РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ – КОНФЛИКТНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Киро Александров

    Исторически факт е, че изобретател на македонизма като етническа идентичност е сръбският историк Стоян Новакович. Това се случва след Берлинския конгрес /1878 /, когато Македония остава в рамките на Османската империя. До този момент същият историк / както и редица други известни сръбски историци, лингвисти, пътешественици като Вук Караджич, Йован Цвиич,Стефан Веркович/ на базата на лични проучвания , съобщава в своите писания, че българите са доминиращата част от населението в тази област. Историкът Новакович ясно вижда, че славянското население се самоидентифицира като българско, че идеята за българско национално обединение е пуснала дълбоки корени в Македония, както и факта, че сръбската национална идея няма почва в областта. Той възприема обаче доминиращата по това време сръбска национална доктрина /“Начертание “ на И. Гарашанин, 1848 г , която поставя задачата Сърбия да воюва за всеки метър територия, освободена от Османската империя, внимавайки единствено да не влезе в конфликт с Русия/ и лансира идеята, че на българщината в Македония може да се противопостави единствено македонизма.

   От този момент Новакович става политик и се ангажира в услуга на сръбската политика за присъединяване на Вардарска Македония към Сърбия. Той разглежда македонизма като временно явление и етап от сърбизирането на населението, през който следва да бъде ликвидирано всичко българско на тази територия. Следователно антибългаризмът се залага като иманентна, същностна черта на македонизма. Подготовката за внедряване на македонизма във Вардарска Македония започва по време на Втората световна война, а непосредствено след нея практическата му реализация. Това е доказателство, че насилствената сърбизация след 1913 г. , когато областта е обявявана за Стара Сърбия и в периода 1918- 1945 г. , когато тя е преименувана като Южна Сърбия, не е дала желания резултат. До войната българите успяват да противодействат на сръбските власти, защитавайки своята етническата принадлежност и желанието за присъединяване към България, за което дават хиляди жертви.

За успеха на сръбската идея във Вардарска Македония съдействат редица външни фактори. Най-важни от тях са: коминтерновското виждане , възприето и от БКП,относно национално освободителните движения на Балканите и обявените нови нации – добруджанска, тракийска, македонска и др.; линията на ЮКП и сръбската пропаганда да се използва участието на България във Втората световна война на страната на Германия и предоставеното й администриране на Македония за трансформиране на антифашистката съпротива в областта в антибългарска; решението на Сталин да се прехвърли ръководството на съпротивителното движение в Македония от БКП на ЮКП; заблуждението на ръководството на БКП относно възможността за изграждане на федерация с Югославия, както и капиталните му грешки, свързани с насилствената македонизация на българите в Пиринския край след войната и екстрадирането на прогонените от Егейска Македония българи по време на гражданската война в Гърция. Македонизмът не би успял да се наложи във Вардарска Македония, ако не е бил подкрепен и от местни българи, власи и сърби. Фактите говорят, че повечето от тях са били вербувани и обучавани като стипендианти в сръбски учебни заведения в Белград и Крагуевац, а след това назначавани на отговорни постове в Скопие, където послушно работят за сръбската кауза/. Значителна част от тези лица са били представители на коренното влашко население или от смесени българо-влашки или българо-сръбски семейства/. Други са приемали идеята от кариеристични подбуди, а трети като членове на ЮКП са следвали линията за дистанциране на областта от България и интеграцията й в рамките на Югославия. За всички тези лица утвърждаването на македонизма се превръща в професия и императивна политика, главен критерии за оцеляване и растеж в служебната йерархия, задължително изискване при назначаването на отговорни постове в органите за сигурност, армията, полицията, средствата за информация. Налагането на македонизма означаваше по същество узурпация на част от българското етническо и духовно пространство, съпроводена с хиляди човешки жертви и унищожаване на българско историческо, културно и църковно богатство във Вардарска Македония.


МАКЕДОНИЗМЪТ В РАМКИТЕ НА СФРЮ


Управляващият елит в Скопие се чувстваше изключително комфортно в рамките на СФРЮ. Той бе осигурен и политически, и икономически. Получаваше значителна част от федералните фондове за подпомагане на слабо развитите републики /както и Сърбия, БиХ, Косово/, като щедро използваше полученото за поддържане на висок жизнен стандарт и голяма за размерите на републиката администрация. Отблагодаряваше се с пълна лоялност и послушност към Тито, а след неговата смърт на сръбския елит. Не е случайно, че след смъртта на вожда /1980 г./, първият Председателстващ Председателството на СФРЮ Лазар Колишевски демонстротивно повтаряше–“силна Сърбия, силна Югославия”, в противовес на декларациите на лидерите на Словения и Хърватия – “слаба Сърбия-силна Югославия”. Не е случайно също, че единствено Киро Глигоров и Алия Изетбегович имаха готовност за договор с Милошевич за формиране на някаква нова федерация при очевидното разпадане на СФРЮ. Със сигурност може да се твърди, че ако Изетбегович не бе поел курс за независимост на БиХ, Глигоров нямаше да посмее да организира референдума за независимост на РМ през 1991 година. Самото допитване до населението, което Глигоров формулира в два варианта, достатъчно ясно подсказва какво той желае. Първи вариант: “ Дали сте за независима Македония с право да остане в Югославия “ и Втори вариант: “Дали сте за независима Македония с право да влезе в съюз с независими югославски държави”

МАКЕДОНИЗМЪТ И БИТКАТА ЗА МЕЖДУНАРОДНО ПРИЗНАНИЕ

След като постигна пълна доминация в РМ, македонизмът започна агресивно настъпление в международен план. В рамките на федерацията той бе щедро финансиран и подкрепян дипломатически и пропагандно. Огромни за мащабите на РМ бяха инвестициите за подготовка на научни кадри, за написването на базова историческа литература /тъй нар.“История на македонския народ”/, за нови учебници и помагала по история и география, за утвърждаването на македонски език, за издателска дейност. Това обяснява бързото израстване и афиширане на 50 академици, членове на МАНУ, повечето от които директно ангажирани в защитата на македонизма /историци, лингвисти, етнолози и литератори/; създаването на издателски къщи и специализиран институции за международна дейност, включително и такива за работа с емиграцията от Македония; разкриването на множество електорати по македонски език в чуждестранни университети, както и изключително активното участие на международни форуми в областта на славистиката, историята, литературата, езикознанието, географията. В рамките на международни научни прояви представителите на РМ водеха целенасочено и агресивно полемика единствено с българските учени, обвинявайки ги в изопачаване на историята, не признаване на македонска нация и македонски език, без при това да си служат с конкретни исторически факти и аргументи. Нещо повече, наложено бе като догма виждането , че за историята не са важни фактите, а тяхното тълкуване, с което се стимулираше фалшификацията на историческата истина и тенденциозната индоктринация на подрастващите поколения–ученици и студенти. По същество, целенасочено се насаждаше отчуждение и неприязън към всичко българско. Противопоставянето на фалшивите тези от страна на българските учени бе главната причина Скопие да спекулира дълги години с лесно приемливата от политици и дипломати, но извадена от контекст, фраза на Чърчил –“ Балканите произвеждат повече история от колкото могат да понесат.”/любим метод на фалшификаторите е да си служат с полуистини/. Изправено пред съпротивата на българската страна и силата на българските аргументи, Скопие през цялото време и особено след провъзгласяването на независимостта усилено търси историческа подплата на македонизма. Фабрикуваната днес политическа история, внушаваща наличие на връзка на македонска етническа идентичност и на държавата Р Македония с империята на Александър Македонски, стигна очевидно границата на търпимост на външния свят по отношение на възможните и допустими лъжи и фалшификации на историята. Това обяснява донякъде защо външният свят днес проявява склонност да подкрепя в по-голяма степен Гърция в спора за името.

СЪСЕДИТЕ И МАКЕДОНИЗМА

Всеки познавач на историята на Балканите след една обиколка на столиците на съседните на Република Македония /РМ/ държави в началото на 90 – те години на миналия век и неофициални разговори на различни равнища относно как се възприема новата държава неминуемо би стигнал до извода , че има съмнения по въпроса за оцеляването й и че не се признава македонска етнонационална идентичност. В Белград би могъл да чуе становище, че най-добре е РМ да бъде разделена между Сърбия и България или между Сърбия и Гърция, в Тирана –между Албания и България. В Атина ще бъде заявено, че няма македонска национална идентичност, и че държавата не може да носи такова име, а в София, че няма македонска нация и македонски език и че македонците са етнически българи. Същите становища би могло да се чуят и в Р.М., ако последователно се разговаря с представителите на различните етнически общности-българи, сърби, албанци , гърци. Деклариращите се като етнически македонци, най често заявяват, че не се признава тяхната идентичност поради териториалните претенции на съседните държави към Вардарска Македония. Подобно виждане не е случайно. Управляващите в Скопие дълго време защитаваха тезата относно необходимостта Р.М. да следва линия на еднаквата отдалеченост от съседните държави а македонистката пропаганда внушаваше, че съседите са като четири вълка, които дебнат тяхната страна. По същество обаче, зад това пропагандно клише се прикриваше истинското намерение да се следва дистанция само по отношение на България-политическа, икономическа, културна. Именно, дистанцирането показва дълбоко вкорененият, органически страх на македонистите от отварянето към България, което би било реална заплаха за фалшивата идентичност. Страхът бе най-важният фактор, който моделираше политиката на Скопие към България по времето на бившата СФРЮ. Тази политика имаше силната подкрепа на федерално равнище и преди всичко на Сърбия. Не случайно Белград наложи като най-голям проблем в българо-югославските отношения измисленото македонско малцинство. След като се разбра, че България не може да бъде принудена да признае наличието на македонска нация /за което не съществуват нито исторически, нито етнически, нито международно правни аргументи/, усилията бяха насочени към признаване на македонско малцинство в Пиринския край с разбирането, че същото би означавало Ipso fakto признание на такава нация. Скопие полагаше и полага днес огромни усилия за постигане на тази цел, като при това си служи с всички възможни средства.

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ПОРАЖЕНИЯ НА МАКЕДОНИЗМА

Блокадата на републиката от север и юг след обявяването на независимостта бе сериозно предизвикателство за върхушката в Скопие и македонизма. Панически страх ги принуди да потърсят помощ от България за коридор. Оказаната бърза и безусловна подкрепа не бе оценена реално. Нещо повече, недружелюбието и претенциите към България останаха с видима тенденция към ескалиране. Първите удари на македонизма бяха нанесени от Гърция-с принудата за промяна на държавното знаме и конституцията на РМ /приетите на 06.01.1992 г. анекси/, с наложената резолюция на СС на ООН /1993 г./, която задължава РМ да води преговори с Гърция за името и главно с двустранната Временна спогодба /1995/. В посочената Спогодба под натиска на гърците бе включен чл. 7, който гласи “ Да не се допуска обществени и частни органи и институции да провеждат неприятелска пропаганда срещу Гърция “. Резолюцията и Спогодбата са двата документа, които сега Атина използва за натиск срещу Скопие за промяна на името. Показателно е , че тези аргументи срещат подкрепа в Европа и САЩ. Това пролича при посещенията на гръцкият външен министър в Брюксел, Берлин, Лондон , Париж, Рим и Вашингтон. Гръцката позиция сега е изчистена и ясна. Тя изисква да се изпълнява Временната спогодба , да се водят двустранни преговори за намиране на взаимно приемливо име, да няма “ иредентични ходове и провокации “ от страна на РМ. Според Атина “Македония е географски голяма област и нейни части принадлежат на четири държави. В Гърция живеят два и половина милиона гръцки македонци….. Трябва да се разграничи коя част на коя държава принадлежи и да се разбере , че никой не смее да претендира за цяла Македония.” / Интервю на Дора Бакояни в” Утрински вестник “, 01.12. 2007 г. / Очевидно отстояваната от Скопие теза , че името на държавата е производно на етнонационалната идентичност на населението и че промяната му би означавала посегателство на тази идентичност изгубва подкрепа в международен план. Вторият голям удар на македонизма бе нанесен с Охридския рамков договор / подписан в Скопие на 13. 08. 2001 г. / . Под натиска на албанската общност и нейните политически сили бяха извършени съществени промени на конституцията на РМ / приета на 17.11.1991 г./ и съответно на политическата система.Сменен бе преамбюлът на конституцията, в който се посочваше , че РМ се конституира като “ национална държава на македонския народ “. Новият се базира на концепцията за индивидуалните права и гражданското общество и РМ се определя като гражданска и демократична държава. Дава се правото на представителите на различните етнически общности свободно да изразяват, да пазят и развиват своята идентичност и да употребяват символите на своите общности; да основават културни , художествени, научни и образователни институции, както и научни и други сдружения за изразяване, защита и развитие на своята идентичност; да преподават на своя език в основното и средното образование / чл. 48, т.1, 3, 4/. Промените в конституцията предвиждат и значителна автономност на местната власт. Цялостният анализ на постигнатото от албанската общност с Охридския рамков договор показва ,че в РМ се отива към етническо обособяване и затваряне, което предвещава сериозни проблеми в бъдещото функциониране на унитарната държава. Подготвя се и трети удар срещу македонизма. Вече 101 американски конгресмени /79 демократи и 22 републиканци / са подписали проект на резолюция на Конгреса, с която се иска РМ да прекрати “ неприятелскта и иредентиска пропаганда“ по отношение на Гърция; да работи с ООН и с Гърция за намиране на съвместно решение за името; да извърши ревизия на учебници и карти; да преименува скопския аеродром. Приемането на такава резолюция на конгреса на САЩ би предизвикало сериозни сътресения в общественото мнение в РМ и подкопаване устоите на македонизма. Логиката на развитието на отношенията между РМ и Сърбия след разпадането на федерацията подсказва, че са неизбежни бъдещи противоречия между двете държави по въпроси свързани с историята, църквата, сръбското културно наследство на територията на Вардарска Македония. И Белград, и Скопие обаче ще се стремят да ги тушират главно поради стратегическата важност на коридора Север – Юг / Белград - Ниш – Скопие – Солун /, чието безпрепятствено функциониране засяга жизнените интереси на двете страни в области като транспорт, търговия, енергетика, телекомуникации. Това предполага и въздържане от действия , които биха довели до ескалация на напрежение между тях. Линията на балансиране и предпазливо изчакване, която следва Скопие по отношение на Косово /относно демаркацията на общата граница и статута/, както и толерирането на т. нар. Православна охридска архиепископия в Р. Македония, формирана с благословията на Сръбската православна църква /връчен от нея томос на архиепископ Зоран Вранишкович през 2002 година /, потвърждава тези виждания. Може със сигурност да се прогнозират бъдещи осцилации в отношенията на Скопие с Тирана и Прищина във връзка с безусловното изпълнение на Охридския рамков договор и желанието на албанците да се изборят за равноправен с македонците конституционен статус. Според някои албански политици има логична предпоставка за равнопоставеност на македонци и албанци в държавата след като първите се определят за наследници на древните македонци , а вторите – на илирите , също живеели на тази територия. Проблемите , които пречат на РМ за пълна нормализация на отношенията й със съседните държави и за напредъка и към членство в НАТО и ЕС имат общ знаменател – етно-националната идентичност. Обективното разглеждане на тези проблеми и откритото представяне на истината в публичното пространство би спомогнало да се формира обществена нагласа вътре и вън от РМ , която може да принуди управляващите в Скопие да ревизират македонистката идеология, сътворена в една безвъзвратно отминала епоха и да продължат изграждането на новата държава в съответствие с предопределените и исторически, географски и етнически реалности. Подценяването и премълчаването на тези проблеми от международната общност в бъдеще, независимо от това дали РМ ще бъде приета в НАТО и ЕС , обрича тази държава на перманентна конфликтност със своите съседи и най-вече с България.