Анализ

Намираме се в навечерието на  101-годишнина от Илинденско -  Преображенската епопея, явяваща се връх в национално – освободителните борби на българското население в Македония. Милиони страници са изписани относно дейността по подготовката, извършването и последиците от това въстание. Това неминуемо е признак на признателност от страна на  съвременниците на събитието, както и на последващите поколения. През всичките тези години всяко едно от тези поколения по различен начин е виждало значението на това дело – по- близо или по – отдалечено във времето от огньовете, които го озариха, през очите на интелектуалеца и през очите на селянина, през замрежения от сълзи поглед на емигранта и през погледа на наемния работник, през призмата на цяла палитра от идеологии. Всяко едно от тези поколения е наслагвало по нещо в съвкупния образ на събитието, всеки историк, учен или анализатор е допринасял със своята компетентност, за да може до нас да достигне някаква обобщена представа за предисторията, подготовката, действията, последствията и отзвука на тава дело.В съзнанието на обикновения българин тази епопея предизвиква несъмнено чувство на абстрактна гордост и патриотизъм, макар и не винаги тези чувства да могат да бъдат материализирани чрез конкретно представяне на факти от тази  епоха.Тук е слабото ни място, братя българи, и всички под една или друга форма си го признаваме, най – малкото всеки сам за себе си.Всичко тава е резултат от многогодишна дейност на многобройни субективни фактори, насложили  нихилизма в мирогледа  ни.Но не тези фактори са причината, те са по – скоро следствието от борбите на множество международни субекти, материализирани в нашия обществен живот като препратка от жестоките и безогледни политически  борби на различните политически субекти, ръководещи същия този обществен живот.Заслужава да се отдели внимание на отделните участници в тези “епични” политически борби, които чрез дейността си са виновници за обрата в множество човешки съдби, загуба на огромно по срокове историческо време, разпиляване на социална енергия и неизброими по мащаб материални щети. Тук историята ни е в дълг към обществото по отношение на създаването и активно популяризиране на едно задълбочено изследване, което да проследи етногенезиса на тези конкретни видни наши дейци, оказали по – един или друг начин сериозно влияние в нашия обществено – икономически живот през различните периоди от Третата българска държава.Тук не става въпрос за някаква националсоциалистически или Комунистически уклон. Факт е, че през периода на нашето Възраждане се оформя съсловие от заможни хора, т.н. “чорбаджии”, които оказват сериозно влияние в тогавашния обществено – политически живот на Османската държава.Има разработени изследвания за поведението на същия този обществено – политически фактор по време на борбите на народа ни за културна, църковна и политическа независимост.Корените на едни и същи родове и фамилии виждаме като отговорен фактор в обществено – политическия живот на нацията ни от тази все по – далечна за нас епоха на Възраждането, та чак до наши дни.В съвременните реалности сме далеч от търсенето на някакъв реваншизъм в това отношение, защото вече е безсмислено.Моята идея е друга – да се изчисти името на българския народ като една маса от безпаметни, национално безотговорни, мимикриращи и нихилистично настроени индивиди.Всички тези белези са характерни за визираните по – горе политически субекти, през различните етапи от посочения период.Същите дейци насаждаха тези черти като част от възпитанието на множество поколения и  белязаха с тях политиката на различните политически режими през различни етапи от най – новата ни история.В този смисъл е необходимо посоченото изследване.Това ще помогне за разграничаване на идеите и въжделенията, които са идеологическата част от борбите на народа ни за национално и културно обединение от партизанската търговия на политическите субекти с тях, водещи до национални катастрофи, последиците, от които се заплащат за съжаление от народа.

            Всички ние трябва да осъзнаем, че във всеки един вододелен етап от развитието си трябва да търсим упование и коректив в историята си .Там са корените и там е очертана най – общата насока, която впоследствие можем да конкретизираме, опирайки се на конкретния казус.

            Този анализ си поставя за цел да направи опит за най – общ поглед на съвременната действителност, извличайки поуки от Българските традиции и боравейки с конструкциите и достиженията в съвременните обществени науки.

            Времето след 1989г. е белязано с множество промени в живота на всеки един гражданин в България, без никакво изключение.Спомняме си еуфорията около избирането на Великото народно събрание и надеждите, които се възлагаха на новия ред. Но едва ли някои от обикновените хора тогава, а даже и сега си е поставял за цел да вникне в това, какво включват измеренията на този ред.Това е аргумент , който се посочва от политиците, за липса на гражданско общество – народът е обзет от безхаберие, незаинтересованост и едва ли не с грижата да задоволи само своите егоистични физиологически потребности.Нека да видим дали политиците имат достатъчно основания в подкрепата на този свой аргумент.Но първо нека да погледнем поведението на политиците, свързано с мисията, която те изпълняват в обществения живот.Тъй като най верен коректив се явява сравнението, не знам да има в политическата система на някоя държава практика, политиците, които са представители на народа във различните ведомства на държавното управление да си позволяват да хулят собствените си избиратели.Но тази тактика не е нито оригинална, нито нова.Тя ни е познато от не толкова далечната история Целта и е от една страна да се прикриват собствените грешки в процеса на управление, а от друга страна прикриване на безогледната дейност по прокарване и защита на собствени и приятелски икономически интереси.Българският конституционализъм, който има вече 125г. история чрез приемането и прилагането на четири конституции, в основата си съдържа несъвършенства, които кристализират като непреодолими противоречия при изграждането на цялостната нормативна база.В Конституцията от 1991г.е установена независимостта на трите вида власти.Но в действителност това не е така.При парламентарната форма на държавно управление, което по същество е представително управление, водеща роля има парламента.Тя се проявява в контрола на правителството, което осъществява изпълнителната власт.Парламентът избира министрите като членове на колективен орган и ги отзовава.Правителството е отговорно пред парламента и това е политико-правното основание, то да се сформира от парламентарното партийно мнозинство.За сведение на временно пребиваващите на властови позиции субекти, трябва да се посочи, че организационното разделение на властта между държавните институции не е еднопластово.В единия аспект това е разделение между суверена – народът, който е носител на върховната власт, и политическия субект.Поради това упреците срещу суверена са израз на собствено неуважение и в правовите държави са самостоятелно основание за отнемане на представителството.Във вторият си аспект това е класическото разделение на властта между различните държавни органи.Суверенът също участва лично в осъществяването на властта.Това става чрез избори и референдуми.През изминалите 15г. не сме били свидетели суверенът да е бил допуснат да упражни това свое право за осъществяване на властта, която по конституция му принадлежи.Парадоксалното е, че носителят на едно основно субективно право не може да го реализира, защото субекта който е упълномощен да го представлява на основание на института на представителството, не му позволява да го осъществи.

При установената форма на държавно управление в Република България представителни органи са само Народното събрание и Парламента и в политологически и практически смисъл те са “ власти “, всички останали органи осъществяват определени дейности.При така очертаната конструкция  суверенът губи контрола върху изпълнителната и съдебната власт, което е недопустимо.Последствията от липсата на контрол върху съдебната власт са налице.Най – фрапиращи са действията на прокуратурата, която съгласно Закона за съдебната власт осъществява общ надзор за законност.Това задължение е конкретизирано в чл.118 от същия закон :

“Прокуратурата следи за спазване на законността като:

            1.привлича по установените в закона ред и срок към отговорност лицата, които са извършили престъпление, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер;

            2.упражнява надзор при изпълнението на наказателни и други принудителни мерки;

            3.Предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове и за възстановяване в бързи и неотложни случаи на самоуправно нарушени права;”

 

Прокуратурата по закон е единствения държавен орган, който има право да се самосезира във връзка с изпълнението на своите задължения.Факт са многобройните дела, по които нашата държава беше осъдена в Европейския съд за правото на човека, за нарушаване на основни субективни права при престоите в арестите и затворите.За всички тях отговорност в голяма степен носи и прокуратурата.Да се е чуло прокуратурата да поеме отговорност?Няма и да се чуе, защото нейните представители се чувстват безнаказани, поради невъзможността,от страна на този, който им е делегирал правомощия да ги контролира.Обикновеният гражданин трудно може да се възползва от този предвидена извънсъдебна форма за защита на правата му при грубо нарушение на закона от страна на различни публични и частни субекти.Арбитражът по разнопосочните и разнообразни съдебни дела трябва да се осъществява от съда, поради незаинтересоваността на прокуратурата чрез предоставените и в позитивното право правомощия, да преустанови това погазване на законността на един по – ранен етап.Отговорно може да се заяви, че това е незаинтересованост, а в определени случаи и некомпетентност, след като прокуратурат не се възползва от правомощията си.Но не така стои въпроса при обслужване на политически интереси.Най – пресен е случаят със сваления столичен кмет Стефан Софиянски.Прокуратурата проявява завидна гъвкавост и старание да повдига ежеседмични обвинения.А нима досега не е имало индикации за извършване от страна на Стефан Софиянски на противозаконна дейност и в тази връзка основания за предизвикване на прокурорска проверка? Нима не прави впечатление на прокурорите от всички инстанции, как се променя действителността около тях? Не им ли прави впечатление как държавни служители с ограничени и постоянни доходи се снабдяват с всевъзможни непосилни за официалното им финансово състояние придобивки?

Като контрааргумент се противопоставя ограничеността на правомощията и претовареността на прокуратурата. Правомощията са посочени в чл.119 от Закона за съдебната власт и на практика при  изпълнение на предвидените в закона функции не съществува по – правоможещ държавен орган. Всичко това на практика е възможно поради липсата на контрол върху съдебната власт от страна на гражданското общество. Подобно е и положението в изпълнителната власт.

 Правителството по конституция има законодателна инициатива, което само по себе си представлява абсурд, позволяващ на практика подмяна на вота на представлявания. Това по същество е механизма, който позволява бюрократизацията на държавния апарат, възможност за безконтролност при защита на частни интереси и корупцията във всички звена на управляващия държавата апарат.

            .Друг пример в това отношение е и поведението на сегашното правителство относно осведомяването на обществото за поетите ангажименти по вече приключилите преговори по присъединяване към Европейския съюз.Свидетели сме на това как фамозни и самовлюбени личности ни убеждават колко недостатъчно интелигентни сме, за да можем да разберем сложността на спецефичния език и обхвата на материята. Интересно те самите от къде се научиха – може би в партийните школи, които организираше бившият режим. Липсата на граждански контрол доведе и до престъпното поведение на две български правителства по отношение на нашите сънародници в Либийската джамахирия. Средно интелигентният анализатор ще прозре в действията или некомпетентност или потвърждение на съмненията, че част от държавния суверенитет вече е преотстъпен. Основание за това твърдение е пасивната политика и категоричния отказ да се предприемат едностранно предвидените в международното публично право и адекватни за този случай принудителни и защитни мерки. Тези мерки може да се изразят в призоваване на работещите български граждани да я напуснат, като се даде пример с отзоваването на дипломатическия корпус. Това действие ще доведе до значително разстройство на икономиката на Либия и на нейното здравеопазване. Други правни средства, предвидени в международното публично право са реторсията, бойкота, ембаргото. Вместо това ни се препоръчва едно унизително поведение на търпимост към официално осъдени от целия цивилизован свят действия.

            Официално е узаконена и невъзможността за осъществяване на контрол и върху народните представители от страна на избирателите чрез текст в Констититуцията.

“Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.Обвързването със задължителен мандат е недействително.”

                                                                     Чл.67,ал.1 от Конституцията на Република

                                                                                                България

С така регламентираните обществени отношения между суверена и неговите представители, практически се изключва възможността за материален контрол върху дейността на народните представители.Пряка последица от така уредения диспозитивен мандат на народните представители са абсолютно законното им прегрупиране в рамките на действащ парламент и следващото от това класическа и недвусмислена подмяна на вота на избирателя.

 При това положение остава само темпоралния контрол , който се изразява в потвърждаване на мандата или отхвърлянето му чрез насрочването на избори за представителен орган. Това е единственият начин за участие на народа в управлението.

            Властите трябва да се възпират, да се балансират.Това е гаранцията, че представителния орган няма да употреби предоставената му власт, за реализиране на частни интереси. Но парламентаризмът в много случаи обезсмисля разделението на властите, тъй като парламентарното мнозинство приема законите, избира правителството и участва във формирането на държавната власт. Когато парламентарното мнозинство е еднопартийно, институционното разделение на властите се събира в партийното управление.

Всички тези недъзи под една или друга форма са ни известни на всички, дори и без да могат да бъдат синтезирани и издържано формулирани, най – малкото защото всеки български гражданин, без изключение , търпи последствията от този начин на регулиране на обществените отношения.

            Какви механизми за контрол има суверенът, върху дейността на своите представители – този въпрос логично изниква.

            Правото на съпротива е една от формите на контрол върху дейността на управляващите. Буржоазните революции подкрепят правото на съпротива. В най – чист и точен вид тази идея е изложена в Американската декларация за независимостта от 1776г. Според нея властта на правителството трябва да е съобразена с естествените права и да почива на съгласието на управляваните. В противен случай народът има право да свали тази власт. Длъжни сме да изискваме това от нашите представители във властта и те са длъжни да се замислят върху арогантното си поведение на диктат върху волята на суверена.

            Понастоящем всички международни документи, свързани с правата на човека признават това право. По силата на чл.5,ал.4 от Конституцията на Република България те са част от вътрешното законодателство на страната, защото са ратифицирани по конституционен ред. Освен това съгласно чл.5,ал.2 разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие, в смисъл, че всеки може да се позовава на Конституцията при защита на своите права. Във връзка с това следва извода, че ако държавното управление не се осъществява в съответствие с правата и със съгласието на управляваните, то е нелегитимно. Правото е мяра на свобода, установена съобразно интересите на гражданите. Установената институционализирана свобода и изразения чрез нея интерес са заложени в закона. Нарушаването на закона е индикатор за нарушени обществени интереси. Измежду всички нарушения най – опасни са  нарушенията на конституционните права. Правата на гражданите са конкретизирани права на личността, а правата на човека, както посочихме по – горе са международно признати. Нелегитимното управление винаги е достатъчно основание за съпротива. Правото на съпротива произтича непосредствено от нелегитимните действия на управлението. Съпротивата е противопоставяне на конкретни нелегитимни действия или актове на държавния апарат. Гражданското неподчинение и съпротивата произтичат  от свободата на личността, на социалната общност и на суверенитета на народа

            Правото на съпротива е основно социално – политическо право от ранга на естествените права. То е едно от правата на гражданина. Но това право не е конституционно установено. Но от друга страна Конституцията гарантира народния суверенитет, а правото на съпротива е проявление на народния суверенитет. Освен това  правото на съпротива е заложено в преамбюла на Международната декларация за правата на човека. Следователно съвременната държава мълчаливо признава правото на съпротива срещу нелегитимното управление. Това обаче е належащо да стане легално. Българското законодателство признава две форми на съпротива: демонстрации ( събрания, митинги и демонстрации ) и стачки.

            Гражданското неподчинение е специфична форма на проявление на правото на съпротива. То е границата между призната и непозволената съпротива. То има за цел да блокира реда на управление на държавата и в последна сметка да наложи смяна на политическия субект на управление. То се осъществява без оръжие, затова не е бунт, метеж. То няма за цел да промени конституционно установеното обществено – политическо устройство на държавата, за това не е и революция.

            През последните години политиците самоопределиха себе си като политическа класа. Не знам да има политическа система в друга съвременна държава, която да използва това понятие. Справката в най – новата редакция на български тълковен речник ни осведомява, че класата е голяма група от хора с еднакво положение в системата на общественото производство и с еднакви икономически интереси. Без да искат в своето невежество българските политици и терминологично захранващите ги партийни политолози, налучкаха точно термина, който най – точно характеризира поведението им. Често срещано обвинение към българския народ е, че не е готов за да се структурира в гражданско общество, което да съответства на правовата държава, защото в преамбюла на Конституцията е записано, че България е правова държава. Тук се вижда противоречие в два аспекта. От една страна се прави извод, че държавата е нещо външно на обществото, някаква негова надстройка.. Това противоречи на теорията на Ж.Ж.Русо за народния суверенитет, защото при това положение държавната власт няма да произтича от суверена, а ще бъде някаква частна власт. От друга страна правовата държава не е нищо друго освен политическа форма на управление на гражданското общество. В правовата държава задача на публичното право е да създава условия за развитието на структурите на гражданското общество и да ограничава възможностите за въздействие на администрацията върху същите тези структури. След като в правoто трябва да са заложени механизмите за  създаване и функциониране на структурите на гражданското общество, то звучи най – малкото некомпетентно от страна на тези, които създават това право, да обвиняват българския народ в пасивност. Стои открит въпросът как милионите българи, които са се интегрирали в чужди граждански общества са направили това при липсата на съответните качества, според “компетентната” оценка на българските политици.

            Анализът на обстановката в българския обществено – политически живот налага извода за необходимостта от градивна промяна, нетърпяща отлагане. Около тази позиция е обединено и мнението на водещите български учени по обществени и икономически науки, даващи постоянно своите експертни оценки , във връзка с отделни казуси и принципни положения. За съжаление почти никой от ръководещите различните сектори на държавното управление не споделя това становище. Напоследък се забелязва и огромно желание от страна на българския народ за осъществяване на промени. Особено недвусмислено се показа това нещо чрез събраните над 550000 подписа против закриването на АЕЦ “Козлодуй”. Политиците не само не обърнаха внимание на тази подписка, но дори обявиха, че тя била загубена някъде из архивата.Подобно е и положението с провеждането на референдум за присъединяване на България към Европейския съюз, където се измислят всевъзможни причини да се избегне насрочването на референдум. В новия закон регулиращ референдумите е посочено неразбираемото понятие “консултативен референдум”.

            Безспорен факт е, че българската нация желае промяна, а политиците не желаят и се опитват да отклонят вниманието на народа, чрез все по – плоски прийоми. Факт е също така, че ефективно управление не може да се осъществи поради липсата на контрол от страна на обществото над управниците на държавата, които не направиха нища за 15г. за създаване на условия за средна класа, която е основата на пазарното стопанство. Лансира се индиректно и завоалирано идеята за необходимостта от налагане на “твърда ръка”, която може да се справи с лавинообразно растящите проблеми в българското общество. Това е крайно опасна тенденция, която се опитва да бъде наложена на нацията ни, чрез постоянното изпробване на търпението на обществото, чрез антинационални провокации, разиграващи се от вътрешни режисьори, но преписвани необосновано на международни авторитети. Тази манипулация е подкрепяна мълчаливо, както от опозиционните партии, така и от групите за натиск ( доколкото ги има в българското общество ), чиято задача в случая е да разясняват на народа същността  на сложната действителност, за да може той сам да вземе самостоятелно решение за съдбините си, а не такова да му бъде налагано служебно.

Предвид недъзите на управляващата система, произтичащи от липсата на граждански контрол,както и задачите, стоящи за разрешаване пред българската нация, най – удачната форма на държавно управление се явява полупрезидентско управление. Самата ни политическа система има нагласата за това, чрез установения от Конституцията на страната пряк избор на действащия президент. При тази форма на управление разделението на властите е ясно разграничено и самите власти действително се възпират една от друга, което особено ясно е изразено в отношенията президент – парламент, а от там съществува и ясно очертана граница на правомощията, респективно и възможност за носене на персонална не само политическа, но и наказателно отговорност за всяко едно конкретно действие. Това може да се осъществи от промяна на Конституцията, което нацията ни трябва да заяви, чрез референдум. Всички изброени по – горе аргументи очертават необходимостта и нагласите на нацията ни за осъществяването на радикална реформа в държавната форма на управление. Разбира се това е един бегъл преглед на обществения живот в България, но изводите, които се налагат са недвусмислени.