ТЪРСЕНЕТО НА ИСТИНАТА МИНАВА

ПРЕЗ БОЛКА И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

(интервю с Владимир Панков)

списание “Македонски преглед”, г.ХХІ, 1998 г, с. 5-17.

На 10 декември 1997 г. в редакцията на списание “Македонски преглед” се състоя среща с г н Владимир Панков . Преживяното от него през последните шест години е типичен пример за отношението на официалните власти в Република Македония към онези, които въпреки всички опасности имат смелостта да обявят открито своето българско национално самосъзнание. Г н Панков беше любезен да отговори на многобройните въпроси, свързани с неговата обществена дейност в Р Македония, забраната да участва в международния конгрес на славистите в Залцбург Австрия, отказването от македонско гражданство, обявяването на гладна стачка и т.н.

Като изрази благодарност за възможността да изложи пред списание “Македонски преглед” своите виждания по редица въпроси от обществено-политическия, културния и научния живот в Р Македония, г н Панков заяви: “Когато на 8 декември 1991 г. пристигнах от Швейцария в Р Македония, бях обзет от голям ентусиазъм и желание да се актуализира и реши македонският въпрос. Всички мои усилия бяха в тази насока. Аз и моите колеги действително направихме една актуализация и светът разбра същността му. От друга страна беше информирано българското обществено мнение и българската държава за първи път подкрепи българите в Р Македония. По този начин се отвори нова страница при решаването на македонския въпрос”.

М.П: Как конкретно се развиха събитията около Вас и Вашата обществена дейност?

В.П.: След завръщането ми от Швейцария най-напред подадох молба за членство във ВМРО-ДПМНЕ, тъй като смятах, че там ми е мястото. Междувременно се заех с някои обществени дейности. На 2 август 1992 г. навсякъде в Охрид бяха окачени комунистически знамена. Аз дълбоко в себе си бях убеден, че не може да се чества по този начин Илинденското въстание. Реших да протестирам запалих едно знаме и обявих постъпката си пред полицията. За това бях осъден на 10 дни затвор. След това направихме митинг в Охрид, на който издигнахме искането да се промени знамето и герба на Македония. През същата година започнах открито да говоря, че македонците са българи. Това предизвика реакция във ВМРО-ДПМНЕ и бях изключен от партията. Тогава дойдох в България и потърсих съдействието на различни организации. Отговорено ми бе, че те не могат да се намесват във вътрешните работи на Р Македония. Така бях фактически принуден да търся други пътища. Аз и моите колеги решихме да създадем организация на македонските българи. На 7 юни 1993 г. подадохме всички документи за регистриране на ВМРО. Целите и задачите на организацията се свеждаха до следното:

1) Справедливо разрешаване на македонския въпрос, което нашата организация виждаше в два основни аспекта:

- български етнически въпрос, и

- териториалния въпрос;

2) духовно единство на българския етнос, което означава един език, обединяващ западните и източните български говори;

3) ново духовно възраждане на българщината.

М.П.: Как се посрещна всичко това от властите и обществеността в Р Македония?

В.П.: Тогава всичко се регистрираше в полицията, а не в съда. Не получихме отговор в законния срок и сметнахме, че организацията е регистрирана. Според отговора от полицията обаче, който получихме на 9 юли 1993 г., организацията не е регистрирана. На 12 юли отново внесохме молба до Правителствената комисия на Р Македония. Нашето искане беше отклонено повторно. На 20 август подадохме жалба до Върховния съд. На 31 март 1994 г. ни бе съобщено, че регистрацията се отказва. През целия този период моето име беше хулено в медиите, нашата организация беше наричана фашистка, пробългарска и т.н. Твърде много се акцентираше върху нашите личности с цел да ни представят като някакви неуравновесени хора, които не знаят какво правят. По същото време бяха малтретирани моите приятели Жарко Аврамовски, Горче Настевски, Ставре Темеловски, Иван Пипилев, Никола Каракулев и др. Отправяха ни смъртни закани, телефоните ни бяха прекъснати, а на граничните пунктове се правеше щателно претърсване, за да се намерят някакви компрометиращи материали. Бившата ми съпруга и дъщеря ми Наташа бяха заставени да дават сведения против мен. Докато продължаваше този морален и психически тормоз, аз бях викан три пъти в Държавна сигурност в Струга. Третият път даже бях бит. От мен се искаше да се откажа от трите наши основни искания, които вече бяха посочени по-горе. Заставиха ме да подпиша и една декларация в този смисъл. Подписах, защото имаше опасност да бъда подведен под отговорност, че нарушавам правата на някои граждани в Р Македония, които се чувствали македонци, макар че ние никога не сме били против хора, които са се определяли като “македонци”. Нито аз, нито някой от нас е налагал някому самоопределение. Ние поставяхме въпроса така: в една демократична Р Македония всеки да има право на свободно самоопределение. Навсякъде аз говорех за нашето българско етническо потекло.

М.П.: Как се развиха събитията след това?

В.П.: Ние, членовете на ЦК Владимир Панков (тогава Паунковски), Ристе Манев и Валентина Манева уважихме решението на Върховния съд и разпуснахме организацията. За да проверим пулса на общественото мнение и отношението на официалните власти, решихме да организираме за Илинден народна среща и поклонение на гроба на войводата Тома Давидов. За тази цел напечатихме плакати и съобщихме на полицията в Охрид на 18 юли 1995 г. Изпратихме покани до наши сродни организации в диаспората като Македонската патриотична организация в САЩ и Канада, ВМРО в България, посолствата на САЩ, Русия, България и Германия, до Европейската организация за човешки права в Р Македония и до президента Киро Глигоров.

Вместо отговор на 25 юли 1995 г. дойдоха двама офицери от полицията. Без да ми връчат някакъв писмен документ, конфискуваха плакатите и устно ми заявиха, че срещата се отменя. На моето искане да ми бъде даден писмен документ ми беше отговорено, че ще бъда извикан допълнително и тогава ще го получа. Два дни по-късно ме извикаха в полицията в Охрид, където престоях от 10 до 17 часа. Бях принуден да подпиша предупреждение, че срещата се забранява. Копие от този документ не ми беше дадено. Тогава ние, членовете на ЦК на нерегистрираната организация, решихме да отбележим планираното събитие в един мотел близо до Охрид, за да не се изложат на някаква опасност нашите приятели, които щяха да дойдат. На същия ден, 2 август, дойдоха същите полицаи, които ме отведоха в полицията. Бях задържан до 21 часа. Беше ми заявено, че това е само информативен разговор. Народният представител Евгени Еков също не бе допуснат да поднесе цветя на гроба на Т. Давидов, въпреки че притежаваше дипломатически паспорт.

М.П.: Защо не Ви беше разрешено да присъствате на конгреса в Залцбург?

В.П.: На 1 юни 1995 г. получих покана от Института по славистика в Залцбург за участие в ХIV-и славистични четения. Темата на конгреса беше “Македонският въпрос и югоизточната европейска малцинствена политика”. Бях подготвил доклад на тема “Новата ортография в Македония българо-македонски език”. Междувременно, докато чакахме регистрацията на нашата организация, аз и моите колеги създадохме експериментален език, който нарекохме българо-македонски. Той трябваше да реформира т.нар. македонски език. Азбуката на този език се състоеше от 26 букви, с които се отбелязват 32 звука. Той включваше западните български говори, а за негова основа послужи охридският диалект. Започнахме да го употребяваме в различни документи. Написахме и няколко студии по темата, които изпратихме на Македонската академия на науките и изкуствата, Българската академия на науките и Македонския научен институт - София.

За да получа австрийска виза, трябваше да отида до Тирана - Албания. Самолетът за Виена от Скопие излиташе в 7.30 часа сутринта. При преминаването ми през полицейския контрол до мен се приближи офицер от полицията и ми каза да тръгна с него. Бях отведен в полицейската служба на летището, където бях предаден на трима цивилни полицаи. Отведоха ме в лека кола и ми вързаха очите. Колата потегли в неизвестна за мен посока. По моя преценка пътувахме 2-3 часа, като през цялото време те мълчаха. Бях отведен в една отдалечена вила. Там бях държан 5 дни, като през цялото време бях с превръзка на очите. Шестимата полицаи, които се сменяха, ми се представиха като служители на Държавна сигурност. Знам само две имена Душко Климовски и Джоко Трайчевски, а главния от шестимата наричаха Миле. През тези дни бях малтретиран не ми позволяваха да спя, нареждаха ми да стоя прав, за да не заспивам. Заявяваха ми, че ще бъда ликвидиран. “Който е стъпил в тази вила, жив не е излязъл”. Все още не мога да си обясня какво точно искаха дали да проверят издръжливостта ми на физически и психически тормоз или да се унижа да моля за живота си. Едно обаче разбрах искаха да ме унижат като човек, като българин. Бях заставен да пиша автобиографията си в подробности. В интерес на истината написах всичко, което се отнася до моя личен живот, защото не се страхувам от нищо, нямам криминални дела. Моята автобиография е чиста. Що се отнася до политическите ми възгледи, това е съвсем друго нещо. Последния ден бях принуден да подпиша и две декларации. В първата се изискваше да зачитам конституцията на Р Македония и да не работя срещу нейната независимост. Втората декларация се отнасяше за нашата организация, която така и не регистрирахме. Там се казваше, че ако тя бъде регистрирана, службата за безопасност трябва да има поглед върху нейната работа. Автобиографията и двете декларации четох няколко пъти и всичко се заснемаше с филмова камера. На 29 октомври с.г. бях отведен на автобусната станция в Скопие и пуснат на свобода, като ми бе отнет македонският паспорт и самолетният билет на стойност 700 германски марки и други 800 марки, цялата документация за моя престой в Австрия, разговорник на немски език и др. При завръщането в Охрид установих, че от апартамента, в който живеех и който е собственост на майка ми, липсват телевизор, магнетофон, факс, книги, 30 видеокасети, касетофон, пишеща машина и др. На стените бе изписано: “Вън българите от Македония”, “Тук българите ги чака смърт”. Ключовете от апартамента бяха в Държавна сигурност и кражбата е извършена или от същите хора, или от техни сътрудници.

М.П.: Кога взехте решението за отказване от гражданство на Р Македония?

В.П.: От всичко това, което се случи с мен, разбрах, че не може да има никакво помирение и разбирателство между мен и властите. В знак на протест реших да се откажа от македонско гражданство. С писмо от 20.11.1995 г. уведомих министъра на външните работи г н Фръчковски за това си решение. В първата част на писмото се позовах на Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права на Обединените нации и основните свободи, гарантирани от Конституцията на Р Македония. Във втората част на писмото посочих конкретните случаи, в които бяха нарушени моите човешки права като гражданин на Р Македония.

На 30 юли 1996 г. с указ N262 президентът на Р България г н Желю Желев ми даде българско гражданство. През октомври получих и български международен паспорт. На 1 ноември с.г. реших да дойда в София. На летището не ми позволиха да напусна Р Македония. Искаха ми изходна виза. Самолетът беше задържан 2 часа. Направен ми беше щателен обиск, а на пътниците беше обяснено, че в самолета има заложена бомба. Някои от тях пропуснаха полетите за Америка и Канада. Веднага след това отидох в полицията в Охрид и пратих 17 долара за изходна виза, макар че визов режим между Р Македония и Р България не съществува. След 5 дни получих отговор, че паспортът ми е задържан със съмнения за фалшификация. Същевременно беше започнат съдебен процес от страна на прокуратурата, че не съм уредил изплащането на издръжката на дъщеря ми. Това беше мотивът да се задържи българския паспорт. Накрая съдията ми заяви, че не могат да ми върнат българския паспорт, въпреки че бях готов да заплатя още 750 марки. Всички тези обстоятелства ме принудиха да направя молба до г жа Надежда Михайлова, министър на външните работи на Р България. Нямам представа какво е предприело МВнР на България, но българският паспорт така и не ми бе върнат. Аз вярвах, че нещо ще бъде направено, защото в Р Македония няма практика да се отнема паспорт при такива съдебни казуси.

М.П.: Как стигнахте до решението за гладната стачка?

В.П.: Нямах друг избор, освен да прибягна до това крайно средство. Надявах се, че ще се вдигне голям шум. На 9 ноември 1997 г. се обърнах с молба до президента Киро Глигоров да се ангажира с връщането на българския ми паспорт. Копие от молбата изпратих до посолствата на Р България, САЩ, Русия, Германия, ВМРО в София и други организации. В нея посочих, че властите в Р Македония нямат право да отнемат паспорти на чужди граждани и да ги задържат повече от една година. Заявих също, че ако не ми бъде върнат паспортът, от 24 ноември започвам гладна стачка. Не го получих до посочената дата и започнах гладната стачка.

М.П.: Каква подкрепа получихте от правозащитните организации?

В.П.: В Р Македония не ме подкрепиха нито партии, нито хуманитарни организации. Имаше кратко съобщение във в. ”Нова Македония”, че съм в гладна стачка. През другите дни се обявяваше във вестниците, че България ме използва за някаква пропаганда.

Дадох редица интервюта за медиите в България. Двама членове на ВМРО в Пловдив също обявиха гладна стачка в моя подкрепа. Разбрах също, че българското министерство на външните работи е изпратило нота по повод моя паспорт. Смятам, че имаше натиск и от други места, от други фактори по света. Стана ясно, че македонските власти нямаха никакво основание да задържат паспорта ми и бяха принудени да го върнат. Българският посланик в Скопие А. Димитров ме посети в къщи на четвъртия ден от гладната стачка и ми каза, че е говорил с македонския министър на правосъдието Спасов, който му е обещал, че паспортът ще ми се върне. Същия ден полицията ми върна и българския, и македонския паспорт.

Така България за първи път категорично защити гражданите на Р Македония, които проявяват българското си национално съзнание. Това е прецедент и македонските власти вече трябва добре да знаят, че България няма да отстъпи от тези позиции. Освен това е нужно България ясно да заяви, че Македония влиза в българското етническо и лингвистично пространство. Същото е необходимо да направят Българската академия на науките и Македонският научен институт. Използвам случая чрез вашето списание да благодаря на всички, които ме подкрепиха и ми помогнаха.

М.П.: Как според Вас ще се развият събитията след Вашия случай и въобще как ще се развият взаимоотношенията между двете страни, след като срещу граждани, които изявяват българско национално съзнание, се предприемат такива сурови мерки?

В.П.: Трудно ми е да кажа как точно ще се развият събитията. Аз говорех и писах за неща, изхождайки от общата ни история и в същото време отправях поглед към бъдещето. Тези идеи не само че не бяха приети от управляващите, но в тях те съзряха и голяма опасност, защото можеха да загубят властта си. Те искат да легализират всичко, което са извършили през последните 50 години. Тяхната позиция в исторически план обаче е изгубена. Не може да се легализира едно злосторничество срещу човечеството, срещу хората в Р Македония в името на югославската федерация, която вече не съществува. Там вече не може да се говори за някаква македонска идентификация. Мога определено да заявя, че нищо от Титовия режим не е променено. В съзнанието на хората и особено на младите генерации е втълпявано години наред разбирането за някакви “македонци”, които се различават от българите. Извършено е промиване на мозъците, направена е диференциация с цел да се доказва, че македонците са съществували повече от 2400 години като етнос. Всичко това е една голяма лъжа и то в края на ХХ век. Не съществува македонска култура, отделна от българската, нито история.

Аз вярвам, че демократичните процеси ще извършат своето. В Р Македония най-сетне трябва да се даде правото на свободно самоопределение. Но за това на хората им са нужни определени знания, съвременна информация. Ако човек не познава нещо, не може да има и емоция. Младите хора са възпитавани в югославски дух. Много родители знаят своето потекло едни го казват, други не. Въпросът е да няма репресии. Специално искам да подчертая, че съгласно закона за македонска национална чест са убити 25 000 души, а други над 100 000 души са съдени, затваряни и малтретирани. Така беше извършен геноцид. Народът има параноичен страх от властите.

М.П.: Според Вас има ли търсене на истината от интелигенцията, от студентите и от други слоеве от населението.

В.П.: В човешката природа е заложено любопитството. В крайна сметка всеки иска да знае и разбере смисъла на човешкото съществуване. Затова той се връща към миналото, към историята, към културата, т.е. търси корените на своя род, търси истината. Интелектуалците и младите студенти разбират, че комунистическата система беше една тоталитарна система, в която всичко се налагаше от управляващите. Ясно е също така, че всички в Р Македония знаят, че нещо не е както трябва. Фактът, че Гърция не признава името на държавата Македония предизвиква голяма тревога. Проблемът обаче се състои в това, че никога не е съществувал македонски етнос, а Македония е територия, на която искат да живеят различни етнически групи, сред които най-многобройните са българите. Тези проблеми, вярвам, ще се изчистят с течение на времето. Търсенето на истината минава през болка и предизвикателство.

Аз вече казах, че българите, където и да са, трябва да говорят един език. Това е духовна същност. Българският език се разделя на източни и западни говори. По тия причини българският говорим език е едно, а книжовният език друго. Ние от Македония и конкретно аз не сме живели в България, та да научим книжовния език. В Р Македония всички говорят на диалект, но то е обяснимо и разбираемо.

М.П.: Какво мислите да правите в бъдеще и по-специално ако може да кажете нещо повече за езиковите проблеми, с които се занимавахте?

В.П.: Конкретни планове нямам. Смятам, че моето присъствие в Македония е необходимо, но имам ред въпроси, на които властите в Македония трябва да дадат отговор, а именно: да гарантират моите човешки права, да получа извинение за моралния, физически и психически тормоз през тези години и да бъда адекватно обезщетен за ограбеното от дома ми имущество. Ако това не стане, ще търся и някои други възможности, но няма да се връщам засега в Р Македония.

Моята идея беше да се направи един език, който да обединява западните и източните говори. Това беше желанието и на нашите възрожденци. Сега съществува книжовен български език, а в Р Македония т.нар. македонски книжовен език. Проблемът не е в българския книжовен език, а в т.нар. македонски. Експерименталният език всъщност представляваше преходен етап към създаване на нов книжовен български език. В него ние премахнахме 7 сръбски букви и оставихме 24 букви, като добавихме Ъ и Й общо 26 букви. Трябва да се премахнат не само сръбските букви, а и да се направят лексикални промени, да се отстранят сръбските думи и да се заменят с наши. Нужен е и един период на адаптация. Колко ще трае това, е трудно да се определи. Според мен няма нищо опасно. Всички езици са жива материя, развиват се и се усъвършенстват. Освен това предлагаме да се направи една българо-македонска история, в която да се каже истината. В гимназиите и факултетите като начало трябва да се изучава българска история.

М.П.: Какво мислите за двустранните договори, които още не са подписани между двете страни?

В.П.: Аз мисля, че трябва да се подпишат, но не на всяка цена. Не бива да се дава легитимност на властите в Скопие за това, които извършиха през последните 50 години. Няма съмнение, че хората биха останали с убеждението, че България им прощава за злосторствата, които са направили. Документите следва да се подпишат на английски език, а не на някакъв си македонски език. Ако има “македонски език”, бъдете сигурни, че ще последват нови претенции за малцинство в България, за културна автономия и т.н.

“МП”

THE QUEST FOR THE TRUTH PASSES

THROUGH PAIN AND CHALLENGE

In interview of Vladimir Pankov

for the editorial of the Makedonski Pregled journal

(Summary)

In his interview Vladimir Pankov discussed some important aspects of the contemporary socio-political, cultural and scientific life in the Republic of Macedonia. His experience throughout the past six years is a typical example of the attitude of the official authorities in the Republic of Macedonia to those citizens who, in spite of all danger, have had the braveness to declare their Bulgarian national identity.

            Upon his return from Switzerland, Vladimir Pankov made an attempt to register an organization of the Macedonian Bulgarians in the Republic of Macedonia, yet he was denied to do it. The police and the other official authorities forbade him to involve in social or scientific activities, and they did not allow him to take part in a 1995 international symposium in Salzburg Austria, at the same time exercising moral and psychic stress upon him. The circumstances urged him to apply for a Bulgarian citizenship which was granted to him along with a Bulgarian passport. In spite of the fact that no visa regime exists between the Republic of Bulgaria and the Republic of Macedonia, the authorities prevented him from coming to Bulgaria and took away his Bulgarian passport. All that urged him to take to a final means to declare a hunger strike on 24 November 1997. The interference of the Ministry of Foreign Affairs and other international institutions and factors compelled the Skopje authorities to render his passport back and to allow him a free leave out of the country.

            In his socio-political and scientific activities, Vladimir Pankov took the stand of a just solution of the Macedonian question. In his opinion, that problem is to be solved within the spirit of the European standards. First, the right should be granted to a free self-identification of all citizens, and those demonstrating a Bulgarian national self-awareness should not be pursued or subjected to any repression. He hopes that the democratic process will also find their way in the Republic of Macedonia, for the people living there are still paranoically afraid of the authorities. In the meantime, ways should be sought for the overcoming of the controversies accumulated in the past and still ongoing in relation to the history, culture and language.

            As to the bilateral agreements, Vladimir Pankov considers they should be signed but not at any price, for this would legitimize the anti-Bulgarian campaign and all violence exerted upon a considerable part of the population during the past years in the name of an artificially proclaimed nation. In case of a language dispute the documents are to be signed in an international language, e. g. English, as was the case in a number of countries. A hasty signing might place new claims to Bulgaria on the agenda.

ПОИСКИ ИСТИНЫ ПРОХОДЯТ ЧЕРЕЗ БОЛЬ И ВЫЗОВ

Интервью, взятое у Владимира Панкова

в Редакции журнала “Македонский обзор”

/Резюме/

            В своем интервью Владимир Панков остановился на некоторых важных сторонах современной общественно-политической, культурной и научной жизни в Республике Македонии. Пережитое им за последние 6 лет является типичным примером отношения официальных властей в Республике Македонии к тем гражданам, которые несмотря на все опасности, находят смелость провозгласить свое болгарское национальное самосознание.

            После своего возвращения из Швейцарии Владимир Панков делает попытки зарегистрировать организацию македонских болгар в Республике Македонии, в чем ему отказано. Полиция и другие официальные власти запрещают ему заниматься общественной и научной деятельностью, не позволяют ему принять участие в международном симпозиуме в Залцбурге, Австрия в 1995 году, оказывают на него моральный и психический натиск. Обстоятельства принуждают его подать заявление о предоставлении ему болгарского подданства, которое он получает вместе с болгарским паспортом. Но несмотря на то, что между Республикой Болгарией и Республикой Македонией не существует  визовый режим, власти запрещают ему посещать Болгарию и отнимают у него болгарский паспорт. Все это вынуждает его прибегнуть к крайним мерам объявить голодовку 24 ноября 1997 года. Вмешательство Министерства иностранных дел Болгарии и других международных организаций и факторов принуждают власти в Скопие вернуть ему паспорт и разрешить свободно уехать из Республики Македонии.

            В своей общественно-политической и научной деятельности Владимир Панков придерживается мнения о справедливом разрешении македонской проблемы. По его мнению это решение следует искать в духе европейских традиций. Прежде всего предоставить право свободного самоопределения всем гражданам, а также не преследовать и подвергать репрессиям тех, кто проявляет болгарское национальное самосознание. Он надеется, что демократические процессы окажут влияние и в Республике Македонии, потому что там все еще есть люди, испывающие параноический страх перед властями. Постепенно будут производиться поиски путей и возможностей преодоления накопленных в прошлом и продолжающихся и сейчас споров об истории, культуре и языке.

            Что касается двухсторонних договоров, Владимир Панков считает, что их следует подписать, но не любой ценой, так как это придаст  законность антиболгарской компании, и всем насилиям, оказываемым на значительную часть населения в последние годы во имя искуственно созданной нации. Раз существует языковой спор, документы должны быть подписаны на одном из международных языков, например на английском, как это делается в других странах. Спешка в этом деле поставит на повестку дня ряд новых претензий к Болгарии.