Спомен за бежанците от Егейска Македония от тяхна благодарна потомка

От малко дете зная, че моите прадеди, дядо Иван Пасков и баба Мария Паскова (стара майка) са бежанци от село Каракьой в Егейска Македония, днешна Гърция. Толкова много съм чувала за тях, че веднъж сънувах стара майка, която е живяла до дълбока старост за радост на своите потомци. Ако беше живяла още малко, щеше да дочака и моето раждане. Но в моя сън тя дойде, облечена във черно и ми подари един малък букет червени макове. Не съм суеверна, но проверих в един съновник за значението на цветето "мак" в съня. Пише, че маковете са символ на плодородие и изобилие, а ако са червени представляват знак за саможертва, която е направена или трябва да бъде направена. Те са също и символ на паметта.

Историята на моите прадеди обаче не е сън и няма нито едно съмнение какво означава тя

Дядо Иван и стара майка са напуснали село Каракьой през 1912 година, когато селото става част от Гърция. Могли да донесат със себе си твърде малко: само колкото може да понесе едно муле. Трудно ми е да си представя какво точно са носели. Сигурно няколко черги, завивки, малко покъщнина. А назад е останал домът им, техния имот и всичко друго. Стара майка е носила на мулето и малко дете. Това е, което са взели. Аз обаче знам, че са пренесли най-важното: своите български ценности и вярата си в доброто. Знам го, защото, ако ги бяха загубили, аз самата нямаше да ги нося днес. Тези ценности не са тежали на мулето, но са заели място в нашите души с тежестта на златно съкровище, което не може да бъде изчерпано от алчните ръце на времето.

Дядо Иван и стара майка са се заселили в в град Гоце Делчев (тогавашен Неврокоп). Там те са започнали да градят отначало своя живот и благоденствие. През първите години стара майка си е отивала рано сутрин на муле до село Каракьой и околностите, за да си обработва нивите, които са били на моя род. После се е връщала да спи в Неврокоп. След известно време Дядо Иван е построил красива двуетажна къща в центъра на Гоце Делчев, в която като дете растях и аз. Не мога да не посоча, че по време на комунистическия режим, втория етаж на къщата е бил отнет от моето семейство ("национализиран"). Наследниците на дядо Иван и стара майка, моят дядо Илия Пасков и баба ми Елена Паскова, събират една голяма сума, за да откупят от комунистите собствения си етаж. Доколкото знам, един от източниците за събирането на тази сума, е било отглеждането на тютюн,  една много тежка земеделска работа. Не зная как не ги е било срам комунистите да посегнат на дома на дядо Иван и стара майка и защо са слепи за истината, че който има силен дух може да запази и имота си, и най-вече своята човешка добрина и гордост. Тук е мястото да посоча, че не ми е известно дядо Иван и стара майка, както и техния син, дядо ми Илия Пасков, да са били политически ангажирани, да са разнасяли революционни идеи,или да са протестирали срещу властите в Гърция или в България. Не зная как тези мирни и изстрадали хора са заслужили да им се вземе част от собствения дом. Затова на комунистите в България мога да кажа само едно, парафраза от съвременна песен на българска рок група: късно е да ни се извините, рано е да ви прощаваме.  Достойно извинение или обезщетение за стореното моето семейство не получи. Въпреки това семейството ми ме научи да вярвам,че не имотите и парите правят човека, а уважението на себеподобните. Затова, без гняв, моята оценка за комунистите е, че не са успели с делата си да заслужат човешкото ми уважение: те и до ден днешен не разчитат на честността. Докато е така, аз нито ще ги мразя, нито ще им подам ръка, а просто ще следвам примера на прадедите си: упорито ще работя и ще вярвам в доброто.

Не е лесно, но бих искала в моя собствен живот да бъда като дядо Иван и стара майка. Те са били едни трудолюбиви и честни, но смели хора, които са започнали наново да градят живота си и са се отнасяли към другите с уважение и без излишни претенции.  От никой не са откраднали, не са казвали лоша дума и даже не са очаквали от другите признание за човешкия си подвиг на бежанци от Егейска Македония. Дори съм чувала, че когато се родила майка ми, Мария Паскова, стара майка не е смятала, че детето е кръстено не нея, а че си е "дошло с името", защото се е родило в деня на Света Богородица.  Ако има нещо "революционно" в моите прадеди, то е, че са гледали на света с рядко срещана скромност и трезвост.

Чувала съм също, че стара майка три дни преди Великден е избирала да "тримири"- да не приема храна и вода преди Възкресение Христово. От 1999-та година насам всяка година тримиря и посвещавам тези три дни не толкова на цъкрвата, а на духовността на моите прадеди. Мисля, че ако бяха живи днес, те щяха да оценят решенията си със ценното удовлетворение на хора, които са постъпили правилно. Надявам се, че няма да останат разочаровани от нас, наследниците, които пазят спомена за Каракьой.

Посещения на наследниците в Каракьой

Нека да се върнем още веднъж към историята на село Каракьой. В началото на 1940-те години някои каракьойлии, сред тях и наши родственици, са се върнали в селото с надежда то отново да стане част от България. Въпреки че това не е станало, българите от Каракьой в района на Гоце Делчев си спомнят своя произход с добро. Заедно организират две Землячески Срещи на българите от Каракьой: първата среща се състои около 1967-8 година, а втората  през 1986.

През есента на 1989 вуйчо ми Иван Пасков (внук на дядо Иван Пасков и носещ неговото име) посещава село Каракьой заедно със своята съпруга и група потомци на българите от Каракьой. От вуйчо ми знам, че гръцките власти са отказали визи на една част от  тези българи: тези, на чиито паспорт е пишело "роден в село Каракьой." Чрез един свой разговор със жител на град Драма вуйчо ми остава с впечатление, че за бежанците от Егейска Македония в Гърция се говори като за "помаци". Без съмнение, политическите интереси на много различни сили често се опитват да изкривят миналото. И то не за друго, а за да осъществят влияние върху настоящето. В моето настояще аз зная, че прадедите ми са били българи и че съм българка.Това го знаят и приятелите ми от всякакви националности и произходи, включително и турците, и помаците. А за бъдещето съм си обещала, че въпреки обратите на историята и живота, ще направя така, че портретът на прадядо ми Иван Пасков да остане на стената в къщата му в Гоце Делчев. Сега този портрет пази снахата на дядо Иван, баба ми Елена Паскова.

През лятото на 2006, Елена Паскова също посещава село Каракьой, заедно с група потомци на бежанците от селото. Отиват с автобус от град Гоце Делчев, спират за малко и в съседното село Търлис. Водят със себе си поп и носят пити, които се раздават в църквата в селото. Запалват свещ с поклон към миналото и надежда за бъдещето. Баба ми с голяма радост най-сетне вижда Бяло море и земята, за която са й разказвали толкова много свекър й и свекърва й, дядо Иван и стара майка.Лично на мен като млада жена, която скоро ще сключи брак, ми е любопитно да видя как една снаха може да има към свекър си и свекърва си толкова възхищение и уважение. Няма как да не съм радостна, че мечтата на баба ми успя да се сбъдне, защото е живяла достоен живот и напълно го заслужава. Баба ми разказа, че селото й се е видяло малко: там  сега живеят около 200 души. Обясни ми, че какъв е бил поминъкът на младите мъже в миналото: те са отивали на Света Гора за дървени въглища. Селото се е отоплявало с тези въглища и е получило от там името си: "черно село". 

И аз разказвам на своите приятели от много различни националности от цял свят за това посещение на баба ми в Каракьой.  То не е пътуване в миналото, а е заслужена радост в настоящето!   Също съвсем лично мога да кажа, че някои от приятелите ми благородно ми завиждат, на мен, и на моя род, не за миналото или бъдещето ни,а заради това,че между тях сме изплели една здрава връзка. Защото така знаем и от къде сме дошли, и кои искаме да бъдем. Нашето българско съзнание не ни кара да не уважаваме други народи и националности, а ни прави достойни за тяхното признание и ни кара към всички да се отнасяме човешки. Надявам се, че и другите потомци на бежанци от Егейска Македония имат такова лично богатство от духовни ценности.

Да зачетем подвига на бежанците от Егейска Македония

Освен дядо Иван и стара майка е имало още стотици хиляди бежанци. Без да сторят посегателства върху живота и правата на другите човеци, те са направили един важен избор: да живеят в България. Заради тоя избор и заради мирния, но силен начин, по който са го осъществили, на всички тях им се полага паметник. Но той не трябва да бъде в Гоце Делчев:  там вече има паметник за тях от плът и кръв в лицето на техните наследници. Този паметник трябва да бъде в София, столицата на България.  Той трябва да бъде и в учебниците по история и в националната памет на целия народ, в това число и на нашите сънародници, чиито предци не са от Егейска Македония . Нека българите като цяло да оценят примера на бежанците и тяхната саможертва. Смятам, че ако го направят, това ще бъде ценен урок за европейската и световна съвременност. Макар че в Обединена Европа се говори все по-малко за граници и разделения между народите, подвигът на бежанците вече не е само част от историята за поредното разчертаване на границите на Балканския полуостров. Техният подвиг е значим и заради това, че е един от твърде малко примери за съчетание между решителност и търпимост, между скромност и гордост, между устойчивост и пламенност и най-вече между между трезво мислене и способност да се бориш за своето щастие.

А от мен, в навечерието на Трети Март през 2009-та година:

Благодаря ви, дядо Иване и стара майко, че ми предадохте вашата кръв и вяра!