Тодор Александров в духовното пространство на България

 

Художникът Райко Алексиев във в. Македония през 1932 г. публикува емблематична за онова време графика. Осем години след 31 август 1924 г. комитският ореол на Т. Александров се извисява над карикатурно изобразения сръбски пандурин. Текстът е особено показателен: "Безсмъртната сянка никога няма да даде покой на нечистата съвест".¹

В същата година писателят и журналистът Христо Бръзицов е извикан от Иван Михайлов. Поводът за проведената тук, в Мелнишкия район потайна среща е осъдителната статия, която Бръзицов написва в звенарския вестник "Изгрев" по повод убийствата на братя Васил и Михаил Пундеви.

Иван Михайлов е директен: "Литератури! Разни пундевци, баждаровци! И те ми били революционери! Революционери бяха Яворов…Аз повече жалея за убийството на един обикновен народен храбрец, отколкото за убийството на един литератор. В България от тая стока има в излищък…Мегдан за критика голям: романи, пиеси, стихове…какво са се пъхнали в нашите македонски освободителни борби?!". Заканата към Хр.Бръзицов е ясна : " И Вие сте, малко, много литератор, та гледайте да не попаднете в неблагоприятната рубрика…"²

Целта на научното съобщение не е да представи опит за сравнителен анализ върху типа революционно поведение на Тодор Александров и Иван Михайлов. Макар че, младият конспиратор и таен организатор надминава своя учител, никои от следвоенните революционни дейци не може да мери ръст в интелектуално, духовно отношение с Тодор Александров. Заради това е нужно да се проследят макар и схематично мястото на Тодор Александров в обощобългарското духовно пространство.

Така формулирана темата предполага изтъкването на множество свидетелства за етническата самоличност на Тодор Александров. Но за самия него такъв въпрос не съществува. Това е изкуствен проблем, които се появява по-късно и е плод на друга политическа обстановка. Българското родолюбие на Т. Александров въобще не може да се подлага под съмнение, защото то е присъща характеристика на неговия светоглед и гражданска позиция. Освен това, никога не е било повод за лична, семейна драма или пък за обусловено от физическо насилие национално раздвоение.

Тодор Александров израства по естествен път като български революционер от Македония.

 не успя да постигне бленуваното обединение. Тодор  Александров обаче, като водеща фигура във ВМРО, има главната заслуга за насочване на съпротивителните импулси под едно общо идейно знаме. В "Стара България" олицетворяваното от него дело бе един от факторите за ограничаване разложението на националния дух и разпалване вярата в победата на започналата поредна освободителна битка. Затова с присъщата му стоманена воля, идейна убеденост, непоклатимо българско родолюбие и с организаторския си талант Т. Александров не само заклейми пред международната общественост денационализаторските режими на Белград и Атина в Македония, а изгради отдолу най-силния народен ревизионистичен отпор срещу наложените несправедливи граници на Ньойска България. Учи в Щип, Радовиш, а през 1895-1898 г. е в Българското мъжко ІІІ класно и екзархийско педагогическо училище – Скопие. Христо Матов, директор на училището, е негов кръстник във ВМОРО. Като "покорно духовно чедо на Българската Екзархия" учителства в гр. Кочани  през 1898/99, 1900-1903 г. и с. Виница, Кочанско – 1899/1900 г., Назначен е за главен учител в гр. Щип /1904/. През 1906/1907 г. е на лечение в България и учителства  в гр. Бургас. Свободна България за него е свободното Отечество, където винаги намира пристан. Александров е екзархийски просветен служител, който брани населението в Скопско, Кратовско, Тетовско и Кумановско от "силните удари на сръбската пропаганда" и поддържа революционното съзнание у тамошното население.

Но Тодор Александров преди всичко воюва за свободата на Македония. В качеството си на организатор, политик, идеолог и своебразен държавник Т. Александров подчинява цялата си воля за защита и спасяване на македонската българщина, която в неговите представи е изконна част от общобългарското духовно и етническо пространство.

Началният възход на Т. Александров в революционната йерархия е осветено от приятелството му с П. К. Яворов, който от 1901 г. се подписва като "македонски революционер". В основата на дружбата между именитите граждани на Чирпан и Щип лежи Македония, която продължава да бъде обединителен знак в духовното пространство на България. За Т. Александров, Яворов не е само другаря на Гоце Делчев и на "Хайдушки песни" и "Хайдушки копнения", а поета и публициста, които култивира обществените настроения и внушава на "широките български маси" да възприемат идеите на македонското движение. И за двамата съратници Македония е най-деликатната струна в сърцето на българския народ /Билярски, Ц. П. К. Яворов и Т. Александров, Приятели в живота, съратници в борбата, С., 2004, с. 26-30/

Т. Александров е автор на "Бъдни вечер", битова драма в три действия. Неговият приятел е безкопромисен и в заседанието на Артистичния комитет при Народния театър отхвърля предложената драма. Мисията на Т. Александров е друга. До смъртта си той е едно от главно действащите лица в драмата Македония./ пак там с. 16-17/. От 1911 до 1924 г. в почти всички програмни документи на ВМРО, подписани от Т. Александров е въведен аргументирания език на българската научна и политическа мисъл.

В това отношение личи почерка на учените Л. Милетич, Ив. Георгов, Н. Милев, на публицистите Георги Баждаров, Д. Крапчев, Йордан Бадев…Доминира обаче непосилната амбиция на революционния лидер да компенсира отсъствието на Българската екзархия, българската държава, да замести унищожителния поход срещу българското културно-историческо наследство с максимално дейно присъствие на така да се каже духовна България в Македония.

          Процесът по второто възстановяване на ВМРО окончателно утвърждава публичния ореол на Александров наистина като "Последният цар на планините". Този път най-дейният от членовете на ЦК носи убедеността за дълготрайния характер на започналата неравна национална битка в Македония. Тактическата цел е двуединна: 1. Светът да разбере, че Македония на два пъти е обект на несправедлива подялба, но тя е жива и се бори срещу сръбския и гръцкия денационализаторски режими. 2. Националният дух сред българското население в Македония е запазен и то ще продължи да воюва за малцинствените си права и човешки свободи.

        В неговия революционен светоглед провокирането на замислената външна намеса е в зависимост от степента на запазената македонска българщина. Затова непосилният стремеж на Тодор Александров е да компенсира отсъствието на българските държавни и духовни институции с мисията на ВМРО. Известните четири букви изразяват именно този скрит мотив. На международната общественост става известно, че във вътрешността на Македония отново води борба революционна организация, чийто членове са тамошните непокорни българи.

       Делото на ВМРО е немислимо без явната и невидима помощ, идваща от свободна България. Революционната "институция", чиято "конституция"²⁶ е организационният правилник, се изгражда като своебразна форма на липсващата българска държавност в Македония. Тодор Александров е пълновластен неин законен ръководител и върши това, което е забранено и невъзможно за следвоенна България.

        Значим научен проблем е идеологическата настройка на нелегалната държава и мястото на Тодор Александров в българското духовно пространство. Днес само от взора в тогавашните фотографии личат идейната осъзнатост, самоувереният вид на обикновените бойци в четнически униформи с отличителни знаци. Нелегалната войска реално е резерв за ограничената от Ньойския договор Българска армия. Издръжката й е от бюджета на ВМРО. За приходната му част Тодор Александров проявява възрожденски дух и изобретателност: През ноември 1920 г. той пише писмо до родения в Русе софийски банкер Иван Ковачев. Молбата е за 100 000 лв. , а мотивите са: "за продължаване борбите на организирания поробен македонски българин, за запазване националното име и култура и за извоюване на свобода". Негово е предложението за събиране по "няколко милиона налог от големите тютюневи фирми". Приема с благодарност подарения от сливенските фабриканти плат. Упълномощава софийския митрополит Стефан да убеди наследниците на починалия Иван Евстатиев Гешов да внесат за "македонското освободително дело" 5 млн. лева²⁷.

        В политическото ръководство на революционната организация са най-силните проявления на присъщите за Т. Александров държавнически поглед, чувство и качества. Те са пресечната точка на два значими научни проблема – отношението на Т. Александров спрямо българското му Отечество и външната политика на ВМОРО/ВМРО.

       Съвременният читател може да съзре дискусионен елемент в реторичния въпрос: Възможно ли е една национална организация, чиито членски състав са   предимно етнически българи и води непосилна революционна борба в домашна среда да бъде изцяло надпартийна, политически независима, да взима безусловни решения и да бъде самостоятелна в действията си ? Академичните размисли намират доказателства, че в съдбоносни за България моменти Т. Александров и организационният елит допускат тактически грешки и вменяват на ВМОРО оправдана, но погрешна външнополитическа стратегия, която пък също е избрана и в София. Естествената за отговорния войвода проницателност се оказва подвластна на типичната за онези времена патриотична еуфория и крайни обществени настроения срещу "сърби и гърци".

     Темата за съюзниците на македонското освободително движение е една от ключовите за разбиране на неговите същностни характеристики. Тодор Александров и съратниците му, с мисъл и дело за националното освобождение на българите в Македония, установяват широки международни връзки. По повод на всички събития, отнасящи се до съдбините на Македония, революционната организация от 1911 до август 1924 г. изнася пред света серия от меморандуми, декларации, окръжни, открити и протестни писма. За Т. Александров бюлетините, вестите и публикациите във вестниците на нелегалната българска държава не са достатъчни.²⁸

       Преди Балканската война, през март 1911 г., новият ЦК на ВМОРО води в Цетина разговори с албанските водачи. Тодор Александров, заради неясноти около статута на Македония, през октомври 1912 г. се среща с министър-председателя Ив. Ев. Гешов. Организационният ръководител, през януари 1913 г. излага до него аргументи в полза на автономията. От пролетта на 1913 г. между ВМОРО и щаба на Българската армия има пълно единомислие. След провокираната война срещу "съюзниците-разбойници" са възстановени контактите с албанците за съвместна борба против сръбските и гръцки окупатори на Македония. Рожба на своето време лично Т. Александров оказва подкрепа на Васил Радославов в парламентарните избори от 1914 г. Аргументите са два –  1. Управляващата Либерална партия по външната политика "мисли, както нам се иска"; 2. България се нуждае от "силно правителство", което да спаси "Македония от новото по-грозно робство под гърци и сърби"²⁹

       Александров, съгласувано с официална България, води преговори с представители на Германия, Австро-Унгария и млада Турция. Това са и държавите-съюзници на България в Световната война. Никога българските революционери от Македония не желаят постигането и на най-бляскавите си планове за национално освобождение и обединение за сметка и срещу България. Така и този път. С акцията на 20 март 1915 г. в района на селата Удово и Валандово ВМРО не позволи на Централните сили да погребат българския неутралитет и да вкарат преждевременно България в световния конфликт.³⁰

        По време на войната Т. Александров е офицер за поръчки в щаба на партизанския отряд при 3-а бригада на ХІ-а македонска дивизия. Своебразният български държавник, заедно с ръководството на преобразуваната ВМОРО, се считат лично отговорни за разумното кадрово попълнение в административното управление, стопанското осигуряване и духовния живот на освободена Македония.

        През 1915-1918 г. Александров е в плен на илюзорно убеждение. Той смята че отгоре, в резултат от срещите с цар Фердинанд, князете Борис и Кирил и премиера В. Радославов, може да се пребори с "българските небрежности", контрабанда, партизанска корупция и т. н. Изключителна е последователността му в тази посока. ³¹

        Революционният идеал на Тодор Александров "за благополучно изкарване на добър край започнатото велико дело – обединението на българското племе" изключва всевъзможните обвинения в партийно увлечение и царедворски наклонности. Възгледът му за царската династия е пределно ясен: Това е "емблемата на националното обединение, страж за вътрешното уреждане и преуспяване, както и за всестранен напредък на обединена и силна България".³²

        В съдбовната за България война Т. Александров мисли и работи много по-достойно и отговорно от редица български държавни мъже. Представителят на Македония разпределя германските доставки за бойното окомплектоване на ХІ-а пехотна дивизия. Два пъти Александров се среща с германския кайзер Вилхелм ІІ –  на 5 януари 1917 г. в гр. Ниш, където е награден с железен кръст ІІ ст. и на 11 октомври 1917 г. в София. Вярно е, че тези протоколни срещи не са само израз на всеобщата признателност към Германия за освобождението на Македония. Те са знак и за по-ранното българо-германско сътрудничество. Но в никакъв случай не може да се твърди, че лидерът на ВМРО е "немско оръдие". Така например още на 2 декември 1916 г. Т. Александров в писмо до цар Фердинанд изразява протест срещу правителственото намерение да продаде мина Перник на германската банкова групировка "Дисконто Гезелшафт". Запознат с преговорите в Брест-Литовск и позицията на Добруджанската организация, водещ за него е българският национален интерес, а не претенциите на Германия в териториалните спорове между съюзниците.³³

Държавнически е стилът на Александров и като секретар на комисията за отпразнуване на 15-годишнината от Илинденското въстание. В изработената с негово участие програма е изтъкнат общобългарският характер на македоно-одринското освободително движение. И по - късно, на 2 август 1923 г., той подчертава идейно-организационната приемственост между делото на Г. Делчев и илинденци и започналата освободителна борба в Македония.³⁴  

Тодор Александров проявява замах и творчество в нелегалното следвоенно държавно строителство. Възстановената ВМРО търси съчувствие и подкрепа сред недоволните от мирните договори държави – Германия, Австрия, Унгария, Италия, Турция и Албания. Разчита се на всички национално онеправдани народи и етнически общности във Версайското Кралство на сърби, хървати и словенци. Същевременно недвусмислено е демонстрирана готовността за прекратяване на революционната борба, само ако се приложат правно гарантираните малцинствени права на българите в Македония под чужда власт. ³⁵

          Свободна България продължава да бъде единственият партньор на екстериториалната организация. В разбиранията на Т. Александров всяко посегателство върху българския държавен суверенитет е удар срещу ВМРО и обратно. Вдъхновителят на спомагателната организация в Петрички окръг и земеделският министър-председател се оказват два остри камъка, които не мелят брашно заедно. Крайната ожесточеност и кървавата враждебност в отношението ВМРО–БЗНС е предопределена от две важни обстоятелства: 1. Старателното изпълнение на Ньойския договор е част от процеса на българо-югославско сближение, което похлупва парещия проблем Македония, с миражната цел за териториален излаз на Бяло море. 2. Правителството на БЗНС, чрез т.н. въоръжени федералисти, настоятелно се опитва да постави под контрол ВМРО и легалното македонско освободително движение. Точно затова Тодор Александров и тогавашният революционен елит осъждат земеделското правителство като гибелно за съществуването на България и пагубно за възхода на българщината.³⁶

От такъв изследователски ъгъл мястото на ВМРО в деветоюнския преврат е обяснимо и логично. Едва ли това може да бъде дискусионна тема. Защо? Самият Т. Александров нарежда организационното участие в подготовката на преврата да бъде строго конспиративно и потайно. Според Г. Баждаров, за разлика от Ив. Михайлов, Александров не е знаел точната дата на преврата. Просто не е била необходима масираната помощ на четниците от Македония. В България тогава е имало достатъчно безработни офицери-родолюбци.  Но след 9 юни 1923 г. той влага голяма амбиция за стабилизирането на широката междупартийна коалиция Демократически сговор. Александров се надява делото на "революционното правителство" да спаси България от "политическа развала", да превърне вътрешно уредената държава във фактор за следване на националните интереси и да разшири борческите възможности на самата ВМРО.³⁷

Тодор Александров проявява траен стремеж да се избягват вътрешните трусове, за да не се позволи отслабването на българската държавност. Такива са и неговите мотиви при потушаването на организирания от БКП /т. с./ септемврийски бунт през същата 1923 г. Същевременно животът на водещите комунистически дейци от Петрички окръг е спасен. Те са скрити цяла година от преследващите ги офицери в четите на ВМРО. По този начин бившият комунистически депутат Владимир Поптомов попада в четата на Димитър Илиев, сина на войводата дядо Илия Кърчовалията.³⁸

Като следвоенен революционен деятел, Т. Александров не е чужд на социалните тежнения. Тези цели обаче са вторични, защото само след премахването на националния гнет е възможно установяването на социална правда. В името на законните малцинствени права на българите в Македония ВМРО още през 1920 г. преговаря със сръбските комунисти.³⁹

Имайки предвид опита на кемалистка Турция и на останалите балкански националноосвободителни движения, през декември 1923 г. Т. Александров съставя проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство. Вместо взаимно признание, запазена самостоятелност и "материална, дипломатическа и морална подкрепа" от Съветска Русия, тесен кръг революционни дейци начело с Александров допускат наивно  да бъдат вкарани в лабиринт от интригантски ходове и изнудвания. През 1928 г. смъртоносният вождистки акт заедно с приетото сътрудничество на ВМРО от 1914 г. са оценени отрицателно от делегатите на VІІ конгрес.Тогава е възприета следната уставна норма "ЦК няма право да поема с външни фактори ангажименти, които не са в духа на устава и решенията на конгреса".

Противно на очакваното Третият интернационал възлага на ВМРО не националноосвободителна мисия в Македония, а водещата задача да бъде част от класовия балкански революционен фронт. Тримата членове на ЦК, на 29 април 1924 г. във Виена, декларират готовността си за борба не само срещу управляващите режими в Белград и Атина, но и срещу правителството на Ал. Цанков. Програмната антибългарска линия е утвърдена и в подписания от Ал. Протогеров и П. Чаулев прословут Майски манифест. Това се оказва "препъни камъка" в станалите нееднозначни отношения между Т. Александров и властите в София. Веднага след приключване на виенските преговори БКП /т.с./ взима решение за ново въстание, а Александров, съзирайки последиците от публикуването на Манифеста, заедно с проф. Л. Милетич заминава за Лондо