Отиване към съдържанието

Главно меню:

ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪ ИНТЕРНЕТЪ СТРАНИЦАТА НА МАКЕДОНСКА ТРИБУНА!

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ - БРОЙ 175 - 2018 г. | MONTHLY PUBLICATION - ISSUE 175 - Year 2018

ВЕСТНИКЪ НА БЪЛГАРСКОТО ЕЖЕДНЕВИЕ ВЪВЪ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ


МАКЕДОНИЯ В  НАТО?
25 април 2018 г. | Владимир Перев
Колкото повече наближава денят, когато Македония евентуално ще реши проблема с използването на името Македония с Гърция, а чрез това си отваря пътя към европейската интеграция и пълноправно членство в НАТО, толкова повече Русия води дипломатическо-военна реторика към Скопие. От Факултета по сигурност, руският посланик Шчербак, без дипломатически ръкавици заяви, че НАТО работи на принципите на мафията и Русия сериозно препоръчва Македония да поддържа позицията на неутралитет, да отстъпи от приемането в НАТО, за да се избегне отчета, на, както той каза, по линията на огъня, която идва от западните сили. НАТО не е елитен голф клуб, нито миротворческа организация, каза Шчербак, а мафиотска структура, а ние предлагаме братския македонски народ да остане извън тази организация.
В Сараево пък в Босна и Харцеговина Валентина Матвијенко, председателката на горната камара на руския парламент заяви, че приемането на Черна гора в НАТО бил незаконен и против волята на мнозинството в Черна гора, че и в Македония мнозинството е против НАТО, така че това води към дестабилизирането на държавата и на целия регион и по този начин присъединяването на Македония към НАТО бе смятано за опасен експеримент.
Македонските анализатори твърдят, че заплахата на Русия към една малка държава като Македония е само стерилна военна реторика, израз на безпомощност на руската държава за нейната роля на Балканите, като провал да се намери мястото в европейското общество.
ЩЕ ИМА ЛИ НОВА ВОЙНА ЗА КОСОВО?
(ОПИТ ЗА ДИСЕКЦИЯ В СУМАТОХАТА И СТРАСТИТЕ МЕЖДУ БЕЛГРАД И  ПРИЩИНА)
Иво Иванов - телевизионен журналист и историк
ТРУДНОТО НАЧАЛО НА НОВАТА 2018 г.
Поради ортодоксалното 13 дневно разминаване между Грегорианския и Юлианския  календар новата година в Сърбия започна както винаги на лек забавен каданс. Реално 2018 г. настъпи в полунощ между 31-ви декември и 1-ви януари. Както винаги ритуално влизането в сила на Новата година в страната се проточи до отминаването на старото Рождество Христово на 7-ми януари и на „старата Нова година” на 14 януари. В този промеждутък от безкрайни празници, в пастирско напътствие пред телевизия „Храм” сръбският патриарх Ириней, далеч от рождественския дух се изказа по редица наболели сръбски политически въпроси. Русия се споменаваше, като манна небесна във всяко второ изречение на светлейшия патриарх. Съседните страни бяха подобаващо обругани, включителн бяха охулени Българската православна църква и търсещата признание македонска Охридска архиепископия. Около 50-тата минута на режисираното интервю Ириней Белградски се произнесе и по ключовия за сърбите косовски въпрос. Питането на взимащият интервюто протойерей-ставрофор Стоядин Павлович бе:
-„В преговорите в Брюксел се засяга статута на Косово и всички притежания
които имаме като Сърбия и нашия народ в Косово и Метохия. В Сърбия започнаха изяви  и вътрешна дискусия на различни нива, икономисти, политици, спортисти, всички институции говорят и говорят за своите разсъждения. Какво ще отговори сръбската църква на въпроса по тази тема във вътрешния диалог, ако се стигне до търсене мнението на църквата за Косово и Метохия?
Българино, днес замълчи за миг, където и да си през този ден!
Атанас Попов | 16.04.2016
Нека да сведем глави и направим дълбок поклон пред паметта на жертвите от комунистическия терор в църквата " Света Неделя" на 16 април 1925 г., най-кървавият терористичен акт в историята на България!
Който все още не е опознал злодейското лице на българския комунист, захранен със сталинска жестокост, той няма памет, нито разум!
Ето какво разказва очевидец за най-страшния атентат, извършен в Европа от българските комунисти, които продължават да заблуждават цял един народ и да управляват изстрадалата ни от тях страна:
... " Там видях жива гробница : парчета от икони, разхварляни шапки, ръце, окървавени глави и всичко това бе застлано с кръв. Всички хора бяха загубили присъствие на духа, бягаха на всички посоки и викаха".
В църквата "Света Неделя" загиват 150 богомолци, други след това умират от тежките рани. Общият брой на жертвите е 213, а ранените са 500.
При атентата загиват 12 елитни български генерали, 26 други висши офицери, трима депутати, много граждани и деца. Сред ранените са Министър-председателят Ал.Цанков, Министърът на вътрешните работи генерал Русев, Зам. председателят на Народното събрание Борис Вазов. Идеята на атентаторите е била да унищожат всички членове на правителството, а след това да завземат по-лесно властта.
В наши дни все още не се знаят много истини и за другите терористични действия на българските комунисти, които предхождат кървавия комунистически атентат в църквата "Света Неделя", както и онези, които са извършени след него. Те се премълчават или преиначяват от комунистите и "историците" - агенти на Държавна сигурност.
На този ден се прекланям и пред паметта на прадядо ми свещеник Стоян Зимбилев, известен български църковен деец, разстрелян по време на молитва, пред очите на стотици богомолци от комуниста Иван Коюмджиев, сътрудник на ЦК на БКП и на Емигрантския комунистически съюз, участник във военния съвет, който подготвя атентата в църквата " Света Неделя ". След 9.9. 1944 г. неговият син Тего Коюмджиев е един от най-свирепите злодеи в Пиринския край, който участва активно в жестокия комунистически режим.
България вече няма истински елит, защото комунистите са разстрелвали най-достойните нейните синове. Техните деца и внуци продължават да я управляват и да унищожават тихомълком, безкръвно, но жестоко будните българи.
В храм „Св. Неделя” беше отслужена панихида за жертвите от атентата на 16 април 1925 г.
16 април 2018 | Софийска митрополия
На 16 април в столичния катедрален храм „Св. Неделя” беше отслужена панихида за жертвите от тежкия атентат, извършен на този ден през 1925 година. Св. богослужба беше предстоявана от Негово Преосвещенство Белоградчишкия епископ Поликарп, викарий на Софийския митрополит. В съслужение с него бяха ставрофорен иконом Мина Минчев – председател на църковното настоятелство на софийската катедрала, прот. Николай Георгиев – началник на отдел "Връзки с обществеността" при Св. Синод, свещеници и дякони от храмовото духовенство.
На 16 април 1925 г., един трагичен Велик четвъртък, на опелото на убития два дни по-рано ген. Константин Георгиев следва нов терористичен акт – при атентата загиват 134 души, а ранените са около 500, като част от тях умират по-късно от раните си и така броят на жертвите надхвърля 200. Сред тях са и мнозина представители на стария български национален елит, много от загиналите са невинни жени и деца.
Атентатът е извършен от група крайнолеви дейци на Военната организация на Българската комунистическа партия (БКП), взривили покрива на църквата „Св. Неделя“ в София.
„Заставайки днес пред лика на Господа Иисуса Христа и пред ликовете на загиналите невинно в този нечовешки атентат, нека имаме пред себе си винаги примерите от историята, да не повтаряме тези грешки на нашите предци и да живеем сплотени в единомислие, в разбирателство. И всички онези различия, които имаме помежду си, каквито и да са, да преодоляваме със снизхождение един към друг и когато желаем да постигнем нещо, да не го постигаме с насилие, а с труд, отговорност, с много работа… Защото онзи, който посегне на своя брат, посяга и на Спасителя Иисуса Христа…“, каза в словото си в края на панихидата епископ Поликарп и призова „вдъхновени от евангелската правда и любов, възпоменавайки това кърваво събитие от новата история на България да се постараем отново и отново да не повтаряме грешките, а да бъдем честни, достойни и справедливи с нас самите и с онези които са около нас, за да преуспяваме и да имаме светли, чисти и достойни бъднини…“
Бог да прости всички загинали от този атентат и да ги всели в селенията на праведните!
55 години от пленума за Македонския въпрос
Атентатът на 20 век
Честито Възкресение Христово!
Камбанитѣ биятъ въ Македония!
Христосъ Возкресе!
Българскитѣ войски влѣзоха въ Македония!
(м.т 17/04/1941 г)
Г. Младеновъ 28/03/2018/
Преди да почна да пиша тѣзи нѣколко реда, не мога да премълча факта, че изпитвахме детска радость когато презъ есента на 1940 година камбанитѣ биеха и по-възрастнитѣ българи ни разказваха, че ромънцитѣ сѫ ни върнали Добруджа, и то безъ бой! Представетѣ си днесъ ни будалкътъ и никой нѣма смелостьта да ни каже, че ние въ България и Македония смѣ поробени отъ сърбитѣ българи! Пиша, че въ България сѫщо така смѣ поробени, понеже смѣ управлявани отъ синоветѣ на онѣзи, които пишеха - не му вярвайтѣ на Иванъ Михайловъ, той Ви лъже, че вие стѣ българи!
Днесь, сѣ опитватъ  нѣкой политици да направятъ нѣкакво си братско приближение между българитѣ отъ Македония и България! Вдигнаха се  всички сръбски агенти на крака въ самата Вардарска Македония!
Въ това българско сѣло, всички сръбски даскалчета надигнаха врѣва, че съ договора за добросѫседство се „негирала македонската“ идентетичностъ“ на сърбина Стоянъ Новаковичъ! Празнува се 23 Октомври 1893 година, датата на която е положено началото на БМОРК и никой нѣма смелостьта да напише два реда, че въ документа на тази организация само българи могатъ да членуватъ, и тѣ трѣбва да се черкуватъ въ черквитѣ на Българската Екзархия! За какъвъ “македонцки“ идентитетъ говори и пише Никола Димитровъ, когато гърцитѣ викаха на дѣдо му Воургаросъ? Кого лъжетѣ по страницитѣ на сръбскитѣ вестници въ цѣло Скопйе, нехранимайковци?
Съ възмущение чета по страницитѣ на първия сръбски вестникъ „Нова Македония“ (27/03/2018 г/, че децата на сърбина Стоянъ Новаковичъ щѣли да правятъ протестъ на /22/04/2018 г/ противъ България! Деца на Тито македонцки, не знаетѣ онова, което Ви очаква или се правитѣ, че не знаетѣ?
Ние смѣ казали публично на зета на сърбина Стоянъ Мисичъ (Киро Глигоровъ на 12/09/1992 г/, че ние ще правимъ една България от Чѣрно Море до Охридъ! И го запитахмѣ, дали той е съ насъ бъларитѣ, или е съсъ сърбитѣ? Това го пишемѣ, понеже нашиятъ читателъ е научилъ, какво искатъ да правятъ албанцитѣ отъ българското сѣло Македония! Много се жвака отъ българскитѣ интелектуалци на тема за Македония, имамъ смелостьта да поискамъ професоръ Гребенаровъ да отпечати писмото на редактора на „Народна Воля“ отъ врѣмето на Хуриета - 1908 година! Въ това негово писмо се  разказва за сръбскитѣ идеи за Македония. На младиятъ професоръ, на име Димитъръ Тюлековъ, препоръчваме да публикува писмото на външния министъръ на Канада и го изпрати до интелектуалцитѣ въ София и Скопйе да прочетатъ и научатъ за какво сѫ се организирали македонскитѣ българи отъ 1923 година до наши дни?!
ВОТ НА НЕДОВЕРИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ЗОРАН ЗАЕВ
Владимир Перев | 12 април 2018 год.
В дебат пълен с критики, обвинения и напрегната атмосфера, правителството на Зоран Заев премина първият сериозен тест на вътрешния политически театър. От 107 присъстващи депутати само 40 гласуваха за недоверие на правителството, двама бяха въздържали, а 62 депутати бяха срещу вота на недоверие ...
Опозицията в деветчасовен парламентарен дебат, изля куп обвинения срещу правителството, от това, че Македония не е правова държава, че има незаконни арести, че икономиката е в упадък, чак до най-сериозните забележки от типа, че правителството подписало асиметричен договор за приятелство с България, който опозицията охарактеризира като договор, който нарушава македонските национални интереси, за всичко да приключи, както казаха от ВМРО-ДПМНЕ с очакваното споразумение с Гърция за използването на името Македония.
Някои от наблюдателите в македонската политика смятат, че по импийчмънт е била ненужен и преоранет, че сега на Заев се дава сто дни за свободно тяхно действие, в което той трябва да уреди най-важните въпроси за името с Гърция ... това се тълкува и като умишлено отстъпка на ВМРО ДПМНЕ и Груевски лично, за да може правителството да предостави на него и на бившето правителство отстъпки за съдебните процеси срещу тях...
Как България посрещна Великден?
Благодатният огън пристигна в България
ИВИЦА ДАЧИЧ
9 април 2018 г. | Владимир Перев
За сръбския външен министър Ивица Дачич изглежда, че времето е спряло, а историческите уроци на сръбския шовинизъм са единствените, оставени от политическото му образование. В предаването на Сръбската национална телевизия озаглавено "Въпросник", той извади някаква политическа карта на Велика Сърбия, която заедно с македонските територии би трябвало да бъдат неразделна част от Сръбската държава. Картата е подготвена в далечната 1915 г. като оферта от силите на Антантата на сръбския крал Караджорджевич за окупиране на македонските територии. Срещу истината, че става дума за исторически и етнически български територии, той говори за твърди, пропуснатите сръбски шанс да направят национално чиста Сърбия, като каза, чисто сръбско население...
Министър Дачич е личен приятел на Владимир Путин и не е трудно да се открие кой наистина, де факто, стои зад великосръбските амбиции за не само духовна, но истинска, физическа окупация на македонските територии, които винаги са били част от българските духовни пространства.
ПЕТЪР СТОЯНОВ: БЪЛГАРИЯ СПАСИ 48 ХИЛЯДИ ЧОВЕШКИ ЖИВОТА ВЪВ ВРЕМЕ, В КОЕТО НАЦИИ, НАРИЧАЩИ СЕ ВЕЛИКИ, НЕ ДРЪЗНАХА ДА ГО НАПРАВЯТ
10.04.2018 | БГНЕС
Спасяването на 48 000 български евреи е частта на българския народ в общата европейска цивилизация и това трябва да се помни. Това заяви президентът Петър Стоянов (1997-2002 г.) на кръгла маса, посветена на спасяването на еврейската общност по време на Втората световна война, предаде репортер на БГНЕС. Спасяването на българските евреи само по себе си е невероятен факт, но историята за спасяването им също е невероятна. "Страхът от смазващата военна машина на Хитлер се е загнездил дълбоко в българското съзнание тогава. Малко преди това Югославия е прегазена само за няколко дни. Идеята, че България може да се възправи срещу Хитлер се струва абсурдна на голямата част от българското население", каза Петър Стоянов. "Те смятат една политика, която да бъде на границата на неутралитета, която хем да позволи да си върнем земите, населени с българи, хем да не ни опозори до край. Тази политика е била и личната политика на Цар Борис III. Законът за защита на нацията е подписан през януари 1941 г. от Цар Борис III, а септември Богдан Филов, като министър-председател, подписва Тристранния пакт и България става член на Хитлеристка коалиция", коментира президентът Стоянов. Той посочи, че хората, които по-късно спасяват евреите са част и от този процес, процесът на изработване на Закона за защита на нацията, на подписването и приемането му от НС, както и одобряването от НС на подписването на Тристранния пакт. "Това прави историята за спасяването на българските евреи уникална. Тя не е история само бяла, тя е черно-бяла история, което я прави много по-истинска, отколкото блудкавите захаросани истории, които във вид на митогеми ни бяха поднасяни по време на комунистическия режим", убеден е Петър Стоянов. Въпросът, по думите му, с беломорските и македонските евреи и до ден днешен ще остане една рана в българската история. "Съгласен съм с крайния извод, че българският народ няма никакви основания да се срамува за това, което се е случило. Българският народ трябва да съжалява и с дълбока скръб да отчита този факт", смята Стоянов. Той запита какво може да искаме от българските правителства по онова време, когато в центъра на просветена Европа евреи биват изпращани в концлагери, където измират. Това се случва не само в Германия, а и във Франция и Полша. Възможностите на доброто по онова време са били изключително лимитирани, подчерта Стоянов. "Героизмът на Димитър Пешев и Петър Михалев, владиците от Светия Синод и всички останали, можеше да бъде възможен само в страна, чието население, е изконно толерантно и хуманно. Това е един от най-големите капитали на малка нация като българската", каза президентът. "Във времето, когато България кандидатства за членство в ЕС една от тезите, които поддържах е, че имаме величава култура, която не е известна на Запада, но сме спасили 48 000 човешки живота във време, в което нации, наричащи себе си велики, не дръзнаха да го направят. Това е частта на моя народ в общата европейска цивилизация и това трябва да се помни", заключи Петър Стоянов.
ДС В НРБ: МЪРЗЕЛИВА, ГЛУПАВА, С МИРИС НА ПОТ И ВКИСНАЛО
Александър Андреев | Mediapool.bg
Слабо образовани, но с огромно самочувствие. Нечистоплътни и в прекия, и в преносния смисъл, но затова пък в опиянение повтарящи тъпизма на Дзержински за „чистите ръце“ на чекиста. Мързеливи бюрократи, които дори от бюрокрация не разбираха. Патриоти, които се кълняха само в „братския Съветски Съюз“. Бездарници, които имаха един-единствен талант: да лъжат без да им мигне окото. Авантаджии, искрено убедени, че всичко им е позволено. Такива бяха хората от Държавна сигурност на НРБ, които съм срещал през 1970-те и 1980-те години. Може да е имало и други, но не вярвам.
Закономерно ще попитате къде съм ги срещал. В малка София от онова време просто беше невъзможно да не ги срещнеш. Сред състудентите ми в университета имаше поне неколцина, един дори пищов носеше. В общия случай – тройкаджии, които компенсираха тежката си посредственост с намеци за „тихия фронт“, с интриги и заплахи. По-късно, в смехотворните, затворени общности на т. нар. „художествено-творческа интелигенция“ служителите на ДС бяха задължителен и неизбежен елемент от интериора. „Ченгето на преводачите“, „ченгето на журналистите“ или „ченгето на художниците“ – всички те се подвизаваха уж под прикритие край масите в съответните творчески клубове, чиято атмосфера тежеше като олово от тютюневия дим, алкохолните изпарения и многозначителните разговори за смисъла на живота и изкуството.
В пристъп на пиянска дружелюбност те можеха да ти обещаят „контрактация“ (тоест пари от пропагандните фондове на ДС) за картина, роман или статия, но „махмурлукът“ им (а най-вече параноята и необходимостта да симулират дейност) често пъти се материализираха в груби цензорски действия. А при особено лош късмет съответното ченге можеше да съсипе цялата ти кариера и да ти развали семейството. Просто ей така, защото не му харесва „мутрата ти“, защото е хвърлило око на жена ти или от обикновено престараване. Честно казано, срам ме e, гнус ме е дори, че съм бил физически близо до тези хора, но това не променя нещата. Не променя, уви, и биографичните катастрофи на неколцина мои роднини, познати и приятели, горко изпатили си не само заради своето свободомислие, но и заради съвсем странични неща като сексуална ориентация, „лош произход“ или извънбрачни връзки.
Усещане за тежка безотрадност и безсмисленост
Многобройни филми (като получилият „Оскар“ „Животът на другите“) сетивно припомнят образа, миризмата и вкуса на онази ДС (или Щази). Прашно, с мирис на паркетин, пот и вкиснало, с фалшиви ламперии и фалшиви лозунги, със сиви костюми и сиви вратовръзки, с многозначителен червен телефон върху талашитеното бюро, с един непрозрачен и мъртъв властови език, с натрапчивото внушение, че ти с нещо си крив и с нещо си им длъжен… Усещане за тежка безотрадност и безсмисленост.
Да не говорим за практическите резултати, сътворени от тези хиляди чиновници. При това слухтенето за политически вицове и мръснички тайни, което само доразлагаше обществената тъкан на онези общества, беше само най-видимата, гадна част от айсберга. Ами обвеяните в ореол на героизъм „разведчици“ ала Емил Боев? Те какви резултати постигнаха? Някой да се сеща поне за една – хайде, не смислена, но да речем успешна операция на разузнаването на НРБ? Как да се сетиш, като такава няма. Седяха в Мюнхен или в Лондон, изрязваха с ножички за нокти новини от вестниците, които после преразказваха в строго секретните си доклади до Центъра. Вярно, когато т.нар. „социализъм“ вече видимо започна да гние и замириса на капитализъм, разведчиците успяха да откраднат някоя и друга западна технология и да поизнесат малко пари към банките на класовия враг. Но това беше всичко.
Какви точно бяха и са "нещата"
Покрай досието на Юлия Кръстева, покрай Скрипал, покрай чекиста в Кремъл и нелепата ескалация на международното напрежение, покрай бившите служители на ДС, които отново изпълзяха по медиите, за да обясняват със сонорна задушевност как нещата не са толкова прости – покрай всичко това задължително трябва да си припомним какви точно бяха и са „нещата“. А те бяха и са глупави, нечистоплътни и безсмислени. Всичко друго е лъжа и анемичен опит за пренаписване на някоя и друга биография и на безотрадната история на т.нар. „социализъм“.
ЗА ШЧЕРБАК...
5 април 2018 г. | Владимир Перев
"Русия, Русия", викаше тълпата пред руското посолство в Скопие, а Руският посланик Шчербак милно се усмихваше очевидно доволен от, за него и Русия, "Великия" успех. Но това бяха само стотина души, политически и психически десперадоси, предимно членове на бившите югославски служби за сигурност, хора, които в Македония са забравени и от Бога и от народа.
Ако руската пропаганда в Македония досега се виждаше само чрез финансовите субсидии за бизнесмени и отдавна отписани журналисти и хора с криминално и съдебно минало, сега те се появиха с истинското, брутално лице. Тълпата викаше, че македонският премиер Зоран Заев трябва да се изгони от държавата, а не руският дипломат, отправени бяха и подигравки и псувни до премиера, където до вече известните ни глагол, бяха споменавани и женски имена от семейството му ... на края беше наистина ужасно, посланик Шчербак благодари, като каза, на "публиката за своите коментари .."
Възможно е, че Русия остава неотсонуваната мечта на някои от славянските народи, но събуждането е трудно, като махмурлук след руска водка...
КАК СЕ ИЗЛОЖИ РУСКИЯТ ПОСЛАНИК В СКОПИЕ
Скандално: руският посланик в Скопие се солидаризира с група протестиращи русофили, които вулгарно обиждаха премиера Заев. Москва трябва да е много зле със самочувствието, коментира К. Блажевска от Македонската редакция.
Скандал! Така най-предпазливо може да се опише вчерашното изказване на посланика на Руската федерация Олег Шчербак пред тълпа от стотина души хора, обединени главно от грубия си речник: речник, който не би си позволил нито един човек с поне минимално домашно възпитание, лична култура и уважение към страната си.
Всеки има право да протестира, но и носи лична морална отговорност за начина, по който се ползва от това право: дали го прави достойно или позорно. Партията "Единна Македония" вчера явно реши да предприеме публично самоубийство, а за място на акта си избра улицата пред руското посолство в Скопие. Самоубийствено беше не толкова решението ѝ да протестира срещу експулсирането на руски дипломат от Македония (всеки има право на собствена позиция), колкото съпътстващата този протест канонада от най-гнусни обиди срещу премиера на Република Македония Зоран Заев и срещу стратегическите цели на държавата, които поддържат повече от 70% от гражданите.
Всеки нормален човек би очаквал, че на руския посланик ще му бъде крайно неприятно дори да надникне през прозореца си тъкмо в този момент - камо ли пък да излезе и да се възправи пред тълпата, бълваща подобна помия. Но действията му бързо разсеяха тази илюзия. Със спокойствието, характерно за руските гвардейци, и без изобщо да се тревожи, че легитимира един протест, който всъщност оспорва държавните приоритети на страната-домакин, посланикът реши да одобри и дори да възнагради тази смрад от простащини и обиди. И "благодари на публиката за коментарите".
Но за кои точно „коментари"? Дали за онези, които описваха премиера на страната-домакин на Шчербак като "психопат" и "копеле", а самата страна Македония като „окупирана от НАТО, която Русия трябва да освободи"? С публичната си благодарност за такива коментари (други просто нямаше), той всъщност удари държавен печат върху този вид "приятелско" отношение към Русия. Поразително и тъжно... Наистина е разочароващо, ако една голяма страна като Русия в лицето на своя посланик смята, че стотина души пред руското посолство, и още толкова сред праволинейните християнски братства, са еталон за настроенията в Македония - а не двата милиона граждани, които искат да развиват културни, икономически, научни, искрени и приятелски отношения с руския народ, но в същото време отказват друг да им диктува в кои съюзи и алианси трябва да членува тяхната миролюбива страна.
Много трябва да е паднало самочувствието на Москва, след като тъкмо върху една такава вулгарна тълпа гради илюзиите и убежденията си за "база", която легитимира и подкрепя руските интереси в Македония. Тълпа, в чието име посланикът вчера се делегитимира по крайно недостоен начин. Очевидно посребрелите коси не винаги са символ на мъдрост и дипломатически опит. Особено когато на техния собственик му липсва дипломатически такт, честност, достойнство и морал.
Не знам какво предвижда Виенската конвенция за такъв дипломатически гаф (мек и неподходящ израз за открита намеса във вътрешните работи на суверенна държава). Има компетентни институции, нека преценят дали и как трябва да постъпят. Много е вероятно обаче това да е умишлено: някой да се опитва да предизвика подобна реакция като повод за "окончателно преброяване" и „затягане на редиците" – кой гледа на Изток и кой на Запад.
Македония никому не е длъжна да обяснява и да оправдава своите държавни приоритети. Днес е 4 април - Денят на НАТО. Просто за разнообразие посланик Шчербак може, примерно, да отиде и да се изкаже на дискусията "НАТО и ти". Там няма да има обиди, а разумно обсъждане с участието на хора, които виждат бъдещето като градеж, а не като разрушаване на мостове. И които говорят не за окупация, а за приятелство, мир и сигурност.
ВЕРБОВЧИЦИТЕ ПОЛУЧИХА ВЪЗМОЖНОСТ ДА УНИЖАТ ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЖЕРТВИТЕ СИ
02.04.2018 | Mediapool
Мисля, че в голяма степен се разминаваме със смисъла от отваряне на досиетата - с преживяването на катарзис, с осъзнаването на собственото си минало и с надмогването на собствената си слабост. На форума ечи преди всичко злорадство, кроене на дребни идеологически и политически сметки, дори удовлетворение по повод на поредното доказателство, че всички са маскари.
В България досиетата бяха отворени много късно. Зная, че е по-добре късно, отколкото никога. Но мисля, че разкриването на тази част от истината, която се оказа достъпна, понякога създава превратни представи за живота по време на комунизма сред поколенията, които имат привилегията да не познават тази епоха от българската история.
По време на комунизма (след масовата съпротива от 40-те и 50-те години, сломена от репресиите на режима) останаха малцина тези, които се противопоставиха открито и съзнателно на болшевишката тирания. Тези хора платиха с живота си и те са наши национални герои - малцина на брой, но герои. Останалите се деляхме на властници - велможи на режима, подлеци - съзнателно творящи зло и унижение за другите в сътрудничество с режима, и хора, които търсиха допустимата за тях самите степен на компромис с режима, която им позволяваше да водят що годе приличен живот.
Законът за досиетата даде възможност да бъдат разкрити част от деянията на подлеците - сътрудници на режима и да бъдат осветени компромисите, направени с властта от голям брой хора, неможещи - и нежелаещи да влязат в малката група на съпротивляващите се герои. За съжаление, този закон има два големи недостатъка.
Първият от тях е, че направените в съответствие с него разкрития не дават достатъчна възможност да бъдат разграничени подлеците от тези, които са направили компромис със съвестта си, но са се въздържали, или са правили минимално необходимото - или неизбежното в ущърб на други свои съграждани.
Вторият - и по-голям недостатък на закона се крие във факта, че той разкрива деянията на завербуваните от ДС, но пази както тайната, така и легитимността на вербовчиците, на тъмничарите на милиони човешки души, на палачите на човешкото достойнство от онази епоха.
Вербовчиците и техните наследници са новият стар български елит - стопански, политически, културен... Те пречиха на отварянето на досиетата в продължение на 15 години, защото трябваше да използват оказалата се срамна тайна на сътрудничество с ДС за да инфилтрират "своите хора" в институциите и общностите на българското посткомунистическо общество. Когато тази вторична употреба на завербуваните - вече след края на комунизма - изтощи полезния си за веврбовчиците потенциал, те самите решиха да отворят досиетата. Идеята се появи в обкръжението на вътрешния министър Румен Петков и двама негови съветници - известни социолози. Речено - сторено. Целта е ясна - вербовчиците са от "нашата страна" на политическото разделение. Мнозинството от завербуваните са "оттатък". Хайде още малко да им се надсмеем и да им натрием носа...
Не отричам ни най-малко ползата за обществото от това макар и закъсняло отваряне на досиетата. Но не съм сляп за да не видя и ползата за самите вербовчици. Те получиха възможността да унижат още веднъж своите жертви - не само подлеците и "самоинициативниците", но и тези, които са направили компромис за да могат да водят що годе нормален живот. Аз не мога да обвинявам или да оправдавам когото и да било - най-малкото, защото съм направил своя дял от компромиси в годините преди 1989-та.
Искам обаче да кажа няколко думи на тези, които не помнят тези времена. Драги мои по-млади съграждани, комунизмът не беше изпитание, което трябваше да се изтърпи в името на едно по-добро бъдеще, очаквано да настъпи след неизбежния му край. Никой от нас не вярваше в края на комунизма. В неговия край не вярваха и западните му изследователи - "кремлинолози". Комунизмът беше зло, обещаващо да остане безкрайно, във всеки случай - много по-дълго, отколкото собствения ни живот. Ние нямахме идея и представа за възможен живот след комунизма.
Единствената възможност за раздяла с него бе бягството зад граница - с неговите рискове от залавяне и досъсипване на живота ни, с изпитанията, на които неизбежно бяха подлагани близките на избягалия "невъзвращенец". Комунизмът беше затворническа килия - по- тясна и задушаваща, или по-широка и по-комфортна според случая, но килия. Нашите мисли, нашите думи и нашите действия бяха вързани за синджира на дължимото поведение, отвъд което се попадаше в долните кръгове на ада.
Припомням това, защото когато при някого идваха представители на вербовчиците, отказът от сътрудничество не бе свързан с временни изпитания в очакване на справедливия край на тази система и този режим. Отказът най-често представляваше отказ от нормален живот до края - до живот.
Сигурно прекалявам с черната краска, защото има мнозина, които по един или друг начин са отказали да сътрудничат - с хитрост, с отлагане, с демонстрация на некадърност да служат и т.н. Но същността бе тази - мнозинството от хората, до които стигаше "поканата" за сътрудничество трябваше да направят компромис между собственото си достойнство и почтеност и необходимостта да платят данъка на "кесаря".
Тук трябва да се направят важни и необходими разграничения, които законът и обявяващите фактите от досиетата не правят - и не могат да направят.
Някои от завербуваните са направили компромиса от меркантилни подбуди - за да получат пари, обществено положение, за да ги пуснат в чужбина...
Други - за да направят възможно кариерното си развитие, вървящо нагоре при съгласие за сътрудничество и застрашено от провал при отказ. Трети, защото са притиснати до стената от "буржоазен произход". Четвърти, защото трябва да спасят живота на близък човек - с операция в чужбина. Причините са многообразни като самия живот.
За да имаме катарзис, трябва да имаме възможност да оценим това многообразие, да преценим степента на компромиса, който е направен. Трябва да преценим и да отхвърлим греха и да простим на грешника. Но не и да простим на режима, на системата за тоталитарно изнудване на милиони хора. А сега се получава точно обратното.
Почти три десетилетия след края на режима "ангелогласни" лицемери и негодници пеят носталгични химни за "изгубения рай" на Живкова България, а хора, направили компромис в името на оцеляването си са покрити с позор и насмешка.
С чувство на дълбока обида си отиде от този живот Вера Мутафчиева, която освен носител на буржоазен произход бе и талантлив историк - османист и писател. Представяте ли си как режимът би допуснал тя да работи в турските османски архиви, ако не я "завербува". С тихо отвращение и сарказъм си отиде писателят Георги Данаилов (също с "буржоазен произход"), когото са "завербували" за да разрешат животоспасяващо лечение в чужбина на негов близък.
Смятам, че откриването на досиетата - на истината за миналото, макар и частична и несъвършена, трябва да продължи. За да има справедливост обаче, историята на всяко едно досие трябва да бъде максимално справедливо разказана.
А историята на вербовчиците - на елитарните душегубци на режима, трябва да бъде безкомпромисно разкрита. Защото зад тази история стои цялата истина за същността на режима, по който и днес плачат тесни кръгове бенефициенти и широки кръгове глупци.
*Коментарът на Огнян Минчев е от "Фейсбук". Заглавието е на Mediapool.
МВнР ИЗГОНВА РУСКИЯ ДИПЛОМАТ В СЪОТВЕТСТВИЕ С КОНСУЛТАЦИИТЕ МЕЖДУ ЕС И НАТО
03/26/2018 | 24 TV
Македонското министерство на външните работи тази вечер реши да изгони дипломат на Руската федерация в Република Македония заради случая с отравянето с нервна газ на двойния руски шпионин Сергей Скрипъл в британския град Солсбери. МВнР съобщава, че това решение е взето след консултации с партньорите от Европейския съюз и НАТО.
"Министерството на външните работи обяви, че в тясна консултация с нашите съюзници и партньори от ЕС и НАТО и в солидарност с Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, реши да изгони дипломат на Руската федерация в Република Македония заради случая Скрипъл, в съответствие с Член 9 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. Използването на военно химическо оръжие е в противоречие с международното право и това се отразява на сигурността на всички страни. "- се казва в комюнике от МВнР.
Това решение на Министерството на външните работи на Република Македония приветства британския посланик в страната, Чарлз Гарет, който на своя профил в Twitter пише, че тя е мощен израз на солидарност.
"Приветствам решението на Македония, като част от една изключителна, обединени действия от международната общност срещу руския атака с нервна газ британско почва. Силен израз на солидарност "- пише посланик Гарет на Twitter.
Същевременно пък руското посолство в Македония на Twitter обяви, че македонската страна ще понесе последиците от изгонването на руския дипломат.
"Правителството реши да изгони руски дипломат. Пълна отговорност за последствията от тази провокация и изключително враждебен акт без прецедент в руско-македонските отношения ще носи македонската страна. "- се казва в комюнике на посолството на Руската федерация в Република Македония.
В противен случай, през днешния ден в 14 страни членки на Европейския съюз е решено да бъдат изгонени най-малко 30 руски дипломати в отговор на Москва заради случая Скрипъл, докато американският президент Доналд Тръмп пък разпореди експулсирането на 60 предполагаеми руски шпиони от САЩ.
Руското министерство на външните работи смята, че изгонването на руски дипломати от западните държави е "враждебна стъпка" и обяви, че съответно ще реагират.
СТИГА ВЕЧЕ! ЕВРЕИТЕ И ИЗРАЕЛ ДА ОСТАВЯТ БЪЛГАРИТЕ И БЪЛГАРИЯ НА МИРА!
ОТВОРЕНО ПИСМО
До
Г-н Дейвид Харис
Главен изпълнителен директор на Американския Еврейски комитет
Д-р Соломон Паси
Председател на Атлантическия Клуб в България
Копие:
До
Широката общественост чрез СМИ
РАЗМИСЛИ СЛЕД ДЕНЯ НА ХОЛОКОСТА В МАКЕДОНИЯ ИЛИ ЗАЩО СКОПИЕ И СОФИЯ МЪЛЧАТ ЗА „МАКЕДОНСКАТА КЪРВАВА КОЛЕДА„
Историята сочи еднозначно - Царство България не е било „фашистка държава”
Искането на македонската страна България да се извини за депортацията на македонските евреи трябва да върви в пакет с искането македонската страна да се извини за избиването на българите в Македония
Александър Йорданов, специално за Faktor.bg
Негово Величество Цар Борис III, Светият синод на Българската православна църква, български политици и интелектуалци, професионални сдружения, спасяват живота на всички български евреи по време на най-гибелната война през ХХ век. Това е велик нравствен подвиг и доказателство,  че Царство България не е било „фашистка държава”. Няма тоталитарен фашистки режим в България. Няма такъв и в освободената от сръбска окупация през 1941 г. Вардарска Македония. Тоталитарен режим има в България и в Македония след като комунистите вземат властта в София и Скопие. Тогава и в България, и в Македония започват репресиите срещу българите, масовите убийства, изселванията, концлагерите. Това е холокост или геноцид. Нацизмът не е извинителна бележка за жестокостта на тоталитарните комунистически режими. Тази истина и тази година не бе казана на 11 март по време на възпоменателния помен в Скопие за жертвите на Холокоста. А тя е важна, защото върху лъжата за „фашистка България” хиляди македонски комунисти и сърбомани градяха десетилетия наред „успешна” житейска и професионална кариера.  Не бе казана и още една истина.
Геноцидът срещу българите е едно от ужасните престъпления на комунистическия режим в Македония.
Той дори е по-жесток от депортацията на македонските евреи. Извинението за единия геноцид предполага извинение и за другия геноцид. След 1945 г. холокостът в Македония е антибългарски. И всеки, който се солидаризира или почита убийците на българи в Македония, става съучастник в престъпление. Това също не се каза в Скопие на 11 март. А трябваше, ако сме европейци и демократи. Не се казва тази истина и на Божик, Рождество Христово. Защото именно в дните и месеците след Коледа на 1945 г. без съд и присъда във Вардарска Македония са избити 23 000 българи, а общо 130 000 са депортирани или хвърлени в концлагери в Титова Югославия, т.е. многократно повече отколкото са репресираните от нацистите македонски евреи.  
През март 1945 г., две години след депортацията на евреите от лагера „Монопол” край Скопие, в затвора на НКВД/КГБ в Москва Адолф Хайнц Бекерле – пълномощен министър на Райха в България, признава: "По нареждане на Химлер постигнах изселването на 14 000 до 15 000 евреи от Македония и Тракия. По мое искане те бяха транспортирани в Полша. По-нататъшната им съдба ми е неизвестна." Нацистът Бекерле, който изпраща на смърт македонските евреи и признава вината си, а преди това е извършил същото престъпление и в полския град Лодз, е оставен от съветските комунисти жив, осъден е на 25 години затвор, от които излежава само десет.  Съветският съюз го пуска жив и здрав да се завърне в Германия, където получава от общината на Франкфурт обезщетение за „страданията” си в размер на 6 000 марки. Умира мирно на свойто легло през 1976 г. Но кой ще върне към живот избитите евреи и българи в Македония? Кой ще плати обезщетение на техните наследници?
Само на Коледа – 7 януари 1945 г., в Македония са избити 1 200 българи. Наричат този ден „Македонската кървава коледа”.
Българите са разстрелвани на пътя между Отешево и Охрид, убивани са по сипеите на планината Галичица. Телата им са хвърляни в Преспанското и в Охридското езеро. Зарявани са в ями. В някои населени места се ликвидират цели семейства. Репресирана е главно интелигенцията – лекари, учители, общинари, но и земеделски стопани, търговци, просто хора с българско самосъзнание. Списъците за убийствата са изготвяни от Лазар Колишевски – македонският Бекерле, който след войната вместо да бъде изправен пред съда, става министър-председател на новата „социалистическа република”.  А днес негов паметник „краси” Скопие. В „екипа” са още пратениците на комунистическия югославски лидер Йосиф Броз Тито – известните главорези Светозар Вукманович-Темпо и генерал Михайло Апостолски. Последният изверг също се доволства с паметник в Скопие. Паметник има и на Тито. Ето защо, когато връщаме паметта за депортацията на македонските евреи през март 1943 г., то би трябвало да говорим открито и за масовите убийства и депортации на българи в Македония осъществени след 1945 година. „Традицията” за едното престъпление да се говори, а за другото – да се мълчи, е престъпление. Евентуално искане на македонската страна България да се извинени за депортацията на македонските евреи трябва да върви в пакет с искането македонската страна да се извини за избиването на българите в Македония.
Когато на 11 март премиерите на България и Македония Бойко Борисов и Зоран Заев склониха глава пред жертвите на Холокоста в Скопие,  в този жест мнозина разчетоха и с основание, искрена воля да се говори откровено за миналото. За цялото минало. Но и тази година не бяха изнесени данни за съществуване във Вардарска  Македония на съпротива срещу депортацията на еврейското население. Защо? Защото такива протести не е имало или поради други съображения? Ако е нямяло защо е нямало. Ако пък има други съображения – какви са те?
Изследователят на Холокоста Мартин Гилбърт разказва за български лекар, който спасява 23-ма евреи от Скопие. Самуел Ардити, автор на книгата "Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“ пише:  "Само българи спасяваха евреи  в Македония. Много евреи бяха предупредени и те избягаха в Албания, където на власт бяха фашистите на Мусолини. Цар Борис III прати  в Солун своя личен адютант, за да спаси македонския войвода, един от водачите на Илинденското въстание, евреина от Битоля – Рафаел Камхи."  Спасители на Илеш Шпиц – треньор на футболния клуб "Македония" (Скопие), са българите инж. Димитър Чкатров от Прилеп и Димитър Гюзелев от Дойран. И двамата са видни дейци на ВМРО. По-късно са осъдени на смърт и убити от комунистите с обвинението, че са възпитавали населението на Македония в „български национален дух”.  И нещо, което не трябва да се забравя. Нацистите депортират и унищожават евреи водени от своята „расова теория”. Македонските комунисти унищожават българи водени от коминтерновската теория, че македонците трябва да се дефинират като различен народ и различна нация, от българския народ и българската нация. И днес в Македония има псевдоучени, крайни националисти, патриотично настроени младежи,  които твърдят, че българите са „татари”, чужд народ, чужда раса. Следователно правилно са били унищожавани и репресирани. Но това е известно. Десетилетия наред „бугарашите” в Македония бяха репресирани. Управляваха сърбоманите. Нима те бяха македонци?  
Истината за „лагерите на смъртта”, за целта на депортацията на евреите, става известна едва в края на Втората световна война.
Никой в Европа през 1943 г. не знае и не подозира, че депортацията е път към смъртта, към „газовите камери” на унищожението. Депортираните са мислили, че ги изпращат в Германия като „работна ръка”. Разбира се, Ignorantia non est argumentum. Холокостът  е чудовищно престъпление. Нормалният човешки разум не го побира. Въпросът за вината е съществен. Но отговорът му не може да бъде извън тогавашната действителност. В тази действителност нито една европейска държава не успява да спаси своите евреи. Успява само Царство България. Но могло ли е нашето царство да спаси и македонските евреи? Вероятно да, ако не бяхме загубили в Първата световна война, ако след нея Македония не бе „бановина” в Кралството на сърбите, словените и хърватите, а част от Царство България. Защото България спасява цялото свое еврейско население в своите международно признати граници. Територията на Вардарска Македония към момента на трагедията не е част от тях. Германия депортира евреите от Македония като във всички големи селища разполагала свои комендатури, които пряко организират процеса. Българската администрация изпълнява договорните си задължения към своя съюзник. България е приела вече антиеврейско законодателство, но български евреи не са депортирани в Освиенцим. Но могли ли сме да направим повече от това – да спасим не само българските, но и македонските евреи? Могло ли е това да се случи  без да се рискува животът на българските евреи? Изобщо, могло ли е в това жестоко време да се спасят всички евреи? И ако е могло, защо такъв пример не са дали останалите европейски държави?
Няма виновни народи.
Българският народ не е виновен за депортацията на македонските евреи.
Отговорността и вината се носят от политиците. Те затова са политици. През Втората световна война политиците се ръководят от националните интереси и се съобразяват с „международното положение”. Кое кара например държави като САЩ и Великобритания да се договорят със СССР така, че да оставят територията на половин Европа във владение на мракобесния режим на Сталин? Нима в Лондон и Вашингтон не са знаели истината за сталинизма, за тоталитаризма, нима не са се досещали, какво ще се случи след „победата” в „съветската зона”, нима не подозират, че концлагерите в Сибир ще продължат да работят на пълни обороти, че западната демокрация, „капитализма и империализма” ще си останат основен враг на Съветите, че терорът ще бъде масов, а безправието тотално? Носят ли народите на САЩ и Великобритания вина за тази временна слепота на своите политици? Когато си изправен пред две злини то битката с едната и съюзяването с другата, не те прави невинен. След като се е стигнало до световна война няма невинни политици и държавници. Защото политиката има смисъл само,  ако народите живеят в мир. Невинни са политиците само при мир. Щом има война, смърт, разрушения, загиват хора, значи има виновни политици. И те не са само в Германия. Не са само и в България.
На защо Адолф Бекерле е освободен? Защо Международният трибунал в Нюрнберг осъжда на смърт само 12 германски националсоциалисти като военнопрестъпници? И защо антиконституционният „Народен съд” осъжда на смърт 2 730 български политици, държавници, интелектуалци, военни, учители и лекари, предприемачи и общинари? Нима България е била 200 пъти по-„фашистка” държава от Германия? Защо още 30 000 българи са избити от комунистите без съд и присъда след 9 септември 1944 г.? Кога и как, чрез какъв съд, чрез какви доказателства, комунистите прецениха, че тези хора са виновни, а СССР е преценил, че инициаторът за депортирането на македонските евреи Адолф Бекерле може да си отиде жив и здрав у дома? Колко пъти възразиха на това решение на съветското правителство македонските правителства? А бяха ли избити без съд и присъда нацисти в американската и английската зона след войната? Кой определя критерия за вина? Кой има право да раздава справедливост?    
Историята ни учи, че нацисти и комунисти нямат моралното право да говорят за вина.
Защото вина има само тогава, когато бъде доказана пред съд. Лепенето на обидни етикети, вменяването на „класова вина”, на „вина на народите”, не е справедливост, а фашизъм или комунизъм – все едно. Комунистите – български и македонски, нямат моралното право да бъдат съдници на онези жестоки години. Защото самите те бяха част от жестокостта, техен бе антихуманният режим, който наложиха и в България, и в Македония. Те не бяха демократи и историята им отне правото да съдят за събития и постъпки от онова време. Самите техни „събития” и постъпки не бяха демократични. Защото да наложиш на народа на Левски, Ботев и Делчев, тоталитарен режим не само не е достойно и не е демокрация, а е престъпление. Затова и никога няма да приема да се изживяват като защитници на българските или на македонските евреи лица, които са налагали с насилие антихуманният комунистически тоталитарен режим. Не ги приемам като съдници и „тълкуватели” на тази човешка трагедия, защото самите те изграждаха концлагери и дамгосваха хората като „врагове“. Не приемам говорители по темата за Холокоста да бъдат служители и агенти на комунистическата Държавна сигурност или на зловещата югославска държавна сигурност – УДБА.  Още повече, че спасяването на българските евреи не се е случило в „пролетарска” кръчма в Ючбунар или на партийна конференция на Витоша. Случило се е в царския дворец, станало е възможно чрез българското правителство, чрез народни представители, чрез волята на свещеници, на писатели и поети, на личности, които са формирали обществено мнение.
Българските държавници и политици в годините на Втората световна война са били изправени пред върховно изпитание. Трябвало е да спасят България и животът на българите от ужаса на войната. Но какво означава да не допуснат страната ни да бъде окупирана, на наша територия да се води война, да загиват хора. Могла ли е България да се противопостави на германската военна мощ? Как се спасява живот по време на световна война? Коя е тази „велика сила”, която би могла тогава да гарантира сигурността на България? Франция, Белгия, Холандия, Дания, Норвегия вече са  били окупирани от Вермахта. САЩ са на другия край на света. Великобритания  се е затворила на своя остров.  СССР е същата тоталитарна държава като Германия и неин съюзник (Пакт “Рибентроп-Молотов”). Каква гаранция за българската национална сигурност може да бъде той след като сам не успява да опази границата си. Българският цар Борис III и българските държавници се опитват да действат разумно, без да прибързват, води ги една мисъл – народът ни да е жив и здрав, да не загива на война, България да бъде цяла, обединена, единна. Затова и трикратно Царя  отхвърля предложението за включване в Тристранния пакт. Отхвърля  и провокационното предложение на съветския външен министър Вячеслав Молотов ( същият, който подписва договора с нацистка Германия), целящо да спазари включването на СССР в оста Рим–Берлин–Токио, в замяна на съгласието на Германия Царство България да влезе в съветската сфера на „гаранции". Но какво би станало с България, ако още през 1940 г. бе станала част от „съветска зона”? Как се съвместява комунизъм с монархия?  Нямаше ли страната ни да бъде пометена от германските войски, така както се случва с цялата европейска територия на СССР? Или замисълът е бил да бъдем буфер. СССР да оцелее, ние да загинем. Но тогава нямаше ли българските евреи да бъдат избити до един, а заедно с тях и българските комунисти, и българските демократи. Защото за Хитлер всички те бяха „врагове”. Но докато Царят отлага решението, три други държави – днес наши приятели в Европейския съюз, приемат  германската "оферта" – Унгария, Румъния и Словакия. Половин милионна германска армия приближава Дунава. СССР, съюзник на Германия, също притиска България. На 25 ноември 1940 г. в София  пристига Аркадий Соболев, генерален секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР, с предложение за сключване на договор за взаимна помощ между СССР и Царство България. Москва обещава запазване на българската независимост срещу предоставяне  на военни бази в Бургас и Варна. Но нима това не е сигурен път към унищожение на тези два града и не само на тях, ако избухне война между „съюзниците”? Каквато наистина избухва много скоро. Нещо повече. В т.12 от съветското предложение се казва, че ако се сключи пакт за взаимопомощ, отпадат възраженията против присъединяването на България към Германия, както и че СССР също най-вероятно ще се присъедини към Тристранния пакт! Това е тя – тогавашната съветска тоталитарна политика, събрана в едно изречение. Как България да премине между Сцила и Харибда, как да не допусне да бъде смазана като Франция, Белгия, Холандия, Чехия, Австрия, Полша, Дания, Норвегия, Литва, Латвия, Естония, Югославия?  От кого по-напред да се пазим? От тези, които са вече на Дунава или от тези, които си показват „зъбите” през 1944 г. като окупират държавата ни?
Царство България е било изправено пред съдбовен избор.
Царят и правителството е трябвало да решат: да покрият държавата ни с черни забрадки като хвърлят народа ни в обречена война срещу Германия или да спасят живота на българите. Цар Борис III  и политиците ни избират второто – спасяването на живота. Защото поставят човешкият живот по-високо от всички останали съображения на политиката и идеологията.
В края на 1940 г. правителството внася в Народното събрание „Закон за защита на нацията“. Това е недемократичен закон, но той оставя съдбата на еврейското население в български ръце. Той ограничава права и унижава човешката личност. Но животът на българските евреи е съхранен. Те са репресирани, но не са депортирани в „лагерите на смъртта“.  Законът им отнема права, но им гарантира основното човешко право – правото на живот. Нима това не е бил единствено възможният в онези страшни години компромис? Но точно това право – правото на живот, комунистите не гарантират след 9 септември 1944 година на българите. Не гарантират и не опазват живота на българите и македонските комунисти след 1945 г. Без съд и присъда българи са разстрелвани, хвърляни ги в концлагери,депортирани. Комунистите  унищожават дори онези български политици и държавници, които спасиха българските евреи.
Спасители на българските евреи не са били комунистите, не е била и съветската армия, каквато лъжа се опита да сервира Кремъл наскоро. И малцината оцелели македонски евреи не са спасени от комунисти. Нито Н.В. Цар Борис III,  нито Светият синод на Българската православна църква, нито управляващите политици, нито обществено значимите личности са били комунисти. А те са спасителите на българските евреи. Не са били комунисти писателите Тодор Влайков, Елин Пелин, Стилиян Чилинчиров, Константин Константинов, Трифон Кунев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Димитър Митов, Ана Каменова и много други, които публично се ангажират с каузата за спасяване на българските евреи. Протести срещу германската политика на депортация провеждат от Съюза на българските адвокати, от Лекарския съюз, от Съюза на пострадалите от войните, от Съюза на хлебарите и от още много професионални гилдии, също некомунистически. В защита на българските евреи издигат глас и леви народни представители – проф. Петко Стайнов, една от водещите фигури на опозицията, Тодор Поляков и Любен Дюкмеджиев, членове на Българската работническа партия. За какъв „фашизъм” тогава става дума, след като комунисти заседават в парламента? А протестното писмо до премиера на 43 депутати инициирано от заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, е пример за политическо и гражданско. Двадесет от политиците подписали писмото в защита на евреите само две години по-късно са избити от комунистите. Останалите са хвърлени в затвора. В емоционална реч в парламента лидерът на Демократическата партия и бивш министър-председател Никола Мушанов, заявява:
"Аз препоръчвам да не се отнемат от короната на народа двата най-ценни камъка - търпимостта и милосърдието"
След 9 септември 1944 г. комунистите се опитаха да отнемат точно тези "най-ценни камъка" от „короната на народа”. Унищожиха и самата корона. Лозунгите им бяха: "Никава търпимост, никакво милосърдие!”, „Смърт! Смърт! Смърт”.   И наистина  избиват националния елит.
В съдбовни времена политическите решения никога не са еднозначни. Тогава към целта никога не отвежда един път. През 1943 г. България спасява цялото еврейско население живеещо в нейните международно признати граници. Вардарска Македония и Беломорска Тракия не са били с юридически статут на българска територия. България временно администрира тези части от други държави окупирани от германската армия (Виенската спогодба „Доктор Клодиус”).  Във всички документи от времето на Втората световна война, както и в германските медии, Вардарска Македония и Беломорска Тракия се наричат „германска окупационна зона”, а не българска. Де факто и де юре България е нямала призната от Германия юрисдикция върху еврейското население във Вардарска Македония и Беломорска Тракия и не е имала правото да го третира като българско. Затова пък български дипломати издават транзитни визи за преминаване на евреи от Унгария, Полша и Румъния. От наши пристанища тръгват параходи с бежанци за Йерусалим. Един от тях – „Струма“, е потопен от съветска подводница и това са единствените „масови жертви“ сред еврейското население у нас.. Българският народ е народ спасител, а не народ „окупатор”. И когато връщаме спомена за трагедията на македонските евреи, трябва да върнем спомена и за трагедията на македонските българи. Трагедията на евреите се случва във време на световна война. Трагедията на българите в Македония се случва в следвоенно, в мирно време. Коя трагедия е по-жестока? Гибелта на всеки човек е трагедия. България и Македония заедно осъдиха геноцида над македонските евреи. Време е заедно да осъдим и комунистическият геноцид над македонските българи. У нас има закон, който обявява комунистическия режим в България за престъпен и БКП, наложила незаконно този режим, е обявена в същия закон за престъпна организация. В Македония още няма такъв закон. Но ще има. Защото отговорността за бъдещето на Европа е и наша обща българо-македонска отговорност.
ИВАН НИКОЛОВ: РАЗПАДА ЛИ СЕ МОДЕЛЪТ НА НОВАКОВИЧ-ТИТО-КОЛИШЕВСКИ? ...
21.03.2018 | БГНЕС
Става дума за Закона за употреба на езиците в Р Македония. Ще се превърне ли младата държава в държава на всичките граждани или ще си остане в средновековието на Новакович-Тито-Колишевски? Какво показват словесните престрелки около този закон? Най-гласовити, непреклонни и ”патриотични”, непосредствено преди посещението на гръцкия външен министър Никос Кодзияс са тези, чиято пъпна връв продължава да смуче идейни сокове от Белград. Те с нокти и зъби, прикрити зад Конституцията и идентитета бранят себе си, кариерата, привилегиите си. Те, които с прецизните инструменти на идеологическата пластична хирургия изтръгнаха душите на Светите Седмочисленици, на възрожденците и революционерите, за да им сложат на главите сръбски шайкачи, те ли са патриотите днес? Те ли плачат за потъпканата конституция? Конституцията, която и след осамостояването на държавата, запази всички постулати на титовизма? Затова ли плачат днес? Президентът Георге Иванов отсече: ”Конституцията и съвестта ми не позволяват да поставя подписа си под Указ, за гласуването на подобен закон...” А професорът Любомир Цуцуловски е още по-конкретен. Неговите страхове са формулирани така:”...Над всички ни дебнат три черни сенки: Законът за езиците, промяна на името ( с всички последици), както и Договорът за добросъседски отношения, който ни задължава да ревизираме цялата досегашна история на Македония и на македонците...” (в. „Вечер”, 16 март 2018 г.).Не, господин професоре! Никой не иска да се ревизира цялата история на Македония, а само тази, която Вие и Вашите колеги „сътворихте” след 1944 г., за да угодите на наставниците Ви от ЮКП по идеологическо мракобесие... На този фон думите на премиера Зоран Заев звучат смело и категорично, като призив за коренна преоценка, със съзнание и за неизбежните пречки: ”...този закон... е сериозен принос в изграждането на концепцията „Едно общество за всички граждани.” И призова да бъде отхвърлена политиката на разделения, раздори, и конфликти и да се завършат реформите... Това не са ли идеите и на Иван Михайлов, последния водач на историческата ВМРО? Когато през 1950 г. в САЩ излиза на английски книгата му ”Македония – Швейцария на Балканите”, в предговора професорът по журналистика от Ню Йорк Джон Бейклис пише:”...Няма изглед за мир в света - без мир на Балканите. А отдавна е ясно, че на Балканите не ще има мир, докато там не се реши справедливо, безпристрастно и по мирен начин македонският въпрос. Как би могло да се реши този въпрос, отговора намираме в тази книга на Иван Михайлов...” А албанците в Македония? Те, които са двигателят на евроатлантическата интеграция, неусетно започват да показват и някакво друго лице. В интервю за телевизия Алсат-М ( 25.01. 2018 г. ) преподавателят по история в Тетовския университет проф. Веби Джемаили твърди: ”И България, и цял свят знае, че от Велес до Дебър никога не е съществувала Македония...” И допълва : „Тетово, Дебър, Струга и Кичево винаги са били албански източни краища...” За какво ратува този албански професор? Да замени сръбския политически, духовен, културен и идеологически експанзионизъм с албански ли? Така не връзва ли ръцете на премиера, който иска да изгради „едно общество за всички граждани”? Все пак, за сведение на проф. Джемаили, според всички статистики, най-достоверна от които е тази на Васил Кънчов от 1900 г., тогава в Тетово албанците са били 500, а екзархистите-християни – 8500. В Кичево е имало 1200 екзархисти-християни и нито един албанец. В Струга християните-екзархисти са били 3000, а албанците – 350. Единствено в Дебър съотношението е 1:2 в полза на албанците. За какво общество мечтае господин професорът от Тетовския университет ? За общество, в което сръбските фалшификации ще бъдат заменени от албански ли? Това е проблем, който нито една албанска партия или гражданско сдружение в тази млада република не трябва да подминава мълком. С откровено шовинистическите си претенции, като тези на проф. Джемаили, те не развързват ли ръцете на противниците на евроатлантическата перспектива на страната? Нека всички албански лидери да застанат плътно зад идеите на Зоран Заев. Единствената алтернатива на разпадащия се модел, сътворен по рецептата на Новакович - Тито - Колишевски е създаване на „общество на всички граждани”. Другото е сън от Балканския ХIХ век.
-----------------------------------------------------------
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Анализът е написан специално за БГНЕС.
КАК ДА СЕ ДЪРЖАТ БЪЛГАРСКИТЕ ДЪРЖАВНИЦИ С РУСКИТЕ: СЪВЕТЪТ НА ЕВГЕНИЙ ДАЙНОВ
Евгений Дайнов | OFFNews
Това писание предлагам в помощ на българските държавници, когато си имат работа с руски такива. Наистина. Искам да помогна.
В момента, в който видях снимката на почти-коленичилата вицепрезидентка при посрещането на руския патриарх Кирил – още тогава ми мина през главата да напиша статия по темата: „Защо нашите държавници и държавнички, като видят руски власт-имащ, все ги тегли да падат на колене?”. Ама – мина ми. Да си се радват, казах си. Да му се подмазват на развален руски, а той да ги гали по главите. Поне „високият гост” ще остане доволен.
Да, ама – не. Не остана човекът доволен. Напротив – напопържа ги на изпроводяк. В момента най-вероятно нашите държавници и държавнички са плувнали в студена пот, задавайки си безпомощно въпроса: „Къде сбъркахме? На ръце го носихме... Не пуснахме никакви украински знамена на Шипка... Профилактирахме гадове-протестъри, за да сплашим населението да не го попържа... А сега той попържа нас... Къде сбъркахме?”.
Ще ви кажа, драги, къде сбъркахте.
Имам огромен опит с руснаци, трупан в продължение на десетилетия. Затова знам, какво и защо е станало. Въпрос на разбиране на „широката руска душа”.
За руския народ предлагам да не говорим. Там е... странно. Сред руската интелигенция има хора, които са много просветени, начетени, цивилизовани и добри. Намаляват, като бройка, но ги има. Управляващата каста обаче е съвсем друга бира. А нашите държавници си имат работа тъкмо с нея.
Основите на нейното поведение са поставени още в средата на 16-ти век от Иван Грозни. Именно Грозни решително обръща Русия с гръб към Европа, бързо привеждайки я в татарско-азиатски вид.
Изтребва аристокрацията, а онези, които оцеляват лишава от поземлена собственост. За разлика от европейската аристокрация, оттук насетне руската ще зависи изцяло от царя. Ако го слуша – има имение, титла и признание. Ако не – не. Това става по времето, когато в Европа кралете са „първи между равни” по отношение на аристокрацията – една подялба на властта, от която в крайна сметка произлиза днешната представителна демокрация.
В същото време, когато в Европа на практика вече няма крепостни селяни, Грозни въвежда крепостничеството в Русия. Веднъж лишил от автономност и достойнство аристокрацията, той втори път превръща дотогава свободните руски селяни в роби. Цялата власт – и цялата собственост – се събират в ръцете на царя; и само той решава, кой ще има, по негово благоволение, някаква власт и някаква собственост. Която той може да си прибере обратно във всеки миг.
Всички до един (т.е. освен избягалите от това робство свободни селяни, нарекли себе си „казаци”; те са подчинени чак от Петър I) в Русия зависят от волята, произволните хрумки и прищявки на царя.
Тези ходове ликвидират възможността за структуриране на обществото покрай йерархии, свързани със собствените усилия, достойнство, умения и качества. Йерархията в обществото се определя от царя.
В началото на 18-ти век тази йерархия е официализирана, от Петър I, в т.нар. „Таблица за ранговете”. Всички, които не са крепостни, са разделени на 14 основни категории, пронизващи военните, придворните и светските чинове. Ранг VIII, например, съдържа: колежски асесор (светска длъжност); майор (армейска длъжност); капитан-лейтенант (флотска длъжност) и титулярен камергер (придворна длъжност). Те са равни помежду си, но над себе си имат седем пласта „началници”, чиято воля са длъжни да изпълняват; под себе си имат шест пласта подчинени, които са длъжни да изпълняват тяхната воля. Тези, които не са в таблицата, са крепостни – роби, които могат да бъдат купувани и продавани, както и наказвани с камшик, от всеки с „ранг”.
В крайна сметка, разбира се, всички зависят от волята на царя, което изкривява цялата структура на общественото поведение и мотивации. Вместо да се придвижват в живота благодарение на собствените си усилия, хората търсят връзка с царя, който да ги уреди. Дори да нямаш достъп до царя, щом обитаваш таблицата на ранговете ти отново зависиш не от собствените си усилия – а от това, доколко те харесва началството. Ако, например, искаш да се придвижиш от ранг VIII към ранг VII, ще трябва качествено да се натегнеш на някой колежски съветник, полковник, капитан първи ранг или титулярен камергер.
Резултатът е, че в последните поне 300 години нравите, култивирани в руското общество по нищо не приличат на европейските. Докато в Европа се ценят способностите, способстващи за воденето на независим живот, в Русия се цени подмазването, лакейството и качественото коленичене пред вишестоящите. А те, на свой ред, култивират особено брутално отношение към по-нисшите от себе си.
Идеалният обитател на тази система качествено ближе ботуша на по-висшия, та да може да се изкатери нагоре; и с особена бруталност се отнася към по-нисшите, за да им покаже, какъв е началник.
И така – едно 15-20 поколения. Съгласете се, че след толкова много упражнения, близането нагоре и бруталността надолу е, в Русия, доведено до висини, които са абсолютно недостижими за никой, който не е живял столетия в тази среда.
Къде, да се върнем на въпроса, са тръгнали нашите държавници с тяхното неумело-селско подмазване на руския патриарх? Не го умеят това, както трябва, защото няма как да са го научили. В неговите очи са изглеждали като някакви недодялани цървули, опитващи се да имат „правилното” поведение. Никак не е чудно, че е останал недоволен човекът.
Ако сега нашите се сетят да си внесат някой руснак, за да ги научи, как да вършат тази работа качествено – пак няма да им се получи; и следващият визитиращ руснак ще бъде ядосан още повече. А няма да им се получи, защото българите, за разлика от руснаците, никога не са били роби. Докато дедите на руския патриарх са били купувани и продавани като говеда, дедите на нашите държавници са имали имоти, училища, читалища и са пътували по Европа. Липсата на „правилния” исторически опит не може да бъде надмогната с тренинги...
Преди да хукнат по курсове по правилно коленичене и качествено челобитие, нашите държавници е добре да си дадат сметка и за начина, по който руската управляваща каста води своята външна политика.
Тъй като вътре в Русия няма равенство между хората, то и нейните управници не си представят, че може да има равенство между държавите.
Онези държави, големи и силни, които искат да бъдат „партньори” – т.е. равни – на Русия, непрекъснато са преформулирани, от руската върхушка, като врагове. Защо? Защото не може да има такова нещо като отношение между равни. Някой трябва да е господар – да е по-нагоре в таблицата на ранговете. А който не иска да се подчинява, а иска да бъде равен – значи е враг.
Така е още от времето на странните отношения между Иван Грозни и английската Елизабета Велика. Той иска да се ожени за нея, тя се дърпа – и той ѝ пише писмо, в което я нарича безпомощна дърта мома, която не е господар дори у дома си. Така е и днес, когато президентът Путин оня ден заплаши с нови и страшни оръжия... всички: „...във всяка точка на земното кълбо”.
В най-тежко положение спрямо Русия обаче не са големите и силни държави, а онези – като България – които хем са малки и знаят, че не са равни на Русия, хем обаче искат да бъдат с нея „приятели”. Добре, ама приятелството също е възможно само между равни. А в руския манталитет равенство няма. И оттук: руснаците не искат приятелство. Искат онова, което са искали винаги – подчинение. Да се изпълнява тяхната воля. Да се повтарят техните идеологически „опорки”.
Колкото и да се кълнеш в приятелство – колкото и може би наистина да искаш да си приятел на Русия – това никога няма да ти се случи. Колкото повече се кълнеш – толкова повече искания ще чуваш и толкова повече наказания ще получаваш, ако не ги изпълняваш до последната запетайка. Както казва Сталин: „Крачка вляво, крачка вдясно – разстрел”.
Всичко това главният руски свещеник съобщи на нашите държавници и държавнички. Съобщението е достатъчно ясно: „Ще ви обичам само тогава, когато вие правите всичко така, както го правим в Русия – падате качествено на колене, говорите онова, което ние искаме да говорите”.
Както вече предупредих, обаче, положението е такова, че – обективно погледнато – нашите, колкото и да се стараят оттук насетне, никога няма да се справят така качествено, че да получат бублик, блинчик или дори чаша квас. По-добре да правят онова, което се прави в Европа. Да имат уважително, но независимо поведение.
140 години Руско-турска война
75 години от спасяването на българските евреи
Besucherzaehler
Назад към съдържанието | Назад към главното меню