Органъ на МПО Любенъ Димитровъ отъ Торонто Канада

ТРЕТИ МАРТ БЪЛГАРСКИЯТ ДЕН

Пламен Павлов

Подобно на много събития от нашата история, и Трети март предизвиква както възторжени, така и противоречиви, понякога неестествено звучащи рекции. Ако се осводим от натрупаните по една или друга причина емоции, трябва да оценяваме случилото се през 1877-1878 г. от гледна точка на неговата историческа значимост. Едва ли може да има спор, че Освободителната война от 1877-1878 г. е сред грандиозните събития в нашето минало. Нека накратко припомним каква е тази война, какви са нейните последици, какви са нейните послания към българите преди нас, към самите нас, след нас...
След кървавото потушаване на Априлското въстание вълна от протести залива Европа. "Българските ужаси" заемат първите страници на световната преса. Глас в защита на българите издигат най-светлите умове на епохата: Дарвин, Юго, Менделеев, Достоевски, Толстой, Тургенев, Гарибалди... Този път "Великите сили" не могат да загърбят игнорираната десетилетия наред българска кауза. Свиканата в края на 1876 г. в турската столица посланическа конференция намира сравнително приемливо решение: в българските земи се създават две автономни области: Източна със столица Търново и Западна с център София. Като се изключи изкуственото разделяне на българския народ, територията се припокрива с онази на Българската Екзархия. Предвид противоречията между "Великите сили" управляващият турски режим отхвърля проекта. Империята е крайно неостъпчива по българския въпрос в сравение с позицията си към сърби, гърци и румънци. Причината е, че българските земи са в непосредствена близост до столицата и най-важните за съществуването на империята средища, пътища, стратегически направления. Така в края на 1877 г. остава само пътят на войната, който в конкретния момент съвпада с интересите на Русия.
Войната е обявена на 12/24 април 1877 г. в Кишинев с манифест на император Александър II. В състава на руската армия влиза Българското опълчение, на което се определят спомагателни задачи. На 10/22 юни русите стъпват на българска земя при гр. Мачин в Северна Добруджа (днес в Румъния). Главният удар е при Свищов на 15/27 юни, където е осигурен основният плацдарм за настъпление. Руските сили действат в три отряда: Източен, Западен и Преден. В последния, командван от ген. Гурко, който е най-малоброен (едва 12 х.души), е и опълчението (отначало 7200 души). Гурко прониква стремително на юг, освобождава старата столица Търново, преминава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора. Този смел рейд не е подсигурен от командването, а слабите сили на Гурко не могат да удържат насрещното настъпление. В тежките боеве при Стара Загора опълченците показват невероятно храброст... При отстъплението си руско-българските части трябва на всяка цена да удържат прохода Шипка, където между 9/21 и 13/25 август 1877 г. се води най-драматичното сражение в хода на цялата война. Едва 5 хиляди руси и българи, останали почи без муниции, отблъскват атаките на 40-хилядната армия на Сюлейман паша и в голяма степен решават изхода на войната.
И слава Богу, че е го има геният на Иван Вазов, който обезсмърти като никой друг тази на пръв поглед локална, но без всякакво преувеличение епохална битка. Дали щяхме да притежаваме толкова силна памет за цената на Свободата, ако не беше мощта на поетичното слово? Словото, което ни разтърсва и днес:

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
(...)
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
(...)
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Грубите грешки на руското командване са причина и за другата голяма драма Плевен, превърнат от Осман паша в непревземаема крепост. Трите атаки, проведени от руси и румънци, са безрезултатни, дадени са хиляди жертви. Едва с идването на опитния стратег Тотлебен блокираният Плевен пада (16/28 ноември 1877). Оттук нататък инициативата е в руски ръце. Гурко минава Балкана и превзема София (4 януари 1878). Турските сили са разгромени и при Шипка-Шейново, падат Пловдив и Одрин (14/26 януари). Заплахата надвисва над турската столица, а правителството моли за примирие (19/31 януари). На 19 февруари/3 март 1878 г. е сключен историческият Сан-Стефански мирен договор. България е на прага на своята чакана векове свобода.
Във войната вземат участие както руси и българи, така и представители на други народи. В руската армия се сражават войници и офицери от влизащите в империята Полша, Украйна, Белорусия, Финландия и др. страни. Румънски войски се сражават най-вече при Плевен. Намесата на Сърбия не е безкористна завладени са български земи и градове (Ниш, Бела Паланка, Пирот и др.), изявяват се претенции дори към Видин и София...
* * *
Когато си спомняме за Освободителната война, не бива да забравяме многото или поне някои подробности от пейзажа, които днес, през ХХІ в., няма как да са толкова ясни, както тогава... Една от най-неверните представи е, че ние, българите сме освободени даром! Ролята на руския народ и армия е безспорна, но е несъмнен приносът на самите българи. Ние, българите, съвсем не сме изключение спрямо останалите балкански християни - осовобождението на сърби и гърци, започнало с въстания, също е резултат от военната активност на Русия и намесата на Великите сили. Факт е, че участието на българите във войната е съществено и че то до голяма степен е ограничавано от самото руско командване по различни причини. Участието на българите е категорично доказано и може би това е отговор на въпроса. Ние не можем да не се преклоним пред романтиката в душите на тези изтерзани хъшове и към тези хора, които са бягали от земите в Македония и Тракия, за да се запишат в българското опълчение, без да им е гарантирано нищо като бъдеща реализация. Това са хора от всички социални слоеве, от всички възрасти, там има много бесарабски българи, включително българи гагаузи, българи от Румъния, доброволци от всички български краища. От първоначално записалите се в Опълчението малко над седем хиляди доброволци, около хиляда (!) са от днешна Македония, сходен е броят и на бесарабските българи, между които около триста гагаузи! Това е романтичен, но и съвсем реален изказ на българското единство. Парадоксално изглежда, но нашето национално единство в онези времена е било по-силно изразено, отколкото днес...
Това са тежки времена, напоени с много кръв, с много жертви, с много лишения - и за българското население в най-засегнатите от събития райони, пък и за самата руска армия. Ахилесовата пета на руската армия е логистиката. Армията е имала лошо снабдяване и в разгара на войната близо 60% от нуждите за нейното изхранване, отопление в студената зима, лекарска помощ и т.н. са покривани със средствата на българските общини, от доставките, които са правили българските селяни. Това не е ли своеобразен, и все пак важен принос за нашата свобода? Не толкова забележим като Опълчението, но важен извън всякакво съмнение.
Днес около Руско-турската Освободителна война съществуват и други неясни, забравени или дискусионни моменти, натрупани митове. Броят на загиналите не е 200 000, както често се твърди, а не повече от 60 000 убити и тежко ранени, починали от раните си. Впрочем, нима броят на тези човешки съдби е малък... Такова днес е населението на средноголям български град! И за мащабите на ХІХ в. това са големи жертви, при това във война, която е сравнително кратка, която протича на в рамките само на няколко по-големи кампании. Не е въпросът в съизмерването на жертвите. Естествено е, че руската армия е дала най-много жертви, но много жертви е дало и българското опълчение. Ние днес нямаме напълно прецизна статистика, но самият факт, че то трябва да се попълва след боевете на Шипка и се прави т.нар. Второ опълчение, говори за тежките загуби, които е понесло. В крайна сметка, въпреки загубите, в край на войната Опълчението достига над 12 400 души, като съвсем закономерно се превръща в гръбнак на изграждащата се българска армия.
Когато се говори за войната, често се забравят българските доброволчески отряди. А такива има на много места, особено в Северна Добруджа, където силите на ген. Цимерман са минимални. Няколко хиляди доброволци са командвани от генерал Кишелски, българин на руска служба. Легендарният в Добрудга Хайдут Пейо също създава и води голям доброволчески отряд. Такива има и във вече освободените в хода на войната земи. Не бива да бъдат игнорирани и т. нар. народни милиции - става дума не толкова за полиция (терминът народна милиция от времето на комунистическия режим не бива да ни подвежда), а за доброволни военни формирования. Такива са създадени в най-невралгичните точки на развитието на войната в Стара Загора, Казанлък, Карлово, Сопот, Габрово, Севлиево и т.н. В някои случаи те наброяват над 1000 души. Въоръжени са най-често с трофейно турско оръжие, имали са дори и конни части. Те поемат защитата на своите съграждани и съселяни, противопоставяйки се на башибозушки банди и мародери.
Интересен пример за българското участие във войната са така наречените народни горски (планински) чети. Руското командване отначало е резервирано към българското участие и даже Опълчението е третирано като помощна единица Пеши конвой на главнокомандващия... В случая с горските чети, самото руско командване оценява опита на старите български воеводи. Става дума за хора като Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Илю и много други. Те са изпълнявали и разузнавателни функции, познавали са много по-добре терена от руското командване, независимо от неговите генералщабни карти. Благодарение на българските разузнавачи, сред които са Григор Начович и Стефан Стамболов, русите са познавали перфектно цялата Стара планина с всички възможни пътеки, пътечки, проходи Това им дава стратегическо надмощие над противника, и то при положение, че същия този противник Османската империя, владее тези земи и места векове наред! Всичко това би било непосилна задача без прякото участие на българите. Не на последно място, ранените руски войници и български опълченци много често са обрижвани от български женски дружества.
Така или иначе, представата, че свободата ни е дадена даром е невярна, тенденциозно сътворена от чужди и наши недоброжелатели. Оставането в този капан е не само обидно и кощунствено просто това не отговаря на истината. Естествено, значимото българско участие не бива да ни води към отричане на ролята на руската армия и на Русия. Русия си има своите интереси и това е напълно логично. Важното е, че в случая тези интереси съвпадат с онези на угнетената българска нация. На свой ред това стечение на обстоятелствата е свидетелство за дълбоката политическа прозорливост на хора като Софроний Врачански още в началото на ХІХ век, на Любен Каравелов, на редица други дейци на националната революция и особено на българската църква. Повечето от тези българи съвсем не са привърженици на режима в Русия, като вижзат трезво всички опасности от руската политика. И все пак са разсъждавали реалистично, търсели са външен съюзник, и то този, който наистина може активно да участва в българския въпрос, без да жертват националните права на българите в интерес на чужда държава.
Нека припомним отново незаслужено подценявания, уви, революционен идеолог и интелектуалец и политик Любен Каравелов. Анализът на процесите показва убедително, че Каравелов на практика е първият модерен български политик! И съвсем не случайно той е поканен от руската страна да присъства на подписването на Санстефанския мир. С други думи, самата Русия косвено е признала в негово лице българско политическо представителство, и то на високо равнище!
Войната през 1877-1878 г. е много по-различна от серията руско-турски войни през ХVІІІ-ХІХ в. Предишните войни причиняват на българите нещастия, които и днес трудно можем дори да оценим - разорение на цели области, изтичане на десетки хиляди хора, принудени да се изселят от родните си места. Това е голямата група на днешните бесарабски българи, също и българите гагаузи в днешните държави Молдова и Украйна. Тези българи бяха своеобразен данък на предишните войни и доведоха до обезлюдяване на цели български райони.
В Руско-турската война от 1877-1878 г. трябва да видим почерка на една по-модерна война. И трябва да отдадем дължимото на император Александър II. Няма спор, че руският царизъм е негативно явление в световен мащаб, но не все пак не е справедливо да поставяме знак за равенство между руските царе от предходните времена и Александър II, модерно мислещ човек и реформатор. Той е наречен Освободител не от нас, българите, а от самите руси заради отмяната на крепостното право. Александър II води война, с която е цели, освен да постигне определени интереси (при това не толкова мащабни като замисъл), да покаже, че Русия може да носи... свобода! С други думи, да подобри имиджа на Русия пред европейската общественост. Така или иначе, нашите предци са имали известен шанс, че Русия е управлявана от владетел, по-модерно мислещ и по-либерално настроен в сравнение със своите предшественици, а и спрямо част от тогавашния руски политически и военен елит.
Русия в никакъв случай не се отказва от идеята да има силно влияние на Балканите, да съзададе своя мариовнетка, покорна не найните интереси в региона. Този кардинален проблем само след броени години намира своето решение младият български елит намира сили да отхвърли чуждата намеса във вътрешните работи на своята страна, да насочи развитието й в посока на европейските демократични ценности и суверенитет. Главното злощастие за нашата нация, че в резултат на Берлинския конгрес твърде изконни български земи остават или се оказват под чужда власт драмата е предизвикана в резултат на предварителните уговорки между Великите сили, най-вече между Русия и Австро-Унгария.
Освобождението, обявено на 3 март 1878 г., не трябва бъде превратно тълкувано, а Трети март да бъде поставян под съмнение като национален празник. Такива опити през последните години се правят твърде често, и то различни страни. За поколени българи идеалът за Санстефанска България е нашата истинска доктрина за национално обединение. Трети март е нашият български блян, който ни е водил и трябва да ни води към бъдещето. Той не е архаика, а идея, която напълно съответства на мисленето на всеки народ с достойнство.Постигнато от българската нация през изминалите години след Освобождението от турско робство в никакъв случай не е малко. Защо е нужно да страдаме от мазохизъм и да си спомняме само националните катастрофи? Време е да осмислим истината, че бедствията и това, което ни се случи през драматичния ХХ в. е не само поради грешките на нашите държавници, но и поради геополитически причини. И все пак, не бива да отричаме, че дори и през 1918-1919 г., времето на тежкото поражение в Първата световна война и Ньойската катастрофа, България е респектиращ фактор, че тя запази своя суверенитет, своята национална култура и идентичност. През последните 20 години на възстановяване на демокрацията представителите на изграждащия се нов елит не са на висотата на нашата историческа традиция. Тези години съдържат една от най-неприятните характеристики на модерната ни история, защото, ако се върнем към Освобождението, тогава само след 7 години младата и неукрепнала българска държава успя да започне своето обединение и дори да отблъсне агресор като Сърбия. Сега нашият елит се упражнява в говорене, в популизъм от най-разнороден тип, като не желае да види гредата в своето око...
България има ресурси, които при едно разумно и честно управление, при изкореняване на корупцията, на негативните явления от далечното и особено от най-близкото минало, й позволяват да стъпи на европейската сцена като достоен партньор и участник в политическите и културни процеси. Затова Трети март не би следвало да е само национален, държавен, официален празник, а Ден за разсмисъл кои сме, какви сме, защо сме такива и какви би следвало да бъдем...
И нека кажем по християнски и по български поне Бог да прости падналите за нашата Свобода!