ЮБИЛЕЙНО ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

 

 

Върху лобното място на Тодор Александров в Пирин планина дълго време стои възпоменателна плоча с впечатляващи думи.¹ Множеството фотографии, изобразяващи сплотеността на три поколения, застинали под обричащия девиз "През Голгота към независима Македония" са автентични документи за народната признателност към личността на Александров и за надеждата в успеха на изградената  от него конспиративна организация. Скоро хилядният човешки поток към паметните места на революционната народна институция, нямаща аналог в междувоенната европейска история секва окончателно. След 19 май 1934 г. плочата в м. Равна бука и надгробните паметници на Т. Александров, Панзо Зафиров от с. Свети Николе, Щипско, Иван Параспуров от гр. Щип и на Симеон Евтимов от с. Емборе, Кайлярско са обект на особено внимание. Македонският пантеон е направо "трън в очите" на новите безотечественици, дошли на власт след преврата от 9 септември 1944 г. Знаците на родолюбиво благоволение и християнски вечен покой са яростно унищожени.

 Често пъти народната памет, а и историческата наука са подвластни на страховитото в някогашната ВМРО правило, което налага забавянето, но никога не отлага забвението. Така бавно и необратимо споменът за времето, делото и личността на Т. Александров започна да се възкресява.²

Със зараждането и развитието на гражданското общество в България е налице издателски бум по темата за ВМОРО/ВМРО/ и нейния именит ръководител Тодор Александров.³ В скалата от традиционни ценности делата на революционера от гр. Щип, днес Република Македония, отново получават  заслужено обществено признание. Възстановен е неговия паметник в гр. Кюстендил, гроба край параклиса "Свети Илия" над с. Сугарево, община Сандански. Открит бе паметник в София, а през 2003 г. на лобното му място е поставен здраво нов възпоменателен знак.

Целта на настоящата юбилейна статия е да открои лаконично основните страни от многообразния портрет на Тодор Александров, като се поставят проблеми за бъдещи научни проучвания и оценки. Изследователските задачи са трудни, не само поради липса на изворов материал за някои сенчести страни от дейността на ВМРО. Все пак става дума за тайна организация, чиито водачи не винаги документират взетите решения и понякога едно говорят, друго мислят, а трето правят. Освен това има и важни обстоятелства, които задължително е редно да бъдат отчитани.

Ако след 1912 г. Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско е единственият член на ЦК на ВМОРО, който загива от съглашенски куршум, то Т. Александров оглавява злочестата редица от организационни деятели, убити от братска ръка. За тази драма е писано много, но все още има какво да се допълни. Дори и днес сред потомците не е изживяно родовото пристрастие. Нагласата за крайни оценки се подхранва и от липсата на самостоятелни изследвания върху участието на ВМОРО/ВМРО в общобългарския политически живот. Не са анализирани личните особености и обществено-политическите възгледи на българските революционери от Македония, както и тяхната взаимовръзка с отговорните държавни фактори в София. Самият Т. Александров не попада случайно в подетата  национална борба, а е личност, чиято индивидуална характеристика обективно слага отпечатък върху македонското освободително движение. Именно от  1911 до 1924 г., точно през неговото членство в ЦК на ВМРО, българите в Македония  преживяват две национални крушения, а българската държава, въпреки колосалните усилия и кървави жертви, не успя да постигне бленуваното обединение. Тодор  Александров обаче, като водеща фигура във ВМРО, има главната заслуга за насочване на съпротивителните импулси под едно общо идейно знаме. В "Стара България" олицетворяваното от него дело бе един от факторите за ограничаване разложението на националния дух и разпалване вярата в победата на започналата поредна освободителна битка. Затова с присъщата му стоманена воля, идейна убеденост, непоклатимо българско родолюбие и с организаторския си талант Т. Александров не само заклейми пред международната общественост денационализаторските режими на Белград и Атина в Македония, а изгради отдолу най-силния народен ревизионистичен отпор срещу наложените несправедливи граници на Ньойска България. Ето защо и до днес, личността на Т. Александров в публичното пространство продължава да бъде обект на полюсни оценъчни  крайности. Той е наричан "жив символ на македонската борба", "легендарен народен вожд", "планински цар", "буревестник на Балканите", "крайно магнетична личност", а заради апостолския си плам е сравняван с руския писател и мислител Лев Толстой. От друга страна, съвсем несправедливо получава политическите етикети: "империалист", "милитарист", "разбойник", "бандит", "върховист", "оръдие на двореца”, “платен слуга на българските правителства" и т.н.⁴

 Все още не секват фалшификаторските напъни, за откъсване на Т. Александров от българския му етнически произход. Те са подчинени на господстващата в Република Македония македонистка държавна доктрина. Жалките опити да се лепи изкуствен ореол на т. н. "Македонскиот Робин Худ"⁵, са пример за духовно насилие и кощунствено светотатство. Посегателството може да бъде лесно развенчано. Екзархийският учител от гр. Щип не е обикновен селски войвода, а  ерудиран организационен водач, изпод чиято ръка излиза смазваща документация.   

По-важното е да се изтъкне друга характерна за Т. Александров особеност: Няма друг член на ЦК на ВМРО, който така целенасочено да разбива политически мотивираните спекулативни митове за освободителното движение на македонските българи. Това веднага се откроява, когато макар и схематично се проследят Александровите изяви в обвързаните четири сфери на личностно проявление: като организатор, идеолог, политик и "държавник в нелегалност".

Роден е на 4 март 1881 г. От непълни четиридесет и четири години Александров посвещава на революционните борби в Македония четвърт век.

Израства в семейството на българския народен просветител, педагог, поет и композитор Александър Попорушев. Учи в Щип, Радовиш, а през 1895-1898 г. е в Българското мъжко ІІІ класно и екзархийско педагогическо училище – Скопие. Христо Матов, директор на училището, е негов кръстник във ВМОРО. Успоредно с учителството в гр. Кочани  през 1898/99, 1900-1903 г. и с. Виница, Кочанско – 1899/1900 г., той е ръководител на Кочанска революционна околия. Прокарва революционни канали през Плачковица планина за гр. Радовиш и гр. Струмица, за Крива паланка, Куманово, Свети Николе, Велес и Щип. С негово съдействие през Кочанско преминава част от динамита за атентатите в Солун. На 3 март 1903 г. е арестуван, а Скопският извънреден съд го осъжда на 5 години тъмничен затвор. След 13 месеца в Скопския Куршумли хан е освободен, благодарение на издействаната от българската дипломация "голяма политическа амнистия".⁶ Назначен е за главен учител в гр. Щип. Там е избран за член на околийското ръководство на ВМОРО. Повелите на съзаклятието изпълнява заедно с ценените от него като "великани в македонското революционно движение”: околийския ръководител Тодор Лазаров и войводата Мише Развигоров. От януари 1905 г е в нелегалност. Делегат и секретар е на Първия скопски окръжен революционен конгрес /16-22 януари 1905 г./. През 1906/1907 г. е на лечение в България и учителства  в гр. Бургас. На Втория скопски конгрес /2-10 август 1907 г./ е делегат на Щипска революционна околия. След вестта за убийството на Михаил Развигоров, напуска учителството и през пролетта на 1907 г. заминава пак за Македония като секретар на кочанския околийски войвода Симеон Георгиев. На Третия редовен конгрес / 8-14 ноември 1907 г./ Т. Александров е избран за окръжен войвода.⁷

Натрупаният революционен опит и отличните организаторски качества на Т. Александров проличават в трудните, кръстопътни моменти от развитието на ВМОРО. Неговият учител Хр. Матов, притежаващ способността бързо да оценява хора и събития, веднага след убийството на Гарванов и Сарафов телеграфически извиква от Бургас Т. Александров. Младият учител не само поема касата на Задграничното представителство, но заедно с Хр. Матов взимат мерки за предотвратяване последиците от "пъкленото решение" на групата около Сандански. От сега нататък Александров получава "широка инициатива" за дейност и наистина скоро се оказва, "за делова революционна работа, един от най-способните хора, които организацията е имала".⁸

От Кюстендилския конгрес до началото на Балканската война Т. Александров успява да запази организационния потенциал в Скопския революционен окръг от коварния замисъл на младотурската обезоръжителна акция.  Осигуреният терен със скритото оръжие и финансови средства са най-важните предпоставки за възстановяването на ВМОРО. В това отношение делото на Хр. Матов, Еф. Чучков и Т. Александров е пряко подпомогнато от българското правителство и Екзарх Йосиф І. Необходимо е да се припомни, че Т. Александров, като "покорно духовно чедо", на 31 декември 1908 г. е назначен от българския Екзарх Йосиф І за допълнителен учител при Скопското педагогическо училище със задължение да помага на казалийския училищен инспектор. Така бившият войвода и настоящ екзархийски просветен служител брани населението в Скопско, Кратовско, Тетовско и Кумановско от "силните удари на сръбската пропаганда" и поддържа революционното съзнание у тамошното българско население.⁹

През пролетта на 1911 г. е избран с писмено съгласие на дейците от Скопски, Битолски и Струмишки революционни окръзи ЦК в състав: Т. Александров, Петър Чаулев и Хр. Чернопеев. За допълнителен член е одобрен Ал. Протогеров, представляващ членовете на бившия ВМОК.¹⁰

В навечерието на освободителен поход са отхвърлени безпочвените теоретизирания и социални утопии. При строителството на възстановената организация заляга здравото българско национално начало в приема на нови членове и в строгото спазване на нелегалната централизация. А Т. Александров се оказва представител на второто поколение революционери, които са  съединителната верига между революционната организация на Гоце Делчев, Даме Груев, д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов... и следвоенната ВМРО, чиито официални документи носят до 1925 г. печата от Рилския конгрес /1905/.

Преминавайки през всички стъпала на организационната йерархия, комитата с многото лъжливи имена (Даскала, Богдан, Божидар, Дзоле, Наков, Недю Кръстев /Недокръстен/ , М. Хр., Миле, Миле Христов, Тр. Василев) навсякъде, където пребивава, е изпълнен със заразителната воля за утвърждаване силата на сплотения народ, чиято борба трябва да продължава. Александров, особено през периода 1911-1924 г., живее в задъхан ритъм. Такова е усещането, когато се  проследяват разнопосочните пунктове на революционната му география: гр. Щип, Скопие, Кюстендил, Плачковица планина, София, Плевен, Цетина, Загреб, Оршова, Венеция, Ница, Кукуш, Солун, Валандово, Кратово, Крива паланка, Куманово, Битоля, Охрид, Ниш, Стара Загора, Осоговска планина, Рилски манастир, с. Селище, с. Покровник, Горноджумайско, Будапеща, Виена, Лондон, Горна Джумая, Мелник, с. Сугарево, Пирин планина.

Още от 1911 г. в организационен план най-важното за Т. Александров е прилагането на утвърдения от Кюстендилския конгрес /1908 г./ Правилник на ВМОРО. За него този ръководен документ е едва ли не обект на фетишизиране. Организаторските му усилия имат триединна цел: 1. Създаване на тайна, модерна и здрава революционна армия, в състояние да обучава бойци и да води необходимата въоръжена борба; 2. Осигуряване финансовата независимост на ВМРО, чрез домашно набиране на средства. 3. Ефективна съдебно-наказателна дейност срещу шпиони, разбойници, контрабандисти, изменници, нарушители на революционния морален кодекс и т.н. , което е залог за силата, авторитета и правната обоснованост на освободителната кауза, чийто застъпник е ВМРО.

Aлександровият ръководен стил изисква безпрекословно подчинение и изпълнение на веднъж приетите писмени наредби, защото "…Силна и неуязвима Организация се създава само, ако всички воли се насочат към една цел, въз основа на един правилник…"¹¹

 С такива мотиви и с оглед очертаващата се неравностойна война за освобождението на Македония Т. Александров е основоположник и първи строител на т. н. “спомагателна към ВМРО организация”. Тя е изградена през 1922 г. в пограничния Петрички окръг от Царство България, за " да подпомага морално и материално ВМРО в поробените под Сърбия и Гърция части от Македония".¹² 

Тодор Александров, пак по същото време – октомври 1922 г.,  в гр. Форт Уейн, Индиана, САЩ ознаменува с успех мисията си за далекобойното организиране на българското освободително дело в Македония. Той не просто стъпва върху естествената носталгия към  "стария край" сред многобройната българска емиграция в Новия свят и слага кръст на отчаянието, обхванало македонските българи в САЩ, Канада и Австралия. Революционният строител ги изважда от идейната безпътица чрез изградената с прякото му съдействие Македонска политическа организация. Лично упълномощеният от него първи секретар на МПО Йордан Чкатров изпълнява възложената му задача: Засилване на МПО, утвърждаване връзките й с организираната бежанска общност  в свободна България. Историческата заслуга на Т. Александров, е безспорна, защото за първи път обединените сънародници в далечна Америка са възприети като незаменим равностоен партньор и самостоятелен външен фактор в единно ръководеното македонското освободително движение.¹³

Третият стратегически участък в изграждането на освободителния фронт е Вардарска и Егейска Македония. Замисълът на Александров и останалите дейци на ВМРО е продължаване на борбата чрез тайния строеж  на неин революционен младежки институт. Учредяването и дейността на Македонската тайна революционна младежка организация по долината на р. Вардар доказва практичността и мащабния размах сред съратниците на Т. Александров.^13а

 За него упоритата работа на организационното поле не е самоцелна. Плътта на изкования с помощта на десетките му съидейници организационен скелет оживява от променящите се програмни цели и водещи идеи на ВМРО. На Александров принадлежи мисълта: "ВМРО е идейна организация, която е принудена от жестокостите и насилията на тираните на Македония да се бори за свободата на своята поробена Родина".¹⁴ В такава плоскост интерес будят факторите, определящи обществено-политическите и идейни възгледи на Т. Александров.

Първо, това е освободителната идеология на старата ВМОРО, върху която е отразен закодираният от Берлинския договор /1878 г./ правен ред в Европейския Югоизток. Освен това, тъй като Александров е живата връзка между македоно-одринските дейци и новото поколение революционери, той отлично познава традиционния морал и светоглед на българското население в европейските вилаети на Османската империя. Там стремежът към свободен и достоен човешки живот е предизвикан от султанската тирания и растящата опасност след 1908 г.  за народностно обезличаване на вековните български етнически землища. На трето място, Т. Александров анализира международното положение на обречената османска държава, идеите на Сръбското и Гръцкото кралство за подялба на Македония, заплитащия се възел от интересите на Великите сили и съобразно това определя политическата тактика и стратегия на революционната организация. Четвърто,  Т. Александров се вдъхновява от "ратниците на Българското Възраждане", познава българската политическа мисъл и е убеден, че докато има етническо подтисничество и денационализаторски режими в Македония, свободна България е задължена "морално и материално" спрямо онеправданите си съотечественици. На последно място, освен в импулсиращите афоризми на някои европейски мислители, той намира идейна обоснованост за революционно действие и в широко прокламираната американска мирна програма, известна като "14-те точки на Уилсън". Разочарованието му е засилено от липсата на воля сред победителите, които не са склонни да прилагат клаузите за покровителство на малцинствата в роденото с тяхно съдействие Кралство на сърби, хървати и словенци.

Идеологическите постановки, защитавани от Т. Александров, са ясни, достъпни за българското население в Македония, винаги навременни, а с оглед на текущата борба те изключват излишните теоретични диспути и проекти за държавно строителство. Точно затова тези идеи имат трайно отражение върху народния светоглед и са с мобилизиращ потенциал.

 Т. Александров със следващите го "дисциплинирани борци" е  организатор на серия динамитни атентати в Македония /1911-1912/. По този начин се смята да се наложи разрешението на македонския въпрос чрез отрицанието на младотурските "квазиконституционни години" и извоюване "автономията на Македония и Одринско".¹⁵

Революционният лидер е от болшинството македонски дейци, които възприемат идеята за автономия като тактика, като етап към освобождението и обединението на българския народ. Без да бъде посветен в задкулисните преговори по създаването на Балканския съюз, той е категорично за "Целокупна България".

            На 6 декември 1912 г. от Солун ЦК на ВМРО в

меморандума до цар Фердинанд сочи преследваната от години " свещена цел – да се спаси българска Македония за българския народ, целокупна и неразделна".¹⁶ На два пъти, през 1912-1913 г. и 1915-1918 г. бе пропиляна възможността "да се запазят всички български земи за България".

След войната, пред Македония, този път разпокъсана и трайно заплашена от сръбска и гръцка асимилация, отново е поставен въпросът за програмната посока на македонското освободително движение. На фона на преобладаващия организационен кипеж и идеен разнобой¹⁷ пак изпъква фигурата на идеолога Т. Александров. Известно е, че на 6 юли 1919 г. Осмият месечен събор на македонските братства изоставя напълно лозунга за обединението и издига като свое знаме идеята за независима Македония.¹⁸ В същия ден Александров дословно пише следното: “[В]сички възприемаме автономията, или по-право създаване независима Македония като по-малко зло пред невъзможността да се обединим сега”. Александров утвърждава автентичното дешифриране на довоенния уставен лозунг така: "…Автономия на Македония и то като етап. Така се е разбирала тази цел не само от основателите на организацията, но и почти от [в]сички техни другари и заместници, от цялата македон[ска] интелигенция и от цялото макед[онско] организ[ирано] население”.¹⁹

В  редица следвоенни документи на ВМРО понятието  “автономия” е абсолютно тъждествено на новите термини “независимост”, "самоуправление", “самостойност”, а идеята за “независима Македония” е защитена със следните аргументи: средство за запазване географската цялост и етнографската неделимост на Македония; начин за отбиване на сръбски и гръцки териториални претенции; заявената готовност на българското правителство  да върне Пиринския край, за “да се създаде от Македония независима държава под протектората на великите сили”. Има и още един съществен мотив: Искането за “независима Македония” е в съзвучие с принципите на американския президент Уилсън, за които тогава се смятат, че ще залегнат в основата на “новия световен ред”. Главното е чрез осъвременения автономистки политически идеал “да се запази моралното единство на нацията, което – разсъждава Т. Александров– е по-важно в сегашния момент даже от една временна свобода”.

Родолюбивият българин пророчески твърди, че “чрез моралното единство рано или късно ще се получи народното обединение [но] [в]еднъж разклатено моралното единство [при]  създадена пропаст между българи от една област срещу ония от друга, и да се освободим има опасност по вътрешни причини да бъдем бити и поробени по части”.²⁰

Автономистката тактика в политическата философия на Т. Александров е условие за поетапното освобождаване на Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. Настоятелното искане за независима Македония разкрива по-големи възможности за маневриране на българската външна политика. В разбиранията на тогавашния революционен елит също преобладава убеждението, че македонската освободителна кауза няма да пострада, тъй като замислената “македонска държава” от Охридското езеро до р. Места ще бъде предимно с български културно-политически облик и независимо от граничните бариери, ще е фактор за съхранение на народното единство в цялостното българско етническо пространство. Ето защо автономисткият възглед между двете световни войни е съпътствуван винаги със задължителния тезис  за опазване на “българското духовното единство”, който е традиционен за легалното и революционното направление в македонското освободително движение.²¹

В богатия политически речник на Т. Александров освен “автономия", "независима Македония", се срещат и други, характерни за него ключови думи: "борба" "национално самоопределение", "човешки права и свободи", "тирани на свои и чужди народи", "суверенна воля на Македония", "дълг към борческата Родина", "дълг към поробените си сънародници", "освободителното движение на македонския българин", "родолюбие"…

          Волевият характер на Александров е обусловен, а поведението му на политик в македонското освободително движение е рамкирано от определящи за него аксиоматични правила. Те пък отразяват както организационната традиция, така и търсенията на практичния Александров дух за изход от усложнената политическа обстановка. Става дума не само за "революцията-фарс" от 1908, а главно за последиците от трите войни през 1912-1918 г. – узаконеното разпокъсване на Македония, ликвидирането там на вдъхновяваното от Екзархията и българската държава културно-национално дело, установяването на чуждоземни  денационализаторски режими, морално-политическия срив в имунната система на българското общество, конфликтите между ВМРО и българските правителства, борбите срещу сръбските контрачети и въоръжени федералисти, както и опитите за идейното обезличаване и организационно подчинение на македонската освободителна борба от страна на БКП /т. с./  и  комунистическия Интернационал.²²

          На първо място, Т. Александров отстоява принципа за върховенството на националната освободителна борба в Македония. Ангажирането на ВМРО с чисто социално-класови задачи е изключено, докато не се приложат гарантираните в Сенжерменския договор малцинствени права на македонските българи /чл. 2, 7, 8, 9 и 11/. Водещ е принципът за надпартийна солидарност при организирането на населението и воденето на обща борба под безкласовото идейно знаме на ВМРО. Александров е категоричен: след като има национален гнет и асимилационно насилие, темата Македония не бива да бъде поле за евтина партийна пропаганда и социална, политическа борба. Това основно положение е добре илюстрирано от самия него в израза "…да не се позволи безогледно партизанско остървение, вредно за каузата на роба".

          Принципът за самостойност изключва грубата намеса във ВМРО при определяне на нейната тактика, избор на вътрешни партньори и стратегически съюзници, контурите на международната й дейност и прочие. Накратко, революционната организация разчита "на своите борчески сили", като вратата е отворена за безвъзмездна помощ и равноправно сътрудничество с всякакви обществени и държавни фактори, при условие, че се запазва пълната й независимост.

          На четвърто място, характерно за политическия стил на Т. Александров е експертната обоснованост на взетите решения. Проблемът за социално-психологическите типове в личностната история на освободително движение след 1878 г. не е проучван. Но по различно време политикът Т. Александров се намира под обаятелното въздействие и отчита съветите на видните български интелектуалци и обществени дейци като проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, доц. Никола Милев, Христо Матов, Тодор Лазаров, Пейо Яворов, Григор Василев и др.

          Пето, Т. Александров е застъпник на легитимната представителност, както на членството си "в ЦК на ВМРО", така и на законния суверенитет, който има революционната организация спрямо волята "на борческа Македония". Принципът на революционна екстериториалност разширява мобилните съпротивителни възможности на ВМРО и оневинява нарушението на несправедливите държавни граници в Европейския югоизток. 

          Изключително ценна е организационната документация, доказваща не по-малко характерния за Александров седми принцип – на загриженост към съдбата на българския народ и държава.²³

          Седемте принципа очертават координатната система, в която се разпростира политическата дейност на Тодор Александров. Дори и когато греши, тези правила са мерило за самооценка на поведението му като личност и български революционер от началото на ХХ век.

          Организаторът, идеологът и политикът Т. Александров се открояват най-добре при ръководенето на ВМОРО/ВМРО. Той е докрай привърженик на революционните средства на борба и отхвърля като невъзможна "мирната пропаганда, за да се приготвят в Македония хора, които да заявяват пред лицето на сръбските власти, че са българи".²⁴ Още от 1910 г. е в действие предложената от него динамитна тактика. Самият Александров се проявява като изобретател – обикновен домашен будилник превръща в часовников механизъм на адски машини. Тодор Александров и всички македонски революционни дейци под различни форми са в състава на Българската армия и административното управление на Македония през войните от 1912-1913 г. и 1915-1918 г.²⁵

            Процесът по второто възстановяване на ВМРО окончателно утвърждава публичния ореол на Александров наистина като "Последният цар на планините". Този път най-дейният от членовете на ЦК носи убедеността за дълготрайния характер на започналата неравна национална битка в Македония. Тактическата цел е двуединна: 1. Светът да разбере, че Македония на два пъти е обект на несправедлива подялба, но тя е жива и се бори срещу сръбския и гръцкия денационализаторски режими. 2. Националният дух сред българското население в Македония е запазен и то ще продължи да воюва за малцинствените си права и човешки свободи.

          В неговия революционен светоглед провокирането на замислената външна намеса е в зависимост от степента на запазената македонска българщина. Затова непосилният стремеж на Тодор Александров е да компенсира отсъствието на българските държавни и духовни институции с мисията на ВМРО. Известните четири букви изразяват именно този скрит мотив. На международната общественост става известно, че във вътрешността на Македония отново води борба революционна организация, чийто членове са тамошните непокорни българи.

       Делото на ВМРО е немислимо без явната и невидима помощ, идваща от свободна България. Революционната "институция", чиято "конституция"²⁶ е организационният правилник, се изгражда като своебразна форма на липсващата българска държавност в Македония. Тодор Александров е пълновластен неин законен ръководител и върши това, което е забранено и невъзможно за следвоенна България.

          Значим научен проблем е идеологическата настройка на нелегалната държава и мястото на Тодор Александров в българското духовно пространство. Днес само от взора в тогавашните фотографии личат идейната осъзнатост, самоувереният вид на обикновените бойци в четнически униформи с отличителни знаци. Нелегалната войска реално е резерв за ограничената от Ньойския договор Българска армия. Издръжката й е от бюджета на ВМРО. За приходната му част Тодор Александров проявява възрожденски дух и изобретателност: През ноември 1920 г. той пише писмо до родения в Русе софийски банкер Иван Ковачев. Молбата е за 100 000 лв. , а мотивите са: "за продължаване борбите на организирания поробен македонски българин, за запазване националното име и култура и за извоюване на свобода". Негово е предложението за събиране по "няколко милиона налог от големите тютюневи фирми". Приема с благодарност подарения от сливенските фабриканти плат. Упълномощава софийския митрополит Стефан да убеди наследниците на починалия Иван Евстатиев Гешов да внесат за "македонското освободително дело" 5 млн. лева²⁷.

          В политическото ръководство на революционната организация са най-силните проявления на присъщите за Т. Александров държавнически поглед, чувство и качества. Те са пресечната точка на два значими научни проблема – отношението на Т. Александров спрямо българското му Отечество и външната политика на ВМОРО/ВМРО.

       Съвременният читател може да съзре дискусионен елемент в реторичния въпрос: Възможно ли е една национална организация, чиито членски състав са   предимно етнически българи и води непосилна революционна борба в домашна среда да бъде изцяло надпартийна, политически независима, да взима безусловни решения и да бъде самостоятелна в действията си ? Академичните размисли намират доказателства, че в съдбоносни за България моменти Т. Александров и организационният елит допускат тактически грешки и вменяват на ВМОРО оправдана, но погрешна външнополитическа стратегия, която пък също е избрана и в София. Естествената за отговорния войвода проницателност се оказва подвластна на типичната за онези времена патриотична еуфория и крайни обществени настроения срещу "сърби и гърци".

     Темата за съюзниците на македонското освободително движение е една от ключовите за разбиране на неговите същностни характеристики. Тодор Александров и съратниците му, с мисъл и дело за националното освобождение на българите в Македония, установяват широки международни връзки. По повод на всички събития, отнасящи се до съдбините на Македония, революционната организация от 1911 до август 1924 г. изнася пред света серия от меморандуми, декларации, окръжни, открити и протестни писма. За Т. Александров бюлетините, вестите и публикациите във вестниците на нелегалната българска държава не са достатъчни.²⁸

         Преди Балканската война, през март 1911 г., новият ЦК на ВМОРО води в Цетина разговори с албанските водачи. Тодор Александров, заради неясноти около статута на Македония, през октомври 1912 г. се среща с министър-председателя Ив. Ев. Гешов.           Организационният ръководител, през януари 1913 г. излага до него аргументи в полза на автономията. От пролетта на 1913 г. между ВМОРО и щаба на Българската армия има пълно единомислие. След провокираната война срещу "съюзниците-разбойници" са възстановени контактите с албанците за съвместна борба против сръбските и гръцки окупатори на Македония. Рожба на своето време лично Т. Александров оказва подкрепа на Васил Радославов в парламентарните избори от 1914 г. Аргументите са два –  1. Управляващата Либерална партия по външната политика "мисли, както нам се иска"; 2. България се нуждае от "силно правителство", което да спаси "Македония от новото по-грозно робство под гърци и сърби"²⁹

         Александров, съгласувано с официална България, води преговори с представители на Германия, Австро-Унгария и млада Турция. Това са и държавите-съюзници на България в Световната война. Никога българските революционери от Македония не желаят постигането и на най-бляскавите си планове за национално освобождение и обединение за сметка и срещу България. Така и този път. С акцията на 20 март 1915 г. в района на селата Удово и Валандово ВМРО не позволи на Централните сили да погребат българския неутралитет и да вкарат преждевременно България в световния конфликт.³⁰

          По време на войната Т. Александров е офицер за поръчки в щаба на партизанския отряд при 3-а бригада на ХІ-а македонска дивизия. Своебразният български държавник, заедно с ръководството на преобразуваната ВМОРО, се считат лично отговорни за разумното кадрово попълнение в административното управление, стопанското осигуряване и духовния живот на освободена Македония.

          През 1915-1918 г. Александров е в плен на илюзорно убеждение. Той смята че отгоре, в резултат от срещите с цар Фердинанд, князете Борис и Кирил и премиера В. Радославов, може да се пребори с "българските небрежности", контрабанда, партизанска корупция и т. н. Изключителна е последователността му в тази посока. ³¹

          Революционният идеал на Тодор Александров "за благополучно изкарване на добър край започнатото велико дело – обединението на българското племе" изключва всевъзможните обвинения в партийно увлечение и царедворски наклонности. Възгледът му за царската династия е пределно ясен: Това е "емблемата на националното обединение, страж за вътрешното уреждане и преуспяване, както и за всестранен напредък на обединена и силна България".³²

          В съдбовната за България война Т. Александров мисли и работи много по-достойно и отговорно от редица български държавни мъже. Представителят на Македония разпределя германските доставки за бойното окомплектоване на ХІ-а пехотна дивизия. Два пъти Александров се среща с германския кайзер Вилхелм ІІ –  на 5 януари 1917 г. в гр. Ниш, където е награден с железен кръст ІІ ст. и на 11 октомври 1917 г. в София. Вярно е, че тези протоколни срещи не са само израз на всеобщата признателност към Германия за освобождението на Македония. Те са знак и за по-ранното българо-германско сътрудничество. Но в никакъв случай не може да се твърди, че лидерът на ВМРО е "немско оръдие". Така например още на 2 декември 1916 г. Т. Александров в писмо до цар Фердинанд изразява протест срещу правителственото намерение да продаде мина Перник на германската банкова групировка "Дисконто Гезелшафт". Запознат с преговорите в Брест-Литовск и позицията на Добруджанската организация, водещ за него е българският национален интерес, а не претенциите на Германия в териториалните спорове между съюзниците.³³

Държавнически е стилът на Александров и като секретар на комисията за отпразнуване на 15-годишнината от Илинденското въстание. В изработената с негово участие програма е изтъкнат общобългарският характер на македоно-одринското освободително движение. И по - късно, на 2 август 1923 г., той подчертава идейно-организационната приемственост между делото на Г. Делчев и илинденци и започналата освободителна борба в Македония.³⁴  

Тодор Александров проявява замах и творчество в нелегалното следвоенно държавно строителство. Възстановената ВМРО търси съчувствие и подкрепа сред недоволните от мирните договори държави – Германия, Австрия, Унгария, Италия, Турция и Албания. Разчита се на всички национално онеправдани народи и етнически общности във Версайското Кралство на сърби, хървати и словенци. Същевременно недвусмислено е демонстрирана готовността за прекратяване на революционната борба, само ако се приложат правно гарантираните малцинствени права на българите в Македония под чужда власт. ³⁵

            Свободна България продължава да бъде единственият партньор на екстериториалната организация. В разбиранията на Т. Александров всяко посегателство върху българския държавен суверенитет е удар срещу ВМРО и обратно. Вдъхновителят на спомагателната организация в Петрички окръг и земеделският министър-председател се оказват два остри камъка, които не мелят брашно заедно. Крайната ожесточеност и кървавата враждебност в отношението ВМРО–БЗНС е предопределена от две важни обстоятелства: 1. Старателното изпълнение на Ньойския договор е част от процеса на българо-югославско сближение, което похлупва парещия проблем Македония, с миражната цел за териториален излаз на Бяло море. 2. Правителството на БЗНС, чрез т.н. въоръжени федералисти, настоятелно се опитва да постави под контрол ВМРО и легалното македонско освободително движение. Точно затова Тодор Александров и тогавашният революционен елит осъждат земеделското правителство като гибелно за съществуването на България и пагубно за възхода на българщината.³⁶

От такъв изследователски ъгъл мястото на ВМРО в деветоюнския преврат е обяснимо и логично. Едва ли това може да бъде дискусионна тема. Защо? Самият Т. Александров нарежда организационното участие в подготовката на преврата да бъде строго конспиративно и потайно. Според Г. Баждаров, за разлика от Ив. Михайлов, Александров не е знаел точната дата на преврата. Просто не е била необходима масираната помощ на четниците от Македония. В България тогава е имало достатъчно безработни офицери-родолюбци.  Но след 9 юни 1923 г. той влага голяма амбиция за стабилизирането на широката междупартийна коалиция Демократически сговор. Александров се надява делото на "революционното правителство" да спаси България от "политическа развала", да превърне вътрешно уредената държава във фактор за следване на националните интереси и да разшири борческите възможности на самата ВМРО.³⁷

Тодор Александров проявява траен стремеж да се избягват вътрешните трусове, за да не се позволи отслабването на българската държавност. Такива са и неговите мотиви при потушаването на организирания от БКП /т. с./ септемврийски бунт през същата 1923 г. Същевременно животът на водещите комунистически дейци от Петрички окръг е спасен. Те са скрити цяла година от преследващите ги офицери в четите на ВМРО. По този начин бившият комунистически депутат Владимир Поптомов попада в четата на Димитър Илиев, сина на войводата дядо Илия Кърчовалията.³⁸

Като следвоенен революционен деятел, Т. Александров не е чужд на социалните тежнения. Тези цели обаче са вторични, защото само след премахването на националния гнет е възможно установяването на социална правда. В името на законните малцинствени права на българите в Македония ВМРО още през 1920 г. преговаря със сръбските комунисти.³⁹

Имайки предвид опита на кемалистка Турция и на останалите балкански националноосвободителни движения, през декември 1923 г. Т. Александров съставя проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство. Вместо взаимно признание, запазена самостоятелност и "материална, дипломатическа и морална подкрепа" от Съветска Русия, тесен кръг революционни дейци начело с Александров допускат наивно  да бъдат вкарани в лабиринт от интригантски ходове и изнудвания. През 1928 г. смъртоносният вождистки акт заедно с приетото сътрудничество на ВМРО от 1914 г. са оценени отрицателно от делегатите на VІІ конгрес.Тогава е възприета следната уставна норма "ЦК няма право да поема с външни фактори ангажименти, които не са в духа на устава и решенията на конгреса".

Противно на очакваното Третият интернационал възлага на ВМРО не националноосвободителна мисия в Македония, а водещата задача да бъде част от класовия балкански революционен фронт. Тримата членове на ЦК, на 29 април 1924 г. във Виена, декларират готовността си за борба не само срещу управляващите режими в Белград и Атина, но и срещу правителството на Ал. Цанков. Програмната антибългарска линия е утвърдена и в подписания от Ал. Протогеров и П. Чаулев прословут Майски манифест. Това се оказва "препъни камъка" в станалите нееднозначни отношения между Т. Александров и властите в София. Веднага след приключване на виенските преговори БКП /т.с./ взима решение за ново въстание, а Александров, съзирайки последиците от публикуването на Манифеста, заедно с проф. Л. Милетич заминава за Лондон.⁴⁰

Крайният западен пункт от последния таен европейски маршут на Т. Александров не е избран случайно. В разговор от лятото на 1923 г. пред Ив. Каранджулов, бивш председател на Изпълнителния комитет на Македонските братства в България, Александров заявява: "ВМРО не е партия, тя няма друга задача, освен да извоюва свободата на Македония". Идейното верую на Т. Александров е последвано от още по-категоричното: "… устава на нелегалната организация не е утвърден от никоя власт… Ние не сме поданици нито на България, нито на друга някоя държава. Не зависим от никоя държава. Организацията ни не може никой да я унищожи. Някои и други лица могат да изчезнат, но ще бъдат заместени от други. Тя ще съществува и ще работи до освобождението на Македония". На изказаното възражение от Каранджулов, че англичаните не симпатизират на революционната организация, Александров отговаря: "Знам защо. Тяхната теория е народите да си добият правата по легален начин…Обаче сърбите не признават, че има българи в Македония; тогава кой ще работи за правата на българското малцинство, когато няма българи? Англия и Обществото на народите дава да се разбере, че няма българи в Македония, като не обръща внимание на оплакването на македонците. Нека Англия накара Обществото на народите да признае на българите правата им, предвидени в мирните договори. Тогава може да се каже, че няма резон за съществуването на македонската революционна организация…" ⁴¹

На 4 и 5 януари 1924 г. "Таймс" помества интервю с Т. Александров, който излага програмата на ВМРО с крайна цел "автономна Македония със столица Солун". Дейците на македонското освободително движение посрещат с надежда лейбъристкото правителство на Джеймс Рамзей Макдоналд /23 януари 1924 г/. В предизборната борба лейбъристите обещават установяването на дипломатически отношения със Съветска Русия и ревизиране на Версайския мирен договор. Тодор Александров  изпраща поздравително писмо до земеделския министър Ноел Бъкстон, съмишленик на У. Гладстон, председател на Балканския комитет и доказан радетел за справедливо решение на македонския въпрос. Революционният държавник защитава позицията на министър - председателя Ал. Цанков за правата на българското малцинство в Македония. А в отговор на сръбската антибългарска пропагандна кампания декларира желаната "от Македонската организация" безпристрастна международна анкета. Такава  цел преследва неофициалната мисия на Андрей Ляпчев и Атанас Буров в Лондон през март 1924 г. Но и тогавашната остра криза в българо-югославските отношения е преодоляна чрез безкомпромисен външен натиск. Белград директно заплашва България с война.  Великобритания и останалите велики сили принуждават българското правителство да действа срещу ВМРО. На 3 март 1924 г. над 300 македонски дейци са арестувани в София и Петрички окръг. Това влошава още повече  обтегнатите отношения между ВМРО и правителството. В такава обстановка Т. Александров пътува от Виена за английската столица. Логично е да се предположи, че резултатът от неговата мистериозна визита е ясен: официален Лондон е безразличен към страданията на македонските българи ⁴² и липсват изгледи едно бъдещо  британско-съветско сътрудничество да приложи така желаното от ВМРО национално самоопределение на Балканите.

            За Т. Александров политиката на еднакво отворените врати в посока изток- запад и всестранното застраховане с оглед световните промени не се оказва най-добрият избор. Запознат с преписите от манифеста и проекта за декларация на парламентарната група, той споделя пред Ал. Протогеров : "Като ги четох, косите ми настръхнаха. Неизмерими пакости ще се нанесат с публикуването им не само на борческа Македония, но и на цялото бълг[арско] племе… Ще помислим как да поправим тая наша голяма грешка".⁴³ Действията на Т. Александров за неутрализиране последиците от публикуването на "престъпния партизански манифест…безумно творение на Харлаков [Никола] и Данилов[Димитър Влахов]",  са широко известни в научната литература.⁴⁴

Последният известен фотографски портрет на Т. Александров е направен във Виена през фаталната за него 1924 г. Усещането ни е за тъжен, самотен, изолиран, неразбран  и обречен човек. Но удивително е доблестното признание за сторената във Виена грешка, енергията, самовзискателността и амбицията на Т. Александров, за да се "възвърне в изпитания прав път", да се сложи край на "играта" с ВМРО. Революционната институция в България сама се разпъва на изтерзаващ я кръстопът. Народната организация не може да се откаже от националния си характер и задачи, от подкрепата на буржоазна Европа и Америка, от българските правителства и Отечеството си, за да стане болшевишко оръдие, като разчита изключително на Съветска Русия и се опира само на БКП.

ВМРО и Т. Александров са едно цяло, самобитната българска организация изпитва вождисткото давление на неговата силна личност. Единението на Т. Александров и ВМРО е всеобхватно. Младият революционер почти няма личен живот. Създава семейство на 37-годишна възраст. Децата му Александър и Мария имат само бегли спомени за топлите бащински ласки. Жизненият мъж е изцяло обсебен от идеала на борческа Македония.  Обаянието на Тодор Александров е в революционната му всеотдайност, самопожертвувателност, силна воля, както и в бликащата сърдечна загриженост към страдащите сънародници в Македония. Удивителна е способността му да се пристрастява и с последователна добросъвестност да работи за освободителното дело, в чиято справедливост и благородство е убеден до фанатизъм.

Тодор Александров е кръстен символ на две поколения македонски българи, воювали за човешкото си право да бъдат свободни и да живеят заедно със сънародниците от "Горна България". През 1911 г. той е убеден, че  този блян ще стане реалност. Следващата година, като войвода на чета из  Кукушко, действа в авангарда на Българската армия. Тодор Александров е македоно-одрински опълченец, началник на Щипския разузнавателен пункт, на специално разпореждане към 8-а Тунджанска дивизия. Навсякъде става изразител на общото еуфорично настроение да се "наложи" войната против завоевателната политика на Сърбия и Гърция. От 1914 г. отново стяга организационните редици, за да даде всичко от себе си в последния общобългарски освободителен поход към Македония. Само за седем години Т. Александров е вдъхновител, организатор, участник и съвременник на три войни, две въстания, на десетки динамитни акции, преживява по особено мъчителен начин трагичната смърт на приятеля си П. Яворов и изпитва всенародната горчилка от двете национални крушения през 1913 г. и 1918 г.

Въпреки всичко, с апостолски плам и месианска самоувереност намира вътрешни сили, за да поведе ВМРО в новата освободителна борба. Александров носи своя кръст с нагласата за саможертва и рицарска вярност към дадената клетва. Но над всичко тегне трагична обреченост. Личностното му поведение става поле, в което се сблъскват два различни свята. Жестоките следвоенни реалности, враждебният обръч около страдащата "майка България", изхабяването на изпитаните съпротивителни прийоми, липсата на силен, верен и перспективен съюзник в борбата, рискуват да погребат идеала за национална свобода, революционната романтика на младежта и да разкъсат духовното единство на българския народ. Конфликтният разрив става все по-отчетлив поради характерното за Александров болезнено честолюбие и властна амбициозност, припряна оценъчност и своенравна заканителност.

         За Т. Александров членовете на ВМОРО от бившия Серски революционен окръг са "изменници на българския народ". Различните политически дейци на БЗНС отнася към графата " тирани, кръволоци, предатели, херостратовци и антибългари". След 9 юни той предупреждава: "десет-двадесет глави са нищо пред съществуването на България". Т. Александров, заради основателните обвинения срещу ВМРО за участие в политически убийства, "разжалва"   о.з. генерал Ив. Русев, министър на вътрешните работи. Пише обидни писма срещу "фелдфебела-министър” и неговия колега Христо Калфов и т.н. Това пък провокира Ал. Протогеров, който вече не крие раздразнението си от действията на Александров.⁴⁵

           Видният ръководител на ВМРО е пример за особения месиански фатализъм, съпътствуващ личния му живот и революционната борба в Македония. Крайно противоречива, идеалистически устроена личност, която силно обича и мрази. Винаги оптимистично настроен и с амбиция за делова работа. Това е характерно за Т. Александров и през последните три месеца от живота му.

През драматичното време – лятото на 1924 г. , Т. Александров хвърля много усилия, за да спаси от чуждо опекунство и диктат граденото с голяма любов народно дело. Но той  предчувства края си. Затова оставя епистоларно наследство, което има характер на обобщаваща равносметка и завет към поколенията. Ученолюбивият младеж от Щип не се сдобива с диплома за университетско образование. Но това ни най-малко не поставя под съмнение интелектуалните му дарования. По обема и съдържанието на неговите писма, по почерка и стила, по аналитичността на изтъкнатите доводи и тематичното разнообразие, той превъзхожда мнозина от най-близките си другари.⁴⁶

Тодор Александров  категорично изтъква националния, надпартийния характер на ВМРО, която не бива "да се заема с големи задачи и да разрешава световни проблеми". Организацията е длъжна да води самостоятелната си борба в името на "свободна и независима Македония".

Въпреки конфликта с правителството, от значение е позицията спрямо България, която дава приют на "прогонените българи от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини". На 10 юли Александров не отпуска "пари и материали" на царибродските дейци, които замислят "акции и атентати без знанието на българското правителство". Точно след месец Александров и Протогеров подписват предупредително окръжно за мерки против замисляни антиправителствени действия.

На 6 август изпраща съболезнователно писмо до генерал Недялков, чийто единствен син загива в Македония. Тодор Александров пише: "Докато българското племе създава храбреци като Вашия син, непрежалимия наш другар – Мишо, Македония няма да остане дълго време под чуждо робство и българската нация я очаква светло бъдеще".

Войводата намира време да следи и новостите в българския духовен живот. Впечатлен от излезлия в Кюстендил разказ "Паладини", пише благодарствен отзив до автора, писателя Георги Стаматов: "Паладини" раздвижи и усили [в]сички благородни пориви в душата ми, изостри съвестта и подтикна волята ми да се бори срещу убийствените примамки на плътта… Моля Ви с Вашето чудно перо церете интелигенцията на нашия надарен и жизнеспособен народ от развалата, която е придобила от освобождението насам, и я подтикнете да се върне към идеализма и самопожертвувателнността на дейците от миналите борби за духовна и политическа свобода."

При рискованата и спартанска обстановка, в която живее и работи, Александров не губи чувството си за лична самооценка. Той отклонява похвалите към себе си и не пропуска да изрази своето преклонение към "големите великани на Македония". Съизмервайки се с Даме Груев, в писмо до Ив. Михайлов пише следното: "…какво би бил той днес, ако беше жив и имаше опитността на 30-годишна борба при силния пъргав ум, при голямата съобразителност и смелост, при организаторския талант, при желязната си воля… Пред великани като Груева, аз чувствувам своето нищожество, благоговея и се покланям пред паметта му и се срамувам от пресилени, преувеличени приказки за моята досегашна дейност…"

Когато Т. Александров е подложен на явна критика за липса на другарска солидарност, той проявява трогателна загриженост към Петър Шанданов да се откаже от употребата на алкохол. Чужд е на интригантството и коварния удар. В познатата му среда предпочита прекия разговор и личното писмо. Месец и половина преди смъртта си Т. Александров не забравя и болното семейството на Алеко Василев, нуждаещо се от морско лечение във Варна, където се намират децата Александър, Мария и съпругата Евангелия.

            На 20 август Т. Александров пише едно от последните си писма до Ал. Протогеров. Документалните извадки разкриват душевния свят на Александров, който  предлага среща "долу" [Петрички окръг], за да спрат разложителните процеси. По-младият член на ЦК е изпълнен с желание да поправят "грешките си във Виена, които влошиха положението на ВМРО и на България". Вместо положителен отговор, той е огорчен от "ужасното писмо" на Протогеров. Тогава Т. Александров прави достояние върху белия лист сякаш целия си живот: "…На два пъти 1909-1910 г. и 1919-1920 г. при обзело отчаяние на почти всички македонски среди и фактори аз лично със съдействието на добри другари възродих и преустроих ВМРО, която мнозина считаха за умряла. Ако аз нямах другарско чувство не би ме следвали хиляди дейци на ВМРО... по военното дело съм профан, но по организационните работи с по-голяма опитност...Мога да кажа пред безпристрастен арбитър, че никога не сме били и сега не сме оръдия на българските правителства и [в]сякога сме били и трябва да бъдем "оръдия" на Независима България, на Българска Македония и на цялото българско племе…с българското правителство не сме добре, не за дребнавости, а заради манифеста. И като сме виновни за тая замесена от нас каша да вземем бързи и решителни мерки, докато не е станало късно. В противен случай не само ще носим голяма историческа отговорност, но и ще изгубим положението си на народни водачи".⁴⁷ 

След 20 август няма признаци за блокиране на разложителните процеси във ВМРО. Надеждата на Т. Александров е в законния форум на Серски революционен окръг, който е част от подготовката за свикване на VІ общ конгрес. Но застъпниците на организационния кариеристичен сепаратизъм в Петрички окръг нямат време да чакат. Лично приближените на Алеко Василев, околийските войводи Щерю Влахов и Динчо Вретенаров, посрещат на 30 август двамата членове на ЦК. На следващият ден, 31 август след обяд, те убиват Тодор Александров, а куриерът  Динчо Балкански застрелва четника Панзо Зафиров. Най-после престъпният акт, еднакво желан в Петричко, София, Белград, Атина, Виена и Москва, е злочест факт.

 Тази години възпоменателните прояви около гроба над с. Сугарево са на 29 август. На този ден православният календар отбелязва "Отсичане главата на св. Йоан Предтеча". Убийството на Т. Александров, главният съзаклятник в царството на революционно оглашените продължава да бъде важен научен проблем с все още злободневно звучене.

                Безспорно това престъпление е преломно събитие в революционното движение на македонските българи. Но доста време политическото убийство не е било обект на самостоятелен интерес. Досега има само отделни опити да се посочат неговите задкулисни вдъхновители чрез разкриване обстановката около Майския манифест и наказателната акция в гр. Горна Джумая /дн. Благоевград/ от 12 септември 1924 г. В тази посока, за осем десетилетия неспокойно историческо време, белязано от насилие, идеологизиране на миналото, антибългарско рождение на скопската държавица и родови пристрастия са натрупани различни версии. Те могат да бъдат ограничени така: Преките виновници за убийството на Т. Александров са от средите на БКП и Коминтерна; от управляващия Демократически сговор, от правителствените генерали т. е. деветоюнските офицери – съзаклятници, членове на Тайния военен съюз; от о.з. генерал Ал. Протогеров, който заради това е убит по нареждане на Ив. Михайлов.⁴⁸ Напоследък се защитава версията за отсъствие на заговор, а покушението срещу Т. Александров е извършено без предварителен план и  е лично дело на Щерьо Влахов и Динчо Вретенаров. Двамата приближени на окръжния войвода Ал. Василев биват окуражени от растящата неприязън срещу Т. Александров и с импулсивно единодушие пожелават смъртта на своя именит спътник, чиито обяд току що споделят. След 31. VІІІ.1924 г. това криминално убийство е представено като плод от заговор насочен против независимостта и идейното обезличаване на ВМРО.⁴⁹

         Разбира се, по пътя към забулената историческа истина са необходими усилията на всички изследователи. Но познатите лични мотиви на двамата хладнокръвни убийци са само брънка в омагьосания кръг от геополитически планове, тайни сценарии и крайни настроения, витаещи над тогавашния Балкански полуостров.

  Ако приемем, че логиката и изследователската интуиция са също възможно средство за възкресяване историческото битие на такива строго конспиративни организации като ВМРО и Тайния военен съюз, то това според нас е вярна следа, която навярно ще ни отведе до лицата наредили убийството на Т. Александров. В тази посока веднага излиза напред личността на запасния подполковник от В. Търново – Георги Атанасов. Той е "очите и ушите", своебразен пълномощник на Военния съюз в редовете на ВМРО. Но това изисква добросъвестно проучване в архивите на двете български следвоенни "неотговорни” организации, в материалите на военното разузнаване и в спомените на тютюнотърговеца Христо Динев Ампов за срещата между Щ. Влахов и министър Янко Стоенчев . Важно е да се открои и действителното място на кръга около Т. Александров в отношенията с БКП , Коминтерна, с официална България, както и ролята на Александър Протогеров и Ив. Михайлов.⁵⁰

          Това, което Тодор Александров не успя да извърши приживе, бе заветно възприето от неговите по-млади съратници. Неочакваната му смърт бе тъжният край на романтичния етап от развитието на македонското освободително движение. Но Т. Александров не загуби общественото признание и качеството си на народен водач, защото легендата рано бе преплетена с богатия му революционен път. Талантливият организатор, идеолог, политик и "неотговорен държавник" заби жалоните на изградения  националноосвободителен фронт. От тези подстъпи продължи легалната и революционната борба на македонските българи през следващите години.

Тодор Александров наложи промени в психологията на световното обществено мнение по македонския въпрос. Съдбата на Македония бе превърната в значим проблем на международната дипломация. Затова той стана знаменита личност в Европа и Америка.

С революционната си биография развенчава съвременният ненаучен тезис – за равнопоставеността на трите кръвожадни вълка, наречени България, Гърция и Сърбия, които точат вечно зъби, за да разкъсат тялото на жална Македония. Огромната част македонски революционери възприемат свободна България като естествен гарант за национално-политическите права на македонските българи. Некоронованият планински цар на "борческа Македония" е в отечествения пантеон именно заради общонационалните характеристики на политическата му мисъл и революционно дело.

Този извод отдавна е направен от водещи български интелектуалци, познавали отблизо Т. Александров. Пейо Яворов, неговият приятел и съратник, посвети забележителното си стихотворение "Заточеници" на Т. Александров. Нелепо загиналият литературен критик Васил Пундев проникновено анализира предсмъртното писмо на Яворов с обръщението "брате" към Александров: "То не е поставено само според революционната традиция от Ботево време. Имах случай лично да се убедя, че Яворов скъпеше тоя другар в революцията като брат, повече от брат. И писмото показва същото…Какво величие и за двамата има това писмо! Сигурно е твърде мъчно да наречеш някого преди смъртта си брат. Да бъдеш крайно уверен в неговата честност и чистота, в неговата човещина, във висотата на неговия дух, комуто пращаш последната капка от живота си. Александров заслужаваше това писмо…"⁵¹

Доцент Никола Милев, съратник и връстник на Т. Александров, дава следната оценка: "Той и Организацията, която ръководеше, станаха символ и убежище не само на македонските идеали, но и на общобългарския дух…Тодор Александров бе от ония македонски деятели, който най-грижливо се е пазил да не създаде със своята деятелност опасности за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин…"⁵²

Професор Любомир Милетич, познаващ отблизо по-младия си приятел и съгражданин, пише: "Тодор Александров загина за Македония и България. Угасна великанът-българин, който бе най-чистото въплащение на българския дух, на народното самосъзнание у македонеца – духовната сила, която никакви земни изкушения и страдания не могат сломи, защото е по-силна и от самата смърт".⁵³

            Почти непозната е вярната оценката на проф. Ст. Романски за простреляния революционер. "Той скъпеше независимостта и щастието на България, не само защото бе българин, но и защото чувствуваше, че Македония може да чака от свободния български народ само съчувствие и братска подкрепа. Принципът за автономна Македония не произтичаше за него от интереси противни на българския народ, а от необходимостта щото всички българи, независимо от едни или други държавни граници, да бъдат свободни и благоденствуващи…"⁵⁴

      Т. Александров влезе в народния жертвен олтар още преди да получи правдиви аналитични оценки. Без да има 45 години, далеч по-възрастни хора го наричат "Старийо", защото възприемат друга възраст, долавят друг ум, усещат друга сила и мечта у него - Македония. Неслучайно той говори от името на днешна "борческа и утрешна независима Македония". Александров е изцяло обсебен от идеята за нейната свобода и с качествата си на народен водач се превръща в борчески символ на българското родолюбие от Македония. Може би точно затова образът му е изографисан през 1926 г. във видинската черква "Свети Димитър" редом с лика на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев.⁵⁵

Народът ни, който винаги намира точна мярка за истинските стойности, утвърждава легендата около името на Т. Александров. Българите от САЩ, Канада и Австралия, далеч от родните си огнища и разполагащи със свободата да изразяват чувствата си, още от септември 1924 г. споменават името на Т. Александров от черковните амвони, поставят портрета му в домашните олтари и така канонизират неговото героично дело.

Именитият войвода е обезсмъртен в България с две песни: Широко разпространената "Нещо ке те питам, бабо, право да ми кажеш" съвсем заслужено поставя Т. Александров до почитаните от него Гоце Делчев и Дамян Груев. Другата е творение само на населението около Пирин планина. Нейният текст е достатъчно красноречив и пази дълго време живия спомен за легендарния войвода, който завинаги остава в Пирин планина:

             От Пирина слиза, мамо, от Пирина слиза,

             от Пирина слиза Тодор Александров,

                     Тодор Александров с негова дружина.

                     На рамене носи, мамо, на рамене носи,

                     на рамене носи черна пелерина,

                     а под пелерина пушка карабина.

                     У поясо има, мамо, у поясо има

                     пунгя кенарлия с десет златни пари,

                     с десет златни пари и дребни грошове.                           

                    Със тех ке си купи, мамо,

                     пушки за дружина,

                     с пушки да се борат за Македония,

                     за Македония, за българско име.⁵⁶

 

 

 

 

 

 

                                                                              

Бележки

 1. "Пътнико, от където и да идеш, ти поклони се тука, това е лобното място на човека, името на когото в душата на българина буди гордост.

В тоя кът на дивния Пирин загина Тодор Александров от изменници на Освободителното дело на 31 август 1924 г.

 

Изказвам благодарността си към моя уважаван съгражданин Стоил Георгиев Шуплинков / гр. Сандански, ул. Солунска № 3  / за предоставения фотографиран надпис. Гражданско признание буди и неговия личен влог при възстановяване гроба на Тодор Александров и подържане святото място на поклонение около параклиса "Свети Илия" над с. Сугарево.

2. Добринов, Д. Тодор Александров и македонското революционно движение. – Векове, 1980, № 1, с.82-93; Гоцев, Д. Националноосвободителната борба в Македония 1912-1915, С., 1981; Палещутски, К. Вътрешната македонска революционна организация 1918-1924, Благоевград, 1983; Гергинов К., Ц. Билярски. Из кореспонденцията на Пейо Крачалов Яворов с Тодор Александров (1911-1914). – Военноисторически сборник, 1985, № 3, с. 196-219; същите: Непубликувани документи за дейността на Тодор Александров и ВМОРО (1910-1919). – Военноисторически сборник, 1987, № 2, с. 184-217; същите: Новоиздирени документи за Тодор Александров и ВМОРО. – Военноисторически сборник, 1988, № 4, с. 175-191; Билярски, Ц., Николов, Б. Непубликувани писма на Тодор Александров. – Военноисторически сборник, 1989, № 3, с. 150-169; Билярски, Ц., Т. Петров. Документи от конгресите на ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание. – Известия на Българското историческо дружество, 1986, т. 38, с. 346-400; Николов, Б. Отличителни и наградни знаци на Вътрешната македонска революционна организация. – Военноисторически сборник, 1986, № 4, с. 172-179.

3. По-подробно виж описаните трудове в: Тодор Александров. Библиография, Благоевград, 1994; Палешутски, К. Македонското освободително движение след Първата световна война (1918-1924), С., 1993, Марков, Г. Камбаните бият сами. Насилие и политика в България, 1919-1947, С., 1994, с. 18-28, 34-51; Добринов, Д. Тодор Александров. Легендарният водач на ВМРО, Стара Загора, 1994; Билярски, Ц., Петров, Т. Тодор Александров. Дневник и кореспонденция от Първата световна война 1915-1918, Стара Загора, б. д.; Матов, Хр. Македонска революционна система. ВМРО Съчинения, С., 2001; Пърличев, К. Убийството на Тодор Александров (Изследване и документи). С., 2002; Тодор Александров, Непубликувани спомени, документи и материали. С., 2002; Виж използваната литература и в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. т. ІV. Освободителните борби след Първата световна война. С., 2003, с.  47-378; Билярски, Ц. П. К. Яворов и Тодор Александров. Приятели в живота, съратници в борбата. С., 2004.

4. Европейският печат за Тодор Александров. – Македония, №  265, 30. 08. 1927, с. 1, 4; № 567, 31. 08. 1928, с. 3; Чкатров, Й. Шест години от мъченическата смърт на македонския народен вожд. – Македония, № 1161, 30. 08. 1930, с. 1; Материали от научна сесия: Тодор Александров – живот и дело(посветена на 110-годишнината от неговото рождение). София, 4 март 1991 г. – Македонски преглед, 1991, № 3, с.109-153; 70 години от гибелта на Т. Александров. – Македония, № 34, 30. 08. -6. 09. 1994, с. 1- 12.

5. 75 години от убийството на Тодор Александров. – Нова Македониjа, № 18783, 31. 08. 1999, с. 8.

6. Автобиография на Т. Александров. – Македония, № 865, 31. 08. 1929, с. 2; Тодор Александров. Живот легенда. С., 1991, с. 7- 8, 31-32.

7. пак там; Гергинов, Кр., Ц. Билярски. Из архивното наследство на Тодор Александров. – Известия на държавните архиви, №  60, 1990, с. 207-209.

8. Матов, Хр. Цит. труд, с. 41-42, 52.

9. Гергинов, Кр., Ц. Билярски. Из архивното…, с. 209-213; Тодор Александров. Живот легенда…, с. 33.

10. пак там, с. 213-219.

11. Централен държавен архив /ЦДА /- София, ф. 1932, оп. 3. а. е. 77. л. 6. 

12. По-подробно за дейността на ВМРО в Пиринска Македония виж: Тюлеков, Д. Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско, 1919 - 1934, С., 2001, с. 22 и сл.

13. По-подробно виж: Митев, Тр. Делото на Тодор Александров и българската емиграция в САЩ и Канада след Първата световна война. – Македонски преглед, № 3, 1991, с. 135- 142.

13а. Баждаров, Г. Моите спомени., С., 2001, с. 105-108; Гоцев, Д. Младежките националноосвободителни организации на македонските българи, 1919-1941, С., 1988, с. 16-44; Национално-освободителното движение…, т. ІV, с. 128-130.

14. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 29, л. 10.

15. Билярски, Ц., Николов, Б. Непубликувани писма …, с. 154-155;  Гергинов, Кр. , Билярски Ц. Из архивното…

, с. 213-221; Тодор Александров. Живот легенда…, с. 121-124.

16. Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Новоиздирени документи…, с. 179-180. По- подробно виж бележка № 234 в: Тюлеков, Д. ВМРО в Пиринско…, с.245.

17. По-подробно в : Национално - освободителното движение…, т. ІV, с. 47- 69, 93-98.

18. Василев, В. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения. С., 1991, с. 22;  Палешутски, К. Македонското освободително движение след Първата световна война /1918- 1924/, С., 1993, с. 9-23.

19. Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Непубликувани документи за дейността на Тодор Александров…, с. 214.

20. пак там, с. 214.

21. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 11, л. 131; Попова, Кр. Македонската емиграция в България и добруджанския въпрос след Първата световна война. – Векове, 1991, № 1-2, с. 28-35. По-подробно в: Национално - освободителното движение…, т. ІV, с. 93-110, 124-130, 153-166, 194-214, 222-254, 264-275.

22. По-подробно виж текста и литературата от: Национално - освободителното движение…, т. ІІІ, С., 1997, с. 218-392; т.ІV, с. 9-35, 110- 124; Василев, В. Борбата за контрол над освободителното движение на македонските българи 1919-1923. – Македонски преглед, 1991, № 3, с. 130-135; Правителството на БЗНС, ВМРО и …, с. 15 и сл.

23. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 8-8 а; ф. 1932, оп. 3, а. е. 63, л. 23; а. е. 142, л. 6; Мисли на Тодор Александров. – Македония, № 265, 30. 08. 1927, с. 3; Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 676-677; Добринов, Д. Последният цар на планините. Биографичен очерк за Тодор Александров 1881-1924. С., 1992, с. 42-140; Баждаров, Г. Моите спомени. С., 2001, с. 89-146; Василев, В., Правителството…, с. 29-30; Билярски, Ц. П. К. Яворов и Т. Александров. .., с. 11 и сл.

24. ЦДА, ф. 3, оп. 12, а. е. 1307, л. 1.

25. Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Непубликувани документи за…, с.185; Добринов, Д. Последният цар на…, с. 42-72; Национално - освободителното движение…, т. ІІІ, с. 263-290, 295-311, 333-367.

26. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 77, л. 1.

27. пак там, л. 6; а. е. 79, л. 1; ф. 1933, оп. 2, а. е. 28, л. 36; Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Из архивното наследство…, с. 235.

28. ЦДА, ф.1909, оп. 2, а. е. 265, л. 96-97; Тодор Александров. Живот - легенда…, с.121-223; Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Новоиздирени документи…, с. 181, 190-191; Билярски, Ц. Николов, Б., Непубликувани писма…, с. 166; Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Из архивното наследство…, с. 217-220, 231, 237.

29. Гергинов, Кр. Билярски, Ц. Непубликувани документи за …, с. 190; Билярски, Ц. Николов, Б., Непубликувани писма…, с. 155-156; Гоцев, Д. Идеята за автономия като тактика в програмите на национално-освободителното движение в Македония и Одринско 1893-1941. С., 1983, с. 33-42; Добринов, Д. Последният цар …, с. 48-60.

30. Билярски, Ц. Николов, Б., Непубликувани писма…, с. 156-157; Лалков, М.Балканската политика на Австро-Унгария 1914-1917 . С., 1983, с. 68, 78, 176, 187-193, 212, 258-259; Национално - освободителното движение…, т. ІІІ, с. 344.

31. Билярски, Ц. Николов, Б., Непубликувани писма…, с. 157-161; Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Из архивното наследство…, с. 224-225; Тодор Александров. Дневник и кореспонденция от Първата световна война 1915-1918. Стара Загора, б. г. с. 13-62.

32. Тодор Александров. Дневник…, с.51-55.

33. Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Из архивното наследство…, с. 222-223; Тодор Александров. Дневник и кореспонденция от Първата световна война 1915-1918 г. Стара Загора, б. г. , с. 32-33, 49-50, 60-61; Билярски, Ц. Из кореспонденцията на Никола Милев с видни дейци на освободителното движение в Македония. – Македонски преглед, 1999, № 2, с. 122-123.

34. Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Непубликувани документи …, с. 211; Добринов, Д. Последният цар на…, с. 66.

35. Националноосвободителното…, т. ІV, с. 98-100.

36. Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Из архивното наследство…, с. 231-241; Баждаров, Г. Моите…, с. 113-114.

37. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 386, л. 1; Василев, В. Правителството на …, с. 306-312; Палешутски, К. Македонското…, с. 170-176; Национално-освободителното…, т. ІV, с. 108-109.

38. По-подробно в: Държавен архив - Благоевград, ф. 1071, оп. 1, а. е. 2, л. 3; ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 29-31; Тюлеков, Д. Обречено…, с. 45-54,85.

39. Палешутски, К. Македонското…, с. 111.

40. ЦДА- ф. 396, оп.2, а. е. 5, л. 301-302; Македония. Сборник…, с. 676-679, 684-685; Василев В. Майският манифест на ЦК на ВМРО от 1924 г.–обстановка, преговори и последици. – Исторически преглед, 1980, № 5, с. 48; Митев, Д. Генерал Александър Протогеров във фокуса на Интелиджънс сървис. – Военноисторически сборник, 1991, № 5, с. 168-169, 170-171, 179-182; Палешутски, К. Македонското…, с. 233-244; Националноосвободителното…, т. ІV, с. 112-117;

41. Македония. – № 865, 31. 08. 1929, с. 5.

42. Гергинов, Кр., Билярски, Ц. Новоиздирени документи…, с. 190-191; Митев, Д. Англия, македонският въпрос и българо-югославските отношения през 1924 г. – Исторически преглед, 1984, № 3, с. 17-34.

43. Цит. по: Палешутски, К. Македонското…, с. 210.

44. ЦДА, ф. 1933, оп.2, а. е. 29, л. 29-30; Освен използваната литература виж : Македония. – № 34, 30. 08.– 6. 09. 1994, с. 1-12.

45. ЦДА, ф. 1933, оп.2, а. е. 28, л. 68-73; Гергинов, Кр. Билярски, Ц. Непубликувани документи за дейността…, с. 214.; Непубликувани документи за дейността на ВМОРО …, с. 205; Из архивното наследство…, с.231, 234, 237, 243, 247; Марков, Г. Камбаните бият сами…, с. 18-28; Палешутски, К. Македонското …, с. 211- 212.

46. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 22, л. 1; а. е. 28, л. 32, 58, 77, 85, 89; а. е. 29, л. 24, 29-30; Гергинов, Кр. Билярски, Ц. Непубликувани писма на…, с. 166; Тюлеков, Д. Човекът и революционерът Тодор Александров в своите писма. – Пиринско дело, № 224 - 225, 9- 10. 11. 1993, с. 6; Обречено родолюбие. ВМРО…, с. 60-62.

47. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 29, л. 40-44.

48. По- подробно за различните версии вж. : Пърличев, К. Убийството на Тодор Александров. Изследване и документи. С., 2002, с. 5-77.

49. пак там, с. 13- 16, 48.

50. Тюлеков, Д. Обречено родолюбие…, с. 51, 87.

51. Пундев, В. Дело и личност. – Македония, № 567, 31. 08. 1928, с. 3.

52. Милев, Н. Единни и сплотени – само в служба на Македония. – Македония, № 567, 31. 08. 1928, с. 2.

53. Милетич, Л. След пет години. – Македония, № 865, 31. 08. 1929, с. 2.

54.Романски, Ст. Един голям българин. – Македония, № 266, 31. 08. 1927, с. 1.

55. Пундев, В. Дело и личност…; Попов, Ж. Българските революционери наравно със светците. – Македония, № 1 , 10. 01. 1995, с. 10.

 56. Маркова, Д. Съхранени в народния дух. – Пиринско дело, № 21, 1. 02. 1991, с. 4; Манолов, Ил. Тодор Александров и народната революционна песенна традиция. – Македонски преглед, 1991, № 3, с. 144-148.

mt18f.htmЮБИЛЕЙНО ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

                      /резюме/

Научната статия има юбилеен, възпоменателен характер. Посветена е на 80-годишнината от убийството на Тодор Александров. Целта е да се откроят основните страни от живота и революционната дейност на Тодор Александров. Изследователските задачи са мотивирани от изтъкването на няколко важни проблеми за бъдещи научни проучвания и оценки.

Успоредно с по-основните биографични моменти е показан революционният портрет на Т. Александров като организатор, идеолог, политик и своебразен държавник в развитието на македонското освободително движение. Направен е опит да се групират факторите и принципите, определящи обществено-политическите и идейни възгледи на Т. Александров. В качеството си на екзархийски учител, войвода, македоно-одрински опълченец, началник на разузнавателен пункт, офицер за особени поръчки и член в ЦК на ВМРО, той е изцяло обсебен от идеята за свободата на Македония и нейното обединение с България.

             Видният ръководител на ВМРО е пример за месианския фатализъм, съпътствуващ личния му живот и революционната борба в Македония.

             С цялостното си революционно битие българският революционер укрепи стратегическите участъци на изградения единен националноосвободителен фронт. Това се оказа моделът на водената легална и революционна борба на македонските българи през междувоенния период.

             Тодор Александров има историческа заслуга за превръщането на ВМРО в най-мощната боева, конспиративна и съпротивителна народна сила срещу сръбската и гръцка окупация на Македония.

             С мащабния си размах той успя да наложи промени в психологията на световното обществено мнение по македонския въпрос. Съдбата на Македония бе превърната в значим проблем на международната дипломация, а Т. Александров стана знаменита личност в Европа и Америка.

             Посочени са множество документални свидетелства, илюстриращи надпартийната, общобългарската национална характеристика в поведението на Т. Александров. Затова некоронованият планински цар на "борческа Македония", макар и осем десетилетия след убийството му, заема трайно място  в отечествения пантеон.

 

      д-р  Димитър Л. Тюлеков

 

Благоевград, 3 септември 2004 г.