|
Родолюбието възниква в хода на историческото развитие на
народите като естествен резултат от благата, които собствената
държава осигурява на личостта и народа. Поради това то е
източник на енергия за реализацията на най-впечатляващите
дейности в цивилизованата практика на хомосапиенс, родили
такива явления като героизма и апостолството. В същото време
обаче родолюбието е и резултат - то е плод от последователно
провежданата политика на държавната власт за създаване на
основания и аргументи личонстта да обича държавата си и да
работи за нейния напредък. В историята на Третата българска
държава процесите обаче се развиха така, че политиката вместо
да надгражда, започна да екплоатира потенциала на родолюбието
в интерес на конкретни партийно-политически каузи. В тази
тенденция могат да се очертаят най-общо 4 периода: през първия
(1878-1919) само възникват и то някои от деструктивните
фактори, започнали да дефектират чистото родолюбие на
българина; през втория период (1919-1944) на българската
обществена сцена се реализират варианти на два крайно
"политизирани и идеологизирани" варианти на родолюбие - десен
и ляв, които довеждат до дълбоко вътрешно разделение на
българската нация; от 1944 до 1963 г. под натиска на Й. Б.
Тито и В. Й. Сталин правителството на ОФ реализира в България
курс на "безотечествен патриотизъм", принуждавайки една пета
от българския народ (в Пиринския край) да се откаже от
националната си принадлежност и да се признае като част от
някаква "македонска нация", измислена от Коминтерна през 30-те
години на ХХ в.; от 1963 до 1989 г. БКП коригира този курс -
наложена е политика на един "направляван" и "контролиран"
партриотизъм. който за няколко години ликвидира последиците от
извършеното след 1944 г. А най-видните представители на
хуманитарната наука в България се възползваха от ситуацията и
разгърнаха изключително плодотворна научно-изследователска
дейност за разработването на забранените до момента жизнено
важни теми, свързани със защитата на националните интереси на
българския народ. В резултат през последната четвърт на ХХ в.
хуманитерната наука в България създаде добре аргументирана
научна рамка за провеждането на последователна политика от
страна на българските правителства, свързана с националните
интереси и при условията на членство в ЕС. Реалнията проблем
днес е тя да се реализира рационално в практиката. |
