СРЕЩА У БУГАРИЯ

Снаха ми Мария позвъня от Гърция в началото на март.

- Ке оиш у Банско през март ? – попита тя.

- Защо ? – отвърнах с нескрито любопитсво аз.

- Ако ти оиш и ние ке дойме – каза Мария.

На времето дядо ми ми заръча, ако имам възможност да посетя някой ден родното му село в Егейска Македония, да се срещна с „наште” там . Той вече не беше между живите, когато изпълних неговата заръка. Направих го точно преди десет години. Селото се намираше между Флорина и Едеса. Когато те са били български, тези градове са се казвали Лерин и Воден. Днес имената на реките, градовете, селата и хората са погърчени. Всичко което може да напомни „не гръцки” произход е заличено. Дори и средновековните надписи на черквите около Костурското езеро са покрити с цимент, върху който допълнително е написано „Византйиски храм”. Ето защо, когато една лятна вечер почуках на вратата на братовчедите, те ме посрещнаха с нескрито безпокойство. В продължение на половин век и повече, за България не бяха чували нищо добро. Медйите припомняха редовно за окупаторските безчинства в Егейска Македония през Втората световна война и за комунистическия терор в Пиринския край. Телевизията посвещаваше на съвременна България само репортажи за наркотрафиканти, проститутки и търговия с новородени. Когато братовчедите разбраха, че не съм дошъл по поръчка, те сложиха на масата бутилка с анасонова ракия и ние започнахме взаимно опознаване. „Чифликчйи сме”- представи се скромно чичо ми Васил. Той притежаваше няколко стотин декара земя и обработваше под аренда още толкова. При всяка среща, година след година имената на живите и умрелите попълваха клоните на родословното ни дърво. Езикът който говореха беше останал под „каранатина” повече от 80 години. Самобитен, той беше всичко друго, но не и книжовен. Словореда, времената и членуването бяха вън от правилата. Коренът обаче беше български и аз с нескрито удоволствие попивах изразите му. Братовчедите „зеваха, клаваха, зборваха, пулеха и търгаха”. Те не се ядосваха, а се „лютеха”. На родина, викаха „татковина”. Не познаваха нито площад, нито мегдан. Тези места те наричаха „насред село”. Не обичаха, а милваха. Не танцуваха, а играеха. Въпреки моите обяснения, че днес всички ние сме европейски граждани и никаква граница повече няма да ни дели, „старите” не гледаха с добро око на връзката с България. Аз знаех, че техните предрасъдъци почиваха върху претърпена в миналото дискриминация и не желаеха за нищо на света децата и внуците им да изживеят това което те бяха изживяли. Тридесет и пет годишният ми братовчед Гьоргос и жена му Мария, представляваха друго поколение и явно не споделяха безпокойството на родителите си. Всеки път когато им се отдаваше възможност, те ме питаха за българския език. Най-вече ги интригуваше кирилицата. Съответствието на звук със знак особено ги впечатли. Така започнах да ги уча буква по буква: Б-като Божидар, Ч-като Чеков, В-като Васил, Ж-като жътва и т.н. В последствие убедих „младите” да дойдат в България. Първото идване в Благоевград и Банско премина успешно. Братовчедите ми се оглеждаха и ослушваха с любопитство. Кухнята им допадна много. Впечетлени бяха от отношението на хората към тях. Звъняха по GSM-мите от кръчмите на Банско за да чуят роднини и приятели в Гърция македонските песни. Аз ги развеждах и им се радвах, като земеделец, който открива първите стръгчета пшеница. Повикът на Мария за нова среща в България, за мен означаваше много. Тя и Гьоргос не идваха в Банско да карат ски. С три малки деца, двор с кокошки, крави и прасета времето им беше кът. Освен това, този път с тях дойдоха брат ù Коста с „невестата” Георгия. Срещнахме се „по пладне” в Благоевград и понеже денят беше слънчев, поведох малката група към Рилския манастир. Пред една сергия с икони, Гьоргос попита:

- Защо името на светеца е написано на гръцки?

- Защото това е копие на гръцка икона. В България има гръцки църкви

от едно време и техните надписи не се изтриват, а се пазят - отговорих аз.

Доколкото бях разбрал, отношението на гръцките власти към славянското население в Егейска Македония беше безпощадно: „В Гърция се пише и говори само на гръцки”! Гьоргос вероятно мислеше, че в България също се пише и говори само на български...

- Тук има те ли мартенки...? - попита колебливо снаха ми Мария.

- Тук им „велат” мартенички – отговорих аз и лично ù подарих няколко пискюла, като скришом се надявах децата да зарадват с тях гръцките си учителки.

На закуската в Банско Гьоргос го нямаше. Станал преди нас той беше отишъл да „шета” някъде из стария град. Ние приключвахме, когато той се върна и заяви възбуден:

- Тия тука зборват като мене!

После ни разказа как се заговорил с една баба. Тя носела котле и била облечена като бабите от неговото село. Старата жена го завела в черквата. Там всеки запалил по свещ. От разговора, който провел с нея, той заключил, че имат един и същи говор. Това откритие го преобрази напълно. Целия ден братовчед ми се обръщаше свободно към минувачите и питаше за „дукян” за музика, за „чейли” за деца или за мелнишко вино. Банскалии го разбираха отлично и Гьоргос сияеше. По време на вечеята в „Баряковата къща”, Мария каза с въздишка:

- Много са я резали Македония...

- България са резали – позволих си да корегирам аз.

Съвсем неочаквано Гьоргос ми се притече на помощ:

- Кога е имало Македония, Мария ? – попита строго изпод вежди той, докато аз тактично замълчах.

Последния ден преди да се разделим, аз ги оставих да пазаруват по „чаршията” в Благоевград.

- Къде да се видим след един час? – попитах.

- Пред Гоце Делчев – посочи Коста паметника на войводата.

- Как разбра, че това е Гоце Делчев ? – почти се втрещих от изненада аз.

- Там пише – отговори спокойно Коста, а Гьоргос, Мария и Георгия потвърдиха с кимване казаното от него.

По отношение на кирилицата, аз не бях стигнал още до буквата „Ц”. Тази буква, а може би и други те бяха научили сами. Човекът от паметника също им изглеждаше добре познат. Само за миг „моите” от Гърция затвърдиха у мен убеждението, че не се виждаме за последен път. Срещата пред Гоце Делчев означаваше, че не вървях сам по пътя към тях. Дискретно и без много шум, те също бяха тръгнали към мен.

Париж 8 април 2008 Божидар Чеков