотечественици, дошли на власт след преврата от 9 септември 1944 г. Знаците на родолюбиво благоволение и християнски вечен покой са яростно унищожени.

 Често пъти народната памет, а и историческата наука са подвластни на страховитото в някогашната ВМРО правило, което налага забавянето, но никога не отлага забвението. Така бавно и необратимо споменът за времето, делото и личността на Т. Александров започна да се възкресява.²

Със зараждането и развитието на гражданското общество в България е налице издателски бум по темата за ВМОРО/ВМРО/ и нейния именит ръководител Тодор Александров.³ В скалата от традиционни ценности делата на революционера от гр. Щип, днес Република Македония, отново получават  заслужено обществено признание. Възстановен е неговия паметник в гр. Кюстендил, гроба край параклиса "Свети Илия" над с. Сугарево, община Сандански. Открит бе паметник в София, а през 2003 г. на лобното му място е поставен здраво нов възпоменателен знак.

Целта на настоящата юбилейна статия е да открои лаконично основните страни от многообразния портрет на Тодор Александров, като се поставят проблеми за бъдещи научни проучвания и оценки. Изследователските задачи са трудни, не само поради липса на изворов материал за някои сенчести страни от дейността на ВМРО. Все пак става дума за тайна организация, чиито водачи не винаги документират взетите решения и понякога едно говорят, друго мислят, а трето правят. Освен това има и важни обстоятелства, които задължително е редно да бъдат отчитани.

Ако след 1912 г. Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско е единственият член на ЦК на ВМОРО, който загива от съглашенски куршум, то Т. Александров оглавява злочестата редица от организационни деятели, убити от братска ръка. За тази драма е писано много, но все още има какво да се допълни. Дори и днес сред потомците не е изживяно родовото пристрастие. Нагласата за крайни оценки се подхранва и от липсата на самостоятелни изследвания върху участието на ВМОРО/ВМРО в общобългарския политически живот. Не са анализирани личните особености и обществено-политическите възгледи на българските революционери от Македония, както и тяхната взаимовръзка с отговорните държавни фактори в София. Самият Т. Александров не попада случайно в подетата  национална борба, а е личност, чиято индивидуална характеристика обективно слага отпечатък върху македонското освободително движение. Именно от  1911 до 1924 г., точно през неговото членство в ЦК на ВМРО, българите в Македония  преживяват две национални крушения, а българската държава, въпреки колосалните усилия и кървави жертви, не успя да постигне бленуваното обединение. Тодор  Александров обаче, като водеща фигура във ВМРО, има главната заслуга за насочване на съпротивителните импулси под едно общо идейно знаме. В "Стара България" олицетворяваното от него дело бе един от факторите за ограничаване разложението на националния дух и разпалване вярата в победата на започналата поредна освободителна битка. Затова с присъщата му стоманена воля, идейна убеденост, непоклатимо българско родолюбие и с организаторския си талант Т. Александров не само заклейми пред международната общественост денационализаторските режими на Белград и Атина в Македония, а изгради отдолу най-силния народен ревизионистичен отпор срещу наложените несправедливи граници на Ньойска България. Ето защо и до днес, личността на Т. Александров в публичното пространство продължава да бъде обект на полюсни оценъчни  крайности. Той е наричан "жив символ на македонската борба", "легендарен народен вожд", "планински цар", "буревестник на Балканите", "крайно магнетична личност", а заради апостолския си плам е сравняван с руския писател и мислител Лев Толстой. От друга страна, съвсем несправедливо получава политическите етикети: "империалист", "милитарист", "разбойник", "бандит", "върховист", "оръдие на двореца”, “платен слуга на българските правителства" и т.н.⁴

 Все още не секват фалшификаторските напъни, за откъсване на Т. Александров от българския му етнически произход. Те са подчинени на господстващата в Република Македония македонистка държавна доктрина. Жалките опити да се лепи изкуствен ореол на т. н. "Македонскиот Робин Худ"⁵, са пример за духовно насилие и кощунствено светотатство. Посегателството може да бъде лесно развенчано. Екзархийският учител от гр. Щип не е обикновен селски войвода, а  ерудиран организационен водач, изпод чиято ръка излиза смазваща документация.   

По-важното е да се изтъкне друга характерна за Т. Александров особеност: Няма друг член на ЦК на ВМРО, който така целенасочено да разбива политически мотивираните спекулативни митове за освободителното движение на македонските българи. Това веднага се откроява, когато макар и схематично се проследят Александровите изяви в обвързаните четири сфери на личностно проявление: като организатор, идеолог, политик и "държавник в нелегалност".

Роден е на 4 март 1881 г. От непълни четиридесет и четири години Александров посвещава на революционните борби в Македония четвърт век.

Израства в семейството на българския народен просветител, педагог, поет и композитор Александър Попорушев. Учи в Щип, Радовиш, а през 1895-1898 г. е в Българското мъжко ІІІ класно и екзархийско педагогическо училище – Скопие. Христо Матов, директор на училището, е негов кръстник във ВМОРО. Успоредно с учителството в гр. Кочани  през 1898/99, 1900-1903 г. и с. Виница, Кочанско – 1899/1900 г., той е ръководител на Кочанска революционна околия. Прокарва революционни канали през Плачковица планина за гр. Радовиш и гр. Струмица, за Крива паланка, Куманово, Свети Николе, Велес и Щип. С негово съдействие през Кочанско преминава част от динамита за атентатите в Солун. На 3 март 1903 г. е арестуван, а Скопският извънреден съд го осъжда на 5 години тъмничен затвор. След 13 месеца в Скопския Куршумли хан е освободен, благодарение на издействаната от българската дипломация "голяма политическа амнистия".⁶ Назначен е за главен учител в гр. Щип. Там е избран за член на околийското ръководство на ВМОРО. Повелите на съзаклятието изпълнява заедно с ценените от него като "великани в македонското революционно движение”: околийския ръководител Тодор Лазаров и войводата Мише Развигоров. От януари 1905 г е в нелегалност. Делегат и секретар е на Първия скопски окръжен революционен конгрес /16-22 януари 1905 г./. През 1906/1907 г. е на лечение в България и учителства  в гр. Бургас. На Втория скопски конгрес /2-10 август 1907 г./ е делегат на Щипска революционна околия. След вестта за убийството на Михаил Развигоров, напуска учителството и през пролетта на 1907 г. заминава пак за Македония като секретар на кочанския околийски войвода Симеон Георгиев. На Третия редовен конгрес / 8-14 ноември 1907 г./ Т. Александров е избран за окръжен войвода.⁷

Натрупаният революционен опит и отличните организаторски качества на Т. Александров проличават в трудните, кръстопътни моменти от развитието на ВМОРО. Неговият учител Хр. Матов, притежаващ способността бързо да оценява хора и събития, веднага след убийството на Гарванов и Сарафов телеграфически извиква от Бургас Т. Александров. Младият учител не само поема касата на Задграничното представителство, но заедно с Хр. Матов взимат мерки за предотвратяване последиците от "пъкленото решение" на групата около Сандански. От сега нататък Александров получава "широка инициатива" за дейност и наистина скоро се оказва, "за делова революционна работа, един от най-способните хора, които организацията е имала".⁸

От Кюстендилския конгрес до началото на Балканската война Т. Александров успява да запази организационния потенциал в Скопския революционен окръг от коварния замисъл на младотурската обезоръжителна акция.  Осигуреният терен със скритото оръжие и финансови средства са най-важните предпоставки за възстановяването на ВМОРО. В това отношение делото на Хр. Матов, Еф. Чучков и Т. Александров е пряко подпомогнато от българското правителство и Екзарх Йосиф І. Необходимо е да се припомни, че Т. Александров, като "покорно духовно чедо", на 31 декември 1908 г. е назначен от българския Екзарх Йосиф І за допълнителен учител при Скопското педагогическо училище със задължение да помага на казалийския училищен инспектор. Така бившият войвода и настоящ екзархийски просветен служител брани населението в Скопско, Кратовско, Тетовско и Кумановско от "силните удари на сръбската пропаганда" и поддържа революционното съзнание у тамошното българско население.⁹

През пролетта на 1911 г. е избран с писмено съгласие на дейците от Скопски, Битолски и Струмишки революционни окръзи ЦК в състав: Т. Александров, Петър Чаулев и Хр. Чернопеев. За допълнителен член е одобрен Ал. Протогеров, представляващ членовете на бившия ВМОК.¹⁰

В навечерието на освободителен поход са отхвърлени безпочвените теоретизирания и социални утопии. При строителството на възстановената организация заляга здравото българско национално начало в приема на нови членове и в строгото спазване на нелегалната централизация. А Т. Александров се оказва представител на второто поколение революционери, които са  съединителната верига между революционната организация на Гоце Делчев, Даме Груев, д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов... и следвоенната ВМРО, чиито официални документи носят до 1925 г. печата от Рилския конгрес /1905/.

Преминавайки през всички стъпала на организационната йерархия, комитата с многото лъжливи имена (Даскала, Богдан, Божидар, Дзоле, Наков, Недю Кръстев /Недокръстен/ , М. Хр., Миле, Миле Христов, Тр. Василев) навсякъде, където пребивава, е изпълнен със заразителната воля за утвърждаване силата на сплотения народ, чиято борба трябва да продължава. Александров, особено през периода 1911-1924 г., живее в задъхан ритъм. Такова е усещането, когато се  проследяват разнопосочните пунктове на революционната му география: гр. Щип, Скопие, Кюстендил, Плачковица планина, София, Плевен, Цетина, Загреб, Оршова, Венеция, Ница, Кукуш, Солун, Валандово, Кратово, Крива паланка, Куманово, Битоля, Охрид, Ниш, Стара Загора, Осоговска планина, Рилски манастир, с. Селище, с. Покровник, Горноджумайско, Будапеща, Виена, Лондон, Горна Джумая, Мелник, с. Сугарево, Пирин планина.

Още от 1911 г. в организационен план най-важното за Т. Александров е прилагането на утвърдения от Кюстендилския конгрес /1908 г./ Правилник на ВМОРО. За него този ръководен документ е едва ли не обект на фетишизиране. Организаторските му усилия имат триединна цел: 1. Създаване на тайна, модерна и здрава революционна армия, в състояние да обучава бойци и да води необходимата въоръжена борба; 2. Осигуряване финансовата независимост на ВМРО, чрез домашно набиране на средства. 3. Ефективна съдебно-наказателна дейност срещу шпиони, разбойници, контрабандисти, изменници, нарушители на революционния морален кодекс и т.н. , което е залог за силата, авторитета и правната обоснованост на освободителната кауза, чийто застъпник е ВМРО.

Aлександровият ръководен стил изисква безпрекословно подчинение и изпълнение на веднъж приетите писмени наредби, защото "…Силна и неуязвима Организация се създава само, ако всички воли се насочат към една цел, въз основа на един правилник…"¹¹

 С такива мотиви и с оглед очертаващата се неравностойна война за освобождението на Македония Т. Александров е основоположник и първи строител на т. н. “спомагателна към ВМРО организация”. Тя е изградена през 1922 г. в пограничния Петрички окръг от Царство България, за " да подпомага морално и материално ВМРО в поробените под Сърбия и Гърция части от Македония".¹² 

Тодор Александров, пак по същото време – октомври 1922 г.,  в гр. Форт Уейн, Индиана, САЩ ознаменува с успех мисията си за далекобойното организиране на българското освободително дело в Македония. Той не просто стъпва върху естествената носталгия към  "стария край" сред многобройната българска емиграция в Новия свят и слага кръст на отчаянието, обхванало македонските българи в САЩ, Канада и Австралия. Революционният строител ги изважда от идейната безпътица чрез изградената с прякото му съдействие Македонска политическа организация. Лично упълномощеният от него първи секретар на МПО Йордан Чкатров изпълнява възложената му задача: Засилване на МПО, утвърждаване връзките й с организираната бежанска общност  в свободна България. Историческата заслуга на Т. Александров, е безспорна, защото за първи път обединените сънародници в далечна Америка са възприети като незаменим равностоен партньор и самостоятелен външен фактор в единно ръководеното македонското освободително движение.¹³

Третият стратегически участък в изграждането на освободителния фронт е Вардарска и Егейска Македония. Замисълът на Александров и останалите дейци на ВМРО е продължаване на борбата чрез тайния строеж  на неин революционен младежки институт. Учредяването и дейността на Македонската тайна революционна младежка организация по долината на р. Вардар доказва практичността и мащабния размах сред съратниците на Т. Александров.^13а

 За него упоритата работа на организационното поле не е самоцелна. Плътта на изкования с помощта на десетките му съидейници организационен скелет оживява от променящите се програмни цели и водещи идеи на ВМРО. На Александров принадлежи мисълта: "ВМРО е идейна организация, която е принудена от жестокостите и насилията на тираните на Македония да се бори за свободата на своята поробена Родина".¹⁴ В такава плоскост интерес будят факторите, определящи обществено-политическите и идейни възгледи на Т. Александров.

Първо, това е освободителната идеология на старата ВМОРО, върху която е отразен закодираният от Берлинския договор /1878 г./ правен ред в Европейския Югоизток. Освен това, тъй като Александров е живата връзка между македоно-одринските дейци и новото поколение революционери, той отлично познава традиционния морал и светоглед на българското население в европейските вилаети на Османската империя. Там стремежът към свободен и достоен човешки живот е предизвикан от султанската тирания и растящата опасност след 1908 г.  за народностно обезличаване на вековните български етнически землища. На трето място, Т. Александров анализира международното положение на обречената османска държава, идеите на Сръбското и Гръцкото кралство за подялба на Македония, заплитащия се възел от интересите на Великите сили и съобразно това определя политическата тактика и стратегия на революционната организация. Четвърто,  Т. Александров се вдъхновява от "ратниците на Българското Възраждане", познава българската политическа мисъл и е убеден, че докато има етническо подтисничество и денационализаторски режими в Македония, свободна България е задължена "морално и материално" спрямо онеправданите си съотечественици. На последно място, освен в импулсиращите афоризми на някои европейски мислители, той намира идейна обоснованост за революционно действие и в широко прокламираната американска мирна програма, известна като "14-те точки на Уилсън". Разочарованието му е засилено от липсата на воля сред победителите, които не са склонни да прилагат клаузите за покровителство на малцинствата в роденото с тяхно съдействие Кралство на сърби, хървати и словенци.

Идеологическите постановки, защитавани от Т. Александров, са ясни, достъпни за българското население в Македония, винаги навременни, а с оглед на текущата борба те изключват излишните теоретични диспути и проекти за държавно строителство. Точно затова тези идеи имат трайно отражение върху народния светоглед и са с мобилизиращ потенциал.

 Т. Александров със следващите го "дисциплинирани борци" е  организатор на серия динамитни атентати в Македония /1911-1912/. По този начин се смята да се наложи разрешението на македонския въпрос чрез отрицанието на младотурските "квазиконституционни години" и извоюване "автономията на Македония и Одринско".¹⁵

Революционният лидер е от болшинството македонски дейци, които възприемат идеята за автономия като тактика, като етап към освобождението и обединението на българския народ. Без да бъде посветен в задкулисните преговори по създаването на Балканския съюз, той е категорично за "Целокупна България".

            На 6 декември 1912 г. от Солун ЦК на ВМРО в

меморандума до цар Фердинанд сочи преследваната от години " свещена цел – да се спаси българска Македония за българския народ, целокупна и неразделна".¹⁶ На два пъти, през 1912-1913 г. и 1915-1918 г. бе пропиляна възможността "да се запазят всички български земи за България".

След войната, пред Македония, този път разпокъсана и трайно заплашена от сръбска и гръцка асимилация, отново е поставен въпросът за програмната посока на македонското освободително движение. На фона на преобладаващия организационен кипеж и идеен разнобой¹⁷ пак изпъква фигурата на идеолога Т. Александров. Известно е, че на 6 юли 1919 г. Осмият месечен събор на македонските братства изоставя напълно лозунга за обединението и издига като свое знаме идеята за независима Македония.¹⁸ В същия ден Александров дословно пише следното: “[В]сички възприемаме автономията, или по-право създаване независима Македония като по-малко зло пред невъзможността да се обединим сега”. Александров утвърждава автентичното дешифриране на довоенния уставен лозунг така: "…Автономия на Македония и то като етап. Така се е разбирала тази цел не само от основателите на организацията, но и почти от [в]сички техни другари и заместници, от цялата македон[ска] интелигенция и от цялото макед[онско] организ[ирано] население”.¹⁹

В  редица следвоенни документи на ВМРО понятието  “автономия” е абсолютно тъждествено на новите термини “независимост”, "самоуправление", “самостойност”, а идеята за “независима Македония” е защитена със следните аргументи: средство за запазване географската цялост и етнографската неделимост на Македония; начин за отбиване на сръбски и гръцки териториални претенции; заявената готовност на българското правителство  да върне Пиринския край, за “да се създаде от Македония независима държава под протектората на великите сили”. Има и още един съществен мотив: Искането за “независима Македония” е в съзвучие с принципите на американския президент Уилсън, за които тогава се смятат, че ще залегнат в основата на “новия световен ред”. Главното е чрез осъвременения автономистки политически идеал “да се запази моралното единство на нацията, което – разсъждава Т. Александров– е по-важно в сегашния момент даже от една временна свобода”.

Родолюбивият българин пророчески твърди, че “чрез моралното единство рано или късно ще се получи народното обединение [но] [в]еднъж разклатено моралното единство [при]  създадена пропаст между българи от една област срещу ония от друга, и да се освободим има опасносm