ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ – ГОЛЕМИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

КОСОВО, БОСНА и ХЕРЦЕГОВИНА, Р. МАКЕДОНИЯ

Автор: Киро Александров

Терминът Западни Балкани /ЗБ/ се появи и наложи в политическия речник след разпадането на бившата СФР Югославия. Това бе естествено и логично поради обособяването на една група държави на полуострова със специфични проблеми и противоречия. Появиха се нови държави и съответно нови държавни граници. Започна афирмацията на нови нации с претенции за своя идентичност, история, език и малцинства на чужда територия. Формиран бе в резултат на войните в Хърватия, БиХ и Косово климат на взаимно недоверие, етническа и верска неприязън. Терминът бе лесно възприет от дипломацията на останалите държави на Балканите, които не желаеха да бъдат приобщавани към дестабилизирания район на ЗБ, а също така и от международната общност като цяло, поради необходимостта от специфичен подход към този регион за неговото политическо нормализиране, за икономическата му стабилизация и конкретно за подготовката му за интеграция в НАТО и ЕС.

Предизвикателствата, за които ще говорим по долу, са логични и лесно обясними. С поглед назад в историята може да се констатира, че те са в резултат както на развитието на процесите в самата СФРЮ, така и на повърхностния поглед и отношението на външния свят към тази федерация. И “изток”, и “запад”, както и тъй нар. необвързани страни, желаейки тази държава за съюзник, се интересуваха предимно какво говори Тито и какво става в Белград. Възприемаше се безкритично една изкривена розова картина на действителността във федерацията, което предопределяше всевъзможни стимули за управляващите и компромиси по отношение злоупотребата с власт. С лека ръка, без осъждане от вън, се подминаваха действия на наложения по същество тоталитарен режим във федерацията. По-малко внимание се отделяше на обстановката и процесите в отделните републики и автономни области, на цензурата в средствата за информация, малцинствените проблеми, правата и свободите на личността, на политическите съдебни процеси и т. н. Така например външният свят не реагира адекватно на насилията над албанците в Косово през 60-те и 80-те години на миналия век, на разправата с политически опоненти на режима в Загреб през 1971 г. /главно от кръга на Матица Хърватска и Загребския университет/, на съдебния процес срещу група бошняци-мюсюлмани /сред които и Алия Изедбегович/ през 70-те години, както и на прословутия Меморандум на Сръбската академия на науките през 1985 година.

Подходът на международната общност към СФРЮ не се промени чувствително и в началото на процеса на разпадането й. Докато интересът към новият сръбски лидер Слободан Милошевич растеше и се увеличаваха опашките от политици и дипломати пред неговия кабинет в Белград, малко внимание се отделяше на промените и назряващите събития в Любляна, Загреб, Сараево, Прищина, Скопие. Демагогията на Милошевич, подкрепена силно дипломатически и пропагандно, прикриваше неговите стратегически цели, разбрани едва след войните в Хърватия, БиХ и Косово. Непознаването в дълбочина на настъпилите промени и антагонистичните противоречия на етно - национална, икономическа и верска основа не позволиха на много политици да предвидят безвъзвратното разпадане на федерацията и възможните последици.

Пред предизвикателства днес са изправени държавите - традиционни съюзници и приятели на един или друг народ в бившата СФРЮ. Видим е техният специфичен подход към случилото се на територията на федерацията. Едни бяха привърженици на каузата на словенци и хървати, други- на каузата на сърбите, а трети на тази на бошняците и албанците.

Логично бе да се сблъскат с предизвикателства и непосредствените съседи на бивша Югославия, както поради комплексите от минали войни и наследени проблеми в двустранните отношения, така и от страх от конфронтация, която биха осъдили международни фактори.

Косово – предопределен статут

Доброто познаване на историята на конфликта между сърби и албанци на територията на Косово е един от най-важните фактори за безпристрастен подход днес по въпроса за статута на областта. Корените на този конфликт са дълбоки и устойчиви. Сърбия, следвайки доктрината за териториално разширение на Илия Гарашанин /министър - един от главните идеолози на сръбския национализъм от средата на 19-ти век/, след Балканските войни /1912-1913/ завзема Косово и Вардарска Македония. Още в първия момент Белград се сблъсква с няколко проблема. В новопридобитите територии коренното сръбско население е незначително малцинство , а мнозинството, съответно албанци и българи вече са прегърнали идеята за национално освобождение и присъединяване към държавата майка. За тях Сърбия е окупатор. Отчитайки този фактор Белград бърза да узакони териториалното разширяване. Според множество проучвания, конкретно по отношение на Косово, това не му се удава по редица причини нито с вътрешен правен акт, нито със сключените международни договори: Лондонски договор / 1913 г., между Османската империя и балканските държави / Букурещкия договор /1913 г., между балканските държави/, последвалите двустранни договори с Турция / 1914, 1920, 1925 /. Не е случайно , че първият сръбски закон , който регулира гражданство на косоварите е от 1928 година.

Обявявайки пред външния свят завоюваните нови територии за исконни сръбски земи – Стара Сърбия, а населението за сърби, белградските власти поемат курс на насилствена асимилация на местното не сръбско население. През 1918 година Вардарска Македония е преименувана като Южна Сърбия и така се третира до 1941 година. Асимилацията се оказва невъзможна по отношение на албанците поради етнически, културни и верски различия. Сблъсъкът между албанци и сърби е силен и още през 1915 г. областта е разтърсена от вълнения сред албанците. Това е причината сръбският политически елит да възприеме идеята относно необходимостта от насилствено изселване на коренното албанско население и сръбска колонизация на областта. Тази идея се реализира с променлив успех до Втората световна война. Първата стъпка за колонизация е направена с “Декрет за населяване на новоосвободените територии /1914/. Следват го “ Декрет за временни мерки за аграрна реформа” /1919/ и “Декрет за колонизация на новоосвободените южни земи” /1920/. Недоволни от ефекта на колонизацията сръбски интелектуалци, обединени в Сръбски културен клуб, през 1937 година настояват пред правителството в Белград за по-твърди действия в областта. В много исторически документи са цитирани части от връчения от тях доклад, чиито главен вдъхновител е историка от Белградския университет Васо Чубрилович. В него между другото се казва “Ако приемем , че постепенното разселване на албанците с наша растяща колонизация не е ефикасно, тогава за нас остава само един път-тяхната масова емиграция “…..” Във времето , когато Германия може да изгони десетки хиляди евреи…… прехвърлянето на няколко стотици хиляди албанци няма да предизвика световна война.” Известен е втори доклад , изготвен от същия професор през 1944 година, в който той заключва: “ Единственото правилно решение на въпроса за малцинството за нас е изселването”. Така следваната от белградските власти политика по отношение на албанците в Косово в периода 1913 – 1945 г. е главна причина за задълбочаването на междуетническото и верско отчуждение, което по-нататък ще прерасне в неприязън и непримирим конфликт между двете общности.

Присъединяването на Косово към югославската федерация след Втората световна война като автономна област на Сърбия , което е в унисон с вижданията на Сталин и Тито и съгласието на Енвер Ходжа, се посреща с недоволство от албанците. Техният масов отпор на това решение започва още през 1945 година. Потушаването на бунтовете в областта ръководи лично известният по това време сръбски лидер Ранкович. С конституцията от 1963 г. символичната автономия на Косово е ликвидирана , а през 1968 г. Белград дефинира областта като “обществено политическа общност“. Тези действия предизвикват нови албански вълнения и недоволство. Тогава за първи път се лансира и лозунга “Косово- република”.

Недоволството на албанците от статута и постоянното напрежение в областта, както и важни международни събития през 60-те години принуждават Тито и неговото тясно обкръжение /Е.Кардел, Ст. Доланц и Вл. Бакарич / да наложат съществени промени в приетата през 1974 година конституция. С нея, въпреки че Косово и Войводина остават в рамките на Сърбия, те са дефинирани като равноправни федерални единици. Така Косово , по същество започва да функционира като република със свой парламент, правителство, президент, академия на науките, университет и с негови представители във федералните власти. Може да се каже, че този нов статут внася качествени промени в развитието на областта и предопределя в значителна степен бъдещото развитие на отношенията между албанци и сърби във федерацията. Паралелно с утвърждаването на държавността и налагането на албанска административна и културна доминация в областта се засилва миграцията на сърби към централна Сърбия. Този миграционен процес нараства и поради бързата индустриализация на Сърбия в този период, осигуряваща нови работни места и по висок жизнен стандарт. Между Белград и Прищина възникват противоречия и на социално икономическа основа, тъй като сърбите , макар и малцинство, все още запазват доминантни позиции в икономиката и значителна част от дохода в Косово се прелива в Сърбия.

Смъртта на Тито и последвалата в Сърбия тъй нар. антибюрократична революция, която довежда на власт Милошевич, динамизира конфликтността в Косово. Под лозунга “диференциация” в администрацията, новият сръбски лидер сменя през 1981 година старите ръководни кадри в Областта. Появилият се прословут Меморандум на САНУ /1985/, се смята като своеобразен манифест на велико сръбската политика и важен катализатор на национализма във всички части на федерацията вкл. в Косово. Направеният в този документ извод, че “ интегритетът на сръбският народ“ трябва да бъде приоритетна грижа на сръбската политика бе възприет от Милошевич и отстояван през следващите години. При това, понятието ”интегритет на сръбския народ“ внушава, че там, където живеят сърби е сръбско и фактически Югославия е сръбска държава.

Конкретно в Косово, новата сръбска политика бе посрещната с бунтове и стачки. С последвалото решение на Скупщината на Сърбия на 28. 03. 1989 г. автономията на Косово бе ликвидирана. Това бе и момента, в който комуникацията между Белград и Прищина бе прекъсната. Албанците демонстративно показаха, че не искат да бъдат управлявани от Белград и поеха пътя на съпротивата.

Отпорът на албанците срещу сръбската доминация в Областта след 1989 г. има ново качество. Той вече е организиран и с ясни цели. Начело застават и го направляват нови лица с по-висока политическа култура, формирана след 1974 година. Те произлизат главно от интелектуалните кръгове, свързани с Университета и Академията в Прищина–философи, социолози, писатели, журналисти. През декември 1989 година е основана и партията на Ибрахим Ругова-Демократическа лига на Косово, която се превръща в главна политическа сила , изразител на албанското искане за независимост на Косово. Десет годишните усилия на Милошевич в периода 1989-1999 г. да подчини косовските албански лидери не дадоха резултат. Пропастта между сърби и албанци ставаше все по - дълбока и по-широка.

С решението на Белград да осъществи етническо прочистване на Областта през 1999 година, дори с цената на военен сблъсък с НАТО, се достигна кулминацията на етнонационалното отчуждение и пределът, от който не се вижда път за връщане назад за бъдещо съжителство в границите на Сърбия.

Всичко изложено до тук обяснява невъзможността за договаряне на двете страни в конфликта по взаимно приемливо решение за статута на Косово. Ако не бъде наложено решение с натиск от вън Косово ще остане дестабилизирана конфликтна зона в центъра на Европа. Общите международни усилия до момента родиха плана на Ахтисари, който би следвало да се подкрепи от ангажираните с конфликта международни фактори и приеме от сърби и албанци като оптимално решение.

Страховете и съмненията, лансирани в политическото пространство, внушаващи, че независимостта на Косово би била прецедент в международните отношения не следва да се приемат като резонни. Както се вижда от изложеното до тук в случая не става въпрос за отделно събитие или поредица от събития за кратък период, засягащи определен народ или територия, а за 100 годишен исторически процес, който с разпадането на бившата СФРЮ отива към своя логичен край.

Виждането, че отделянето на Косово е неприемливо решение тъй като се прекрояват границите в региона и ще бъде нарушен суверенитета и териториалния интегритет на Сърбия е исторически превъзмогнато. С разпадането на СССР и на СФРЮ започна прекрояването на държавни граници в Европа в нарушение на Хелзинския договор. При това не следва да се забравя как Косово и Вардарска Македония са присъединени към Сърбия и чия е главната вина за процесите в Косово след Втората световна война. Много от аргументите на косоварите за отделяне от Сърбия съвпадат с тези на останалите бивши югославски републики.

С едно сериозно международно военно и цивилно присъствие в Областта, както е в момента, и активно целенасочено подпомагане на демократичните процеси в нея при подготовката й за членство в НАТО и ЕС , Косово би могло да се утвърди като държавен субект, не застрашаващ сигурността на своите съседи. Множество от проблемите , които реално съществуват в Косово – бедност, огромна безработица, криминал, корупция са последица от досегашния му статут, от изолацията от съседи и Европа, запечатените граници, несигурността и неясната перспектива. Областта разполага със значителен икономически потенциал и работна сила, което е предпоставка за развитие и оцеляване.

Въпросът относно възможността за обединение на Косово с Албания, кога и как би се осъществило, не би следвало да се разглежда като актуален. Той не се обсъжда нито в Тирана , нито в Прищина. Реално гледано, след интервенцията на НАТО и фактическото положение на Косово като международен протекторат извън юрисдикцията на Сърбия и символична граница с Албания, по същество, вече е осъществено териториално и духовно обединение на албанския народ.

Отстояваните категорично от албанския народ и всички негови политически сили позиции за независимо Косово следва да се възприемат сериозно при разглеждането от международния фактор на подсказваните и желани от Белград алтернативни решения като – широка автономия на Косово в рамките на Сърбия или разделяне на Областта. Що се отнася до разделянето на Косово, следва да се отчита, че разделянето на гр. Митровица и района около него по р. Ибар би означавало посегателство на сърцевината на икономиката на Областта. Там се намира металургичният комбинат “Трепча” и принадлежащите му залежи на въглища и рудни богатства. / Преди разпадането на СФРЮ в комбината “Трепча” са работили към 20 - 22000 работници. През 1999 г. същият е затворен. Сега само в северната част на Областта, населена главно от сърби, чакат работа 3000 души / Тази опция за албанците е абсолютно неприемлива. Вероятността е много голяма при посочените алтернатимни на независимостта решения албанците да предприемат радикални ходове, включително и въоръжени действия вътре и извън Областта. При това, следва да се има предвид ,че става въпрос за въоръжил се народ , разполагащ и със свои легални и нелегални военни формирования. Подобен въоръжен конфликт несъмнено би имал рискови последици за Р. Македония, Б и Х и в по-широк план.

Публикувана от Admin - сряда 23 януари 2008