УДОБНАТА ЕВРОПА?!

Благодарни сме на редакцията на в.” Македонска трибуна “, че ни дава възможност свободно да изразяваме своите становища по различни обществени отношения, които се развиват у нас. В тази връзка трябва да отбележим, че уж независимите, а на практика казионно – корпоративни медии, налагат една солидарна цензура при отразяването и даването на форум на всяка неудобна еманация на обществено отношение от целия спектър на обществения живот. И всичко това не е от днес или от вчера. Това продължава повече от 70 години. Ние не правим разлика в категоризацията на цензурата в периода 19 май 1934 г. до 9 септ. 1944 г. и от 9 септ. 1944 г. до наши дни. Цензурата си е цензура, независимо от това, че някои полуграмотни, най – общо казано, обществени дейци, оправдават нейното съществуване, чрез изместване на плоскостта на проблема, и назоваването на това явление като напр. – незлободневен проблем; въпрос, които не стои за решаване в дневния ред на обществото и т.н. И за тях са прави, защото действително нашето общество и тяхното общество съжителстват само по време на избори, а иначе битуват в паралелни светове.

Повод на настоящата публикация са някои нови процеси, които започнаха да се развиват в нашата родина, вследствие изпълнението на договорните отношения м/у правителството на РБ и ЕС. Ние не сме нито идеалисти, нито откъснати от реалните подходи за промяната на обществените отношения и за това си даваме ясната сметка, че нищо не променяме с едно подобно изложение на нашите възгледи, но това са нашите ограничени възможности за афиширане на позиция по обществени въпроси. Толкова ни се позволява на обикновените граждани! Всичко друго, което се говори и декларира от институциите и администрацията е в сферата на пожеланията и може да се разбере от членове на обществото, които постоянно живеят на територията на РБ и които са активни в отношенията си с администрацията на всички нива. Ние можем “ да се похвалим “ с много богат опит при работа с администрацията, поради естеството на заниманията ни.

В Пиринския край понастоящем има едно оживление на стопанския и икономическия живот. Това е във връзка с бурното развитие на строителния отрасъл от икономиката. Именно на строителния отрасъл, а не на туристическия, както предпочитат да го определят местните власти и ангажираните към тези отношения централни власти. В подкрепа на моята теза мога да посоча състоянието в гр. Банско. Там от десетина години се извършва едно бурно строителство на хотелски комплекси и жилищни имоти, които са част от инфраструктурата на селището като туристически център. Дотук нищо лошо! Това строителство продължава с максимална сила и към днешна дата и даже обхваща всички населени места в Разложката котловина. Изграждат се непознати за тези географски ширини атракциони – спа комплекси, голф игрища, високотехнологични ски съоръжения, летища. Има огромна нужда от работна ръка, която е ангажирана в строителните процеси. Населението е доволно, защото има възможност да продава земите, които са останали от дедите му на високи цени – в Банско цените на поземлените имоти достигат до 300000 евро за декар. Дотук не само нищо лошо, но и даже много добре! Местните и централни власти навсякъде парадират какви инвестиции привличат и каква трайна заетост и поминък създават за района. Но нека пак да се върнем към Банско и да видим какво се случва с един обект, който вече не е строителна площадка, а вече е категоризиран обект за живеене, за продажба на стаи и услуги или каквото и там да е предназначението му. С една дума нищо не става от тука насетне. Обектите се откриват много помпозно и не след дълго се закриват и се обявяват за продажба, отдаване под наем или управление от брокерски къщи и т.н. Някои от тях “ работят “ на пълни обороти по документи, макар и никой да няма вътре. Те са изпълнили предназначението си – парите от европейските фондове са усвоени, ДДС – то е изтеглено и оттука насетне каквото и да донесат като печалба от продажба и наем, но не и управление, е добре дошло. За малко щеше да обидя и безбройната местна и централна администрация, която активно участва в тези процеси – и тя е взела своето!!!

Какво става с местното население! В Банско банскалии са като на гости?! Предпочитат да продадат и бащините си къщи, да си закупят жилища в Разлог, Благоевград или София и там да живеят. Сребролюбието е лош съветник. На тяхно място се настаняват англичани, ирландци и всякаква друга генетична смет от англо – саксонските държавни образувания – та нали за тях се изграждат гореизброените атракциони.

Иначе официалната статистика тези процеси ги отчита като инвестиции и миграции в съвременния глобален свят. Интересно защо тези миграции са еднопосочни?

Каква може да бъде ролята на един местен човек в стопанския живот на района, след като строителната площадка отстъпи място на готовите обекти? Той маже да покрие целия спектър от слугински дейности като за това трябва да има поне едно висше образование по специалността ( напр. за камериерка, рецепционистка, магазинерка и т.н. ), да владее поне един западен език, да търпи капризите на работодателя си и още куп други изисквания, като в замяна трябва да бъде доволен, ако получава 150 – 200 евро месечна заплата.

Но нека пак да се върнем към обикновения човек в реално време. Той сега се чувства добре и е щастлив даже. Успява да изтъргува земите на дедите си понякога за килограми евробанкноти. С тях маже да ремонтира за пръв път от 20 години жилището си, да си купи скъпа кола, да си купи жилище в голям град. Някои пробват и да развиват бизнес, но 99% бързо се отказват, защото бизнесът е монопол на ограничен кръг хора в тази държава.

Ние се стремим да имаме обективна и реална памет, а не услужлива такава и всичко това ни напомня за процеси, които вече се случиха в нашето общество и които имаха катастрофален характер за населението. Когато преди около 20 години започна, още при бившия режим, да работи Указ № 56 за насърчаване на частната стопанска инициатива, много хора мислеха, че ще забогатеят като арендатори на държавни обекти, като продават кебапчета по пазарите и панаирите или като поправят обувки и вулканизират гуми в гаража си. И действително техният икономически статус се открояваше на фона на доходите на работника в държавното предприятие. След това дойде 10.11.1989 г. и всеки се втурна да преправя гаража си в кръчма и кафене, да прави жилището си на шивашки цех или плевнята си на автосервиз, а руското си возило на такси. Който проявяваше инициатива беше добре. Но как завърши тази сага? Докато бившите комунистически величия се правеха на демократи и даваха възможности за развитие на стопанската инициатива на находчивия ни народ, те се прегрупираха в ешелоните на властта и тихомълком готвеха края на този процес, на който те бяха дали старт. България и в мамента е една тоталитарна държава. Такова държавно образувание не може да съществува при наличие на средна класа, каквато се изграждаше успешно в началото на 90 – те години на 20 век. За това олигархията пусна в ход огромната инфлация и успя да попари неукрепналите предприемачи.

Процесът сега е аналогичен. Сега има същата като в средата на 90 – те години огромна, но скрита и непризната инфлация. Гореописаните финансови средства на обикновения човек ще изгорят в огъня на инфлацията. Разликата е този, че сега българинът ще остане не само без пари, но и без наследствени имоти и дори без жилище. Такова нещо не е имало и през турското робство. И в тези мрачни векове робът е имал право на собствен и наследствен подслон и имот. Натам ни водят комунистическите велможи, преоблечени в маркови одежди – към слугинство, безродие и интернационализъм, на който сега много удобно му казват глобализация.

Отъ Адамъ Разлошки 5.05.2007 г.