|
 Тодор
Александров е роден на 4 март 1881 година в Ново село, Щипско,
Вардарска Македония. Учи в Щип и Радовиш, а след това в
педагогическото училище в Скопие, където на 16-годишна възраст
се включва във Вътрешната македоно-одринска революционна
организация (ВМОРО).
През 1926 г. в една видинска църква – “Св. Димитър”, редом с
образите на светците и ангелите, блясват под ръцете на
иконописците ликовете на Васил Левски, на Христо Ботев и на
Тодор Александров. Така в каноните на Православието зографите
за първи път включват големите поборници за свободата и
независимостта на България. От смъртта на Левски и на Ботев е
изминал половин век. От смъртта на Тодор Александров – Старийо,
по-малко от две години... Когато се описва многострадалната
съдба на българите в Македония и борбите за тяхното национално
освобождение и стремежа им за обединение с България, има едно
име без което всеки разказ не би бил пълен. Името на Тодор
Александров. Последният цар на планините, както го наричат
съвременниците и последователите му. При това независимо от
политическите предпочитания и моментната конюнктура, въпреки
репресиите, забраните и гоненията.
Защото, ако някога в душните солунски кафенета петима
ентусиасти, заложиха основите на революционната организация на
българите от Македония и Одринско, която разтърси из основи
вековната империя с пожарите на Илинден и Преображение, с
взривовете на парахода “Гуадалкивир” и “Отоман банк”, с
паметните сражения по гърбовете на Пирин, Кожух, Огражден,
Галичица, Мокра и Бигла, то именно селският даскал Тодор
Александров от Ново село, Щипско, събра оцелелите от въстания
и погроми, от войни и сражения, вдъхна вяра на разколебаните,
намери път към душите и сърцата на обезверените и затворените
в себе си, за да превърне обикновената селска завера в мащабна
тайна организация, изповядваща веруюто за освобождението на
Македония.
Именно Тодор Александров превърна селските и окръжните чети в
организирана войска. Неуките и безпросветни селяци,
методистките пастори, православните попове, помаците от селата
в Чеча в организационни работници, съгледвачи, агенти,
поборници, готови да се разделят с имот и семейства в името и
за честта на Отечеството.
Шестнадесет години след смъртта на Гоце Делчев край Баница
през пролетта на 1903 г., след Солунските атентати и
кланетата, последвали Илинден и Преображение,след бежанските
вълни към пределите на Стара България, след войните от 1912-13
и 1915-1918 г., в които по чукарите на Македония оставят
костите си не само най-достойните български войници и офицери,
поети, учители,интелектуалци, университетски професори и
обикновени работници и селяни, но и най-будните синове на
българското население в Македония и Одринско, Тодор
Александров нагазва в пепелищата на душите.
Погромът на въстанието, поражението в Европейската война,
новото робство, гибелта на съратниците и апостолите на
революцията, жестоката пропаганда на новите окупатори в
Егейска и Вардарска Македония, прави справедливата кауза на
борбата на македонските българи невъзможна, трудна,
неизпълнима.
Въпреки това само за пет години желязната ръка на Последния
цар на планините възстановява ВМРО и го превръща в сила, в
държава в държавата, със свои принципи, закони и поданици,
които безпрекословно и всеотдайно служат на България и на
нейната свобода.
“ВМРО ще бъде тайна организация, за да не може нейната дейност
да попречи на каузата на България и да бъде използвана срещу
нея.”, четем в Окръжно писмо, изпратено до ръководствата на
комитетите на ВМРО от Тодор Александров през есента на 1922 г.
“Всеки поборник и деец на Организацията трябва да бъде чело,
водач, име, пример във всичко, което върши, за да увлича след
себе си останалите!” – продължават директивите на Старийо.
Двадесет и пет дни преди смъртта си на 31 август 1924 г.,
Тодор Александров изпраща съболезнователно писмо до генерал
Недялков, чийто единствен син загива в Македония. Тодор
Александров пише: "Докато българското племе създава храбреци
като Вашия син, непрежалимия наш другар – Мишо, Македония няма
да остане дълго време под чуждо робство и българската нация я
очаква светло бъдеще".
Очевидно идеята за създаването на автономия на Македония със
столица Солун, в никакъв случай не задава въпроса за
националната принадлежност на македонските българи, а още
по-малко на техния водач и лидер.
Не я поставят под съмнение дори и изстрелите на престъпните
убийци, стреляли в горещото сърце на Последния цар на
българските планини, скрити в засада зад скалите край
Роженския манастир.
Големият историк Любомир Милетич, приятел и съгражданин на
Тодор Александров, ще напише: "Тодор Александров загина за
Македония и България. Угасна великанът-българин, който бе
най-чистото въплъщение на българския дух, на народното
самосъзнание у македонеца – духовната сила, която никакви
земни изкушения и страдания не могат сломи, защото е по-силна
и от самата смърт".
Професор Романски твърди: “Той скъпеше независимостта и
щастието на България, не само защото бе българин, но и защото
чувствуваше, че Македония може да чака от свободния български
народ само съчувствие и братска подкрепа. Принципът за
автономна Македония не произтичаше за него от интереси
противни на българския народ, а от необходимостта щото всички
българи, независимо от едни или други държавни граници, да
бъдат свободни и благоденствуващи…"
А народът, най-верният и сигурен съдник на делата ни, ще
запее: |
