Сто години Илинден
или сто години Мисирков?
"Илинденски марш" от Скопие и от други градове - под звуците на зурни и тъпани, конници, преоблечени като "комити", но строени във вид на антична фаланга на Александър Велики, тръгват по централния скопски булевард "Партизански одреди"... На 2 август - Илинден - стигат до град Крушево, където в продължение на няколко дена помпозни тържества отбелязват 100-годишнината от Илинденското въстание и от десетдневната "Крушевска република". Концерти, поднасяния на венци, тържествени слова на Мечкин камен, Слива и други "места на паметта" за Илинденското въстание, случило се точно преди век. Подобни тържества и в Смилево, родно място на Даме Груев, изложби и концерти в цял свят - в Пърт, Торонто, Гьотеборг, международна конференция за Илинден в Ню Йорк, а прочутата опера в Сидни - ангажирана от активната австралийска македонска диаспора... Но също така и тридневен академичен събор, посветен на 100-години от книгата на Кръсте Мисирков "За македонцките работи", академичен събор по случай 82-годишнината от раждането и 10-годишнината от смъртта на създателя на литературния македонски език Блаже Конески...
Списъкът на отбелязаните през 2003 г. възпоминания, предназначени да утвърдят македонската историческа самоличност и държавност, е наистина впечатляващ. Централното сред тях - 100-годишнината на Илинден, официално честван като начален момент на 100-годишна Македонска държавност, доста напомняше подобни юбилеи в съседни на Македония страни, включително България - сходство, дължащо се и на изключителната солидарност на политическия и на академичния елит в такива моменти. И докато обикновени македонски националисти се почувстваха смутени от лозунга "100 години Македонска държавност" и се питаха какво в такъв случай става с държавата на Самуил и още повече с антична Македония на Филип и Александър, политико-академичният връх се сплоти в Комитет ("Одбор") за отбелязване на 100-годишнината, начело с президента Трайковски, излъчил и Секретариат за отбелязване на същата, начело с културния министър Стефановски. На този ексцесивно тържествен фон, всеобщият песимизъм за бъдещето на бившата юго-република бе по-късно подсилен от серия скандали около последното преброяване на населението, дало неочаквано голям процент на "етнически албанци" (според македонските анализатори) или неочаквано малък (според "етническите" албански такива). Годината завърши с все още продължаващи пазарлъци около новото административно деление на републиката, около проектите за двуезичие на редица общини, включително на столицата Скопие и пр.
Инциденти не липсваха и по време на честванията. На 2 август в Крушево с освирквания бе посрещнато четенето на т. нар. "Крушевски манифест" също на албански език в духа на Охридското споразумение с бившите лидери на албанските паравоенни формирования. Сръбската патриаршия продължи да минира непризнатата от никоя православна йерархия Македонска православна църква, окончателно комплектовайки своя сръбска "екзархия" за Македония с отделен Свети синод. На македонските държавни ръководители беше попречено да отбележат в манастира "Прохор Пчински", намиращ се понастоящем на сръбска територия, т. нар. "Втори Илинден" - обявяването на Македонска република в рамките на Титова Югославия, случило се на същото място на 2 август 1944 г. Но за 2004 г. е все пак предвидена нова серия възпоминания, като централното сред тях ще бъде тъкмо 60-годишнината от този "Втори Илинден", която поради недостъпността на сръбския манастир най-вероятно ще се отбележи на територията на Македония.
Не е нужна кой знае каква аналитична проницателност, за да се стигне до извода, че тази свръхекспонираност на паметта, това френетично честване на годишнини, превърнало се и в истинска борба за символно право над определени места на исторически спомени, представлява най-вече палиатив срещу нестабилността и проблематичната ситуация на съвременната македонска държава. Ако обаче континуитетът на държавността от десетдневната "Крушевска република" през 1903 г. до дванайсетгодишната бивша юго-република получи окончателна административна санкция, през последната година все още обект на публични дебати в Македония си остана самата македонска национална идентичност с нейните исторически фундаменти. През 2003 г. македонската академична историография преживя няколко значими вътрешни сътресения, като под въпрос беше поставена самата историчност на "македонството", сериозно бяха проблематизирани дис-/континуитетите на македонското национално еманципиране спрямо съседните народи, а и символната значимост на някои емблематични събития и личности. При това, в случая основните удари по традиционния македонски историографски разказ бяха нанесени не от страна на гръцки или български историци, а от един дългогодишен творец на същия разказ - проф. Иван Катарджиев, който в края на годината беше избран и за член на Македонската академия. Първият крупен скандал се разрази около издаването на македонски език на произведението на Христо Силянов Освободителните борби на Македония, станало по инициатива тъкмо на Катарджиев, който две години по-рано издаде на македонски и спомени на сатанизирания в бившата юго-република Иван Михайлов. И докато най-неочаквано срещу публикуването на Силянов възрази не друг, а бившият директор на Архива на Македония - стигматизираният като "българоман" Зоран Тодоровски, македонското списание Форум препечатваше с напълно позитивен коментар части от Освободителните творби, в които славянското население на Македония се обозначава като българско. Пред друго издание Катарджиев заяви, че в периода на Илинден "нашите хора" се наричали "българи", с което затвърди едно предишно свое скандално интервю. По случай 100-годишния юбилей той издаде и една обемна монография, озаглавена Македония сто години след Илинденското въстание, която беше посрещната на нож от някои негови стари другари в академичните среди. Катарджиев шокира колегите си и със слово, произнесено при присъждането му на титлата академик, в което той подчерта историческите дисконтинуитети и "комплицираността" на появата на етнонима македонец в модерната епоха. Трябва да се отбележи, че самият Катарджиев е роден в село до град Сандански и по време на "културната автономия" на Пиринския край заминава за Скопие като студент. Днес той се радва на позицията на идеолог на управляващия Социалдемократически съюз на Бранко Цървенковски, който по никакъв начин не може да бъде обвинен в "пробългарска нагласа".
В течение на годината се избистри и по-отдавна съществуващият конфликт между историците, занимаващи се с Вътрешната организация и с революционните борби в Македония (сред които най-заслужил е именно Катарджиев), от една страна, и изследователите на етнонационалния македонизъм в културно-исторически план, от друга. Сред вторите се отличава на първо място литературният историк Блаже Ристовски, който е основен конкурент на Катарджиев, а и академик от по-ранна дата. Двете течения, разбира се, не са хомогенни, между тях може да се забележи известно взаимно преливане, а с последните си изяви Катарджиев рискува да отблъсне част от приятелите си. Сред последните се нареждат редица възпитаници на по-старата генерация историци, които преповтарят един доста традиционен разказ ("великобългарски върховисти" срещу "патриотични македонски централисти", Екзархията и нейната злокобна роля в "българизирането на македонците" и пр.). Все пак фактът, че този фундаментален за съвременната македонска идентичност историографски дискурс е идеологически изграден върху основата на определена българска историография, се осъзнава от изследователи като Ристовски, които почти напълно загърбват "приносите" за македонското "съзнание" на Вътрешната организация и на нейните революционери. За разлика от Катарджиев, Блаже Ристовски се опитва от години да изгради една нова македонска историография, лишена от българска основа и центрирана около примерите на етнолингвистичен македонизъм от края на XIX и началото на XX век. В издадената от него преди няколко години амбициозна История на македонската нация, на Вътрешната организация и Илинден са отделени едва десетина и то доста критични страници, докато обемни монографии са посветени от същия автор на сравнително маргинални личности, развивали македонска етнонационална идеология. Оставайки техен неуморен изследовател и пропагандатор, и Ристовски прокарва своите национално-изграждащи стратегии не само по пътя на академичната, но и на политическата активност. На академичния събор около 100-годишнината на Илинден, проведен през май 2003 г., Ристовски влезе в пререкания с историци на революционните борби като Мария Пандевска по въпроса за дефиницията на понятието "български чети". Основната му цел беше всъщност да денонсира националния характер на Вътрешната организация, представяйки я като структура, дирижирана от София и от Българската екзархия. Противно на Катарджиев, който положи усилия да обясни наличието на български етноним в Македония през XIX и в началото на XX век, през годината Ристовски радикално отхвърли всякакви общи моменти между историята на македонци и българи. Впоследствие Ристовски направо се опита да засенчи столетието на Илинден с грандиозна по замисъл международна конференция в Македонската академия на науките, посветена на един друг юбилей - 100 години от публикуването на манифеста на македонския етнически национализъм, а именно книжката За македонцките работи, издадена от Кръсте Мисирков в София през същата съдбоносна 1903 г. Впрочем преди няколко години едно списание в Скопие, все в духа на Ристовски, обяви именно Мисирков, а не Делчев или някой друг от революционните дейци, за "най-значим македонец" на XX век.
Съвпадението на годината на Илинденското въстание и на публикацията на Мисирков е основен символен залог за историческата легитимност, претендирана от съвременния македонски национализъм. 1903 г. е белязана от едно въстание все още предизвикващо в Македония силни подозрения като твърде българско по замисъл и цели, но все пак конститутивно за историческото развитие не само на македонско-български национализъм, особено през междувоенния период, но и на македонска не-българска идентичност, намерила окончателен политически израз в Титова Югославия. 1903 г. е година и на манифеста на Мисирков, който обаче е противник на въстанието и го смята за българска манипулация, инспирирана от "български комитет", за какъвто той счита Вътрешната ("Гоцевата") организация.
Крайъгълен камък за възможността да се обоснове една македонска история в собствен смисъл е съчетаването на тези две противоположности - Илинден и Мисирков. Ето защо и Комитетът за отбелязване на 100-годишнината на Македонската държавност се трансформира в Комитет за честване на 100-годишнината на Илинден и на 100-годишнината от публикуването на За македонцките работи, "споявайки" в един двоен юбилей двата полюса - "революционни борби" и Илинден, от една страна, и антиреволюционната и "антиилинденска" нагласа на Мисирковата книга, от друга. Основен протагонист на поставянето на Мисирков на равна нога с Илинден беше тъкмо Блаже Ристовски.
Значимостта на предизвикателството, криещо се в подобно "двойно честване", се потвърди най-вече на организираната в края на ноември 2003 г. академична мега-конференция около "заветите" на Мисирков. На втория й ден се стигна до шумен скандал между Ристовски и Катарджиев, след като последният подчерта, че в момента на излизане на Мисирковия манифест в Македония съществувала българска нация и че началото на македонската идентичност трябва да се търси едва след Първата световна война. Ристовски от своя страна обвини Катарджиев в опасни за македонската историография гледища. Основният патос на Катарджиев беше насочен против игнорирането на значимостта на Илинден и на Вътрешната организация, която Ристовски съвсем открито идентифицира с "великобългарския" софийски Върховен комитет, заявявайки, че не вижда никаква разлика между двете революционни крила. Всъщност Катарджиев потвърди същото, обяснявайки, че македонските революционери "бяха българи", с което предизвика всеoбщо смущение в тържествената зала на Македонската академия. Той дори буквално повтори тезите на българските си колеги, заявявайки, че македонската нация се "създала" след 1945 г., при това по политически причини и въз основа на репресии.
На третия ден на академичния събор "100-години За македонцките работи" дръзка провокация срещу Ристовски беше отправена и от колегата му Растислав Терзиоски, който цитира по-късни писания на Кръсте Мисирков, в които последният се отказва от македонистичните си идеи и застъпва позицията за български етнолингвистичен характер на македонското славянско население. 15-минутното четене на силнонационалистични български изказвания на Мисирков, хладнокръвно проведено от Терзиоски, предизвика истински шок в присъстващата публика. Впоследствие Блаже Ристовски обвини колегата си в "бездарно актьорство", но не можа да намери адекватно обяснение на цитираните текстове, писани от "македонеца на века". Интригуващо беше финалното обещание на Ристовски да издаде събрани съчинения на Кръсте Мисирков - такива все още не съществуват - в които да публикува и всички про-български писания на най-великия македонски интелектуалец, традиционно премълчавани в бившата юго-република.
Противно на политическия замисъл, вместо да покаже идентичността на 100-годишнината от Илинден с тази от манифеста на Мисирков, през 2003 г. македонската академична историография по-скоро отново се сблъска с тяхната несъчетаемост. Без съмнение, противоречията между двете "лобита" - грубо казано, "илинденското" на Катарджиев и "Мисирковото" на Ристовски - се дължат на лични интереси и на стратегии за дискредитация на съперника повече отколкото на дълбоки разлики във възгледите. Но две неща станаха ясни по време на миналогодишния "двоен юбилей". Що се отнася до Ристовски, опитът му за изграждане на македонската историография изключително като история на "македонизма", за сметка на Илинден и на спомена за революционното движение, рискува да рухне върху собствените си глинени крака. По ироничен начин, въпреки цялото раздухване от страна на Ристовски на митологията около Мисирков и около другите сравнително малобройни и политически изолирани "македонисти" отпреди 30-те години на XX век, символната конкуренция на личности като революционерите от Вътрешната организация и на събития като Илинден, претендирани и от българската историография, остава неоспорена в очите на хората, които се самоопределят като македонци. Редом с други символни маркери като Възраждането, като Гоце Делчев, гемиджиите и пр. Илинден представлява исторически конститутивен mythomoteur за идентичността на съвременната македонска нация, за какъвто маргиналният за времето си (а до голяма степен и до днес) автор на първата македонистка програма не би могъл да претендира. Затова не е чудно, че днес в Македония фигурата на "контрареволюционера" Мисирков автоматично се мисли по аналогия с илинденските революционери. Доказателство за това беше и словото на президента Трайковски на 2 август в Крушево, в което той спомена враждебно настроения към Илинден Мисирков като "организатор" на Илинденското въстание редом с Гоце Делчев и Гьорче Петров (които впрочем, макар и по тактически причини, също са противници на въстанието, а първият е дори мъртъв още преди началото му).
Що се отнася до Катарджиев, поуката от 2003 г. се заключава в реалността на постоянно напомняната "заплаха от българизация" на македонския историографски дискурс, зает със символната промоция на илинденското наследство. В новата си юбилейна монография от общо 532 страници Катарджиев е посветил на Мисирков едва три! За историците с подобни визии, Мисирковата дейност е жалка в сравнение със значимостта на "великани" като Делчев. Ала националната принадлежност на революционното движение в Македония и оттам на Илинден е съмнителна без търсенето на връзка с Мисирковата македонистична програма: в противен случай резултатът е опасно близък до враждебните интерпретации, предлагани от българската или гръцката историография. Единственото, което показа двойният 100-годишен юбилей, е, че вместо безпроблемна хармония, една трудна взаимна примиримост е белязала двете наследства, върху които се изгражда съвременната македонска идентичност - от една страна, политическата програма без собствена македонска етнонационална специфика, характерна за илинденските борби, а от друга - Мисирковата етнонационална идеология, останала допреди 60 години политически маргинална. Днес абсурдно би било връщането към позицията на някои от първите ръководители на Македонската югославска република като Лазар Колишевски, които почти забраняват честването на Илинден и се отнасят с резерви към спомена за "българина Делчев". Но затова пък не е и странно, че между юбилея на 100 години Илинден и този на 100 години За македонцките работи прозираше за пореден път предизвикателството на един исторически разрив, който само общата политическа рамка на бивша Югославия успяваше да прикрие.

Чавдар Маринов


Чавдар Маринов е докторант по философия в СУ и по социални науки в Ecole des hautes etudes en sciences sociales-Paris.
История и политика в Република Македония през 2003


100 години от саможертвата на "солунските атентатори", издигане на техен паметник във Велес, 98 години от гибелта на Никола Карев, 100 години от Солунския конгрес, 100 години от Смилевския конгрес, 131 години от раждането и един век от смъртта на големия идеолог Гоце Делчев, откриване на музей "Гоце Делчев" в Битоля, представяне на монографии за Гоце Делчев и за Илинден, конкурси за литературни, живописни и други творби, посветени на същите теми, промоция на юбилейни златни монети и на пощенски марки с ликове на македонски революционери и интелектуалци, тридневен научен събор "100 години Илинден" в Македонската академия на науките и изкуствата. Знаменитото "черешово топче", временно отстъпено от Турция на Република Македония, изложено в Скопие и в Крушево.


Този кратък анализ нямаше да бъде възможен без помощта на Димитър Бечев, докторант по международни отношения в St. Anthony's College - Оксфорд, и без (макар и различно от моето) гледище на Мария Пандевска, историк от Института за национална история в Скопие. Върху политическите контексти на честването на Илинден в Република Македония - виж Keith Brown, "A Rising to Count On: Ilinden Between Politics and History in Post-Yugoslav Macedonia" in: Victor Roudometof, The Macedonian Question: Culture, Historiography, Politics, New York, 2000.