|
Великият
български просветител, ревностният и най-известен
последовател на Светите братя Кирил и Методий, е роден около
835 г. Съвременнците са категорични, че той “произлизал от
мизите...” (българите). “Още като млад и крехък...”, както
четем житието му, написано от архиепископ Теофилакт Охридски
(началото на ХІІ в.), той следва св. Методий – може би като
негов помощник в манастира “Полихрон” (в Мала Азия), където
по-късно идва и св. Константин-Кирил Философ. Климент
участва дейно още в първите преводи на Светите братя, а може
би и в т.нар. “Хазарска мисия” (860-861 г.). Той несъмнено е
сред най-активните помощници на Светите братя и при
подготовката и провеждането на Моравската мисия (863-886
г.). През 868 г. е ръкоположен за презвитер от самия римски
папа Адриан ІІ – категоричво свидетелство за неговото водещо
място в мисията. След смъртта на Кирил (869 г.) Климент
заедно с Методий се завръща във Великоморавия. Макар да няма
преки данни, без съмнение Климент е сред неколцината
най-близки помощници на св. Методий като моравски
архиепископ, а и на наследника му св. Горазд.
След прогонването на мисията от Средна Европа Климент заедно
с Наум и Ангеларий е изгонен в България. “Копнежът по
България”, отбелязан недвусмислено в житието на светеца,
надали е случаен. Вероятно е прав Божидар Димитров, който
допуска, че Климент и двамата му събратя са били поданици на
княз Борис-Михаил, може би лица от аристократичен произход.
Пристигането на тримата отци в Белград (днешната сръбска
столица, български град до средата на ХІV в.), а оттам в
Плиска съвсем не неочаквано за св.княз Борис-Михаил. Явно
българският владетел е поддържал контакти с Моравската мисия
от много години. Борис основателно вижда в лицето на Климент
и спътниците му основните двигатели на изграждащата се
българската християнска култура и просвета. Климент и Наум
са поверени на болярина Есхач, комуто Борис заръчал: “Приеми
учителите с всяка почит, докато направим за тях напълно
онова, което трябва да се направи.” Прави впечатление, че
Есхач носи титлата “сампсис” (секретар на владетеля), което
ясно показва стремежа на българските власти да прилагат
Кирило-Методиевото дело (новата азбука и старобългарския
език) не само в църквата, но и за нуждите на държавната
администрация.
В Плиска и изградените в нейните околността манастири са
създадени благоприятни условия за творчески труд, в които
най-дейно участие взема именно св. Климент. Тук той заедно с
Константин Преславски създава първите оригинални български
химнографски творби.
През 887 г. в израз извънредно високо доверие Климент е
изпратен от княз Борис в областта Кутмичевица (в днешна
Македония и Албания), където в конкретното време съществува
най-силна потребност от утвърждаването на Христовата вяра.
Така Климент укрепва българските позиции с оглед на
съперничеството с Византия. Той се установява в стария
български град Девол (дн. Звезда кале, недалеч от Корча в
Албания), а в интерес на мисията Борис дори сменя местния
комит (областен управител). Новия комит Домета става
най-близкият помощник на великия просветител в неговата
работа. Развитата от Климент дейност и днес впечатлява с
мащабите си – в градовете Девол, Охрид, Главиница са
създадени училища за начална грамотност. За седем години са
подготвени близо три хиляди и петстотин ученици – бъдещи
свещеници и учители. Климент превежда от гръцки или пък
създава на старобългарски разнообразни произведения,
свързани с християнския култ. През 893 г., когато
старобългарският език е обявен като официален за църквата и
държавната администрация, св. Климент е ръкоположен за “пръв
епископ на български език”. Поверен му е църковният надзор
на “третата част на Българското царство” – днешна Македония
и Албания. Като писател Климент работи най-вече в Охрид,
където изгражда манастира “Св. Пантелеймон”. Той създава
поучителни и похвални слова, химнографски творби, вероятно е
автор и на някои от съчиненията, разказващи за св.св. Кирил
и Методий.
Около 910 г., може би не без връзка със смъртта на своя
най-близък сподвижник и събрат св. Наум, Климент иска от цар
Симеон позволение да се оттегли от поста си. Царят
разубеждава светия отец, като го моли горещо да не
прекратява пастирската си мисия. Св. Климент умира в дълбока
старост на 27 юли 916 г. и е погребан от учениците си в
изградения от него манастир “Св. Пантелеймон”. В негова
памет са създадени служба и пространно житие (изгубено),
което е в основата на гръцкото житие, дело на споменатия
охридски архиепископ Теофилакт. Мощите на св. Климент се
пазят в църквата “Св. Богородица Перивлептос” (наричана още
“Св. Климент Нови”) в Охрид. Черепът на светеца през ХVІІ
или ХVІІІ в. е отнесен в манастира “Св. Йоан Продром” край
Бер (Верия, днес в Гърция). Кост от ръката му се съхранява в
църквата “Св. Седмочисленици” в София. Църквата отбелязва
паметта на великия Климент на 25 ноември (заедно със св.
Климент, папа Римски) и в деня на успението му ( 27 юли),
който още през Средните векове се превръща ве празник на
Светите Седмочисленици.
Св. Климент Охридски има своето съкровено място в
българската национална памет. Трудно е да се изброят
културните и образователни институции, като се от започне
училища и читалища в малки и големи селища и се стигне до
нашия най-стар университет – Софийският, които имат за
патрон достойния ученик на Светите братя Кирил и Методий...
Знаково е и мястото му в българската литературна традиция.
Тук ще си позволим да припомним само едно прочувствено
стихотворение на националния ни поет Иван Вазов - още
повече, че то е свързано с Охрид и с голготата на българския
народ за национално обединение.
СВЕТИ КЛИМЕНТЕ!
Иван Вазов
"Отидохме с
другарите в цьрквата "Св. Климент" и се спряхме пред иконата
на светеца. Бедно облечена жена доближи до нас и каза:
"Господине, "Златният" ви доведе да ни отървете от проклети
сьрби. Ние се на него се молим". По щастлива случайност
Охрид бе освободен в деня на Св. Климента (25 ноември)".
(Из писмото на полковник Ж.)
Свети
Клименте, божий светителю,
моли Бога за нази ти там!
Свети Клименте, наш покровителю,
на колене стоим в твоя храм.
Свети Клименте, чуй ни стенаньето:
робство ново и по-зло търпим;
Свети Клименте, виж ни страданьето,
но със глас ний не смейм да скърбим.
Свети Клименте, ний те обичаме,
ти си българин, ти наш си светец,
в скръб, неволи към теб само тичаме,
свещи палим пред твоя венец.
На теб само надежда възлагаме,
еднородче, закрилниче благ,
в тез въздишки душата си влагаме;
ти любил си ни много, люби ни ти пак.
Ти ни гледаш, кат жив, от иконата,
жив пък наште деди си гледал,
цар Борису видял си короната
и величьето старо видял.
Свети Клименте, чуй днес молбите ни -
твойта само услишал би Бог -
о, моли се, че тежки са дните ни
и тиранът е много жесток.
Чуй как страдаме! Сгрей ти сърцата ни,
с радост нашата нощ осветли,
свети Клименте, дай на децата ни
да не видят, кат нас, мъки зли.
Ободрявай духа, крепи силите
на онез, дето идат към нас,
на юнаците там, вихрокрилите,
чийто братски дочуваме глас.
Помогни ни - велик в небесата си -
помогни ни, о духо блажен,
да празнуваме ний свободата си
ведно с твоя светителски ден!
(Декември 1915 г.)
* * *
От думите на онази бедна
охридчанка, чието верую се е запечатало по безискусен, но
трогателен начин в творбата на Вазов, могат да се правят
много, и то дълбоки изводи... Особено впечатлява убеждението
на обикновения народ в Македония, че “Златният” Свети
Климент е олицетворение не само на вярата и църквата, но и
на българската Свобода! Нещо повече, на българската идея, на
освобождението от “проклетата” чужда власт. Няма съмнение,
че за охридските българи и през 1915 г., и векове по-рано
св. Климент е олицетворение ... на Българското царство, на
държавата България. И това още веднъж показва колко жалки и
(без преувеличение!) светотатствени са усилията на днешните
“македонизатори” на личността на св. Климент Охридски и на
неговото, в същината си изконно българско дело...
Златният Свети Климент! Не е ли този “вграден цитат” в
писмото на българския офицер, оттам и в творбата на Вазов,
своеобразен “ код” към монументалното присъствие на
Охридския Отец в нашата многовековна култура? Струва си да
се запитаме дали българският народен гений, в случая
интиутивно (в някакъв смисъл дори ирационално!), не е открил
един ярък символ на епохата, която едва през ХХ в. ще бъде
наречена “Златният век” на цар Симеон Велики? Какъвто и да е
отговорът на този преди всичко емоционален въпрос, изводът е
само един – българският “Златен век” не би бил същия, ако
нямаше своя Златен Свети Климент...
Пламен Павлов
(ВТУ “Св.св. Кирил и Методий”) |
