Иван Николов: България повтаря стари грешки спрямо Македония

Източник: списание "България Македония"

      Позволявам си, да се обърна към Вас не поради някакъв каприз, а поради необходимостта да споделя все по-настойчиво обхващащата ме тревога от политиката, която води България към Р Македония. Може би изложенто по-долу ще Ви се стори претенции на човек, който отнема от ценното време на държавния глава, но аз просто се възползвам от предимствата на демокрацията и от нейната повеля да бъдем преди всичко граждани". Това се казва в откритото писмо на Иван Николов, директор на списание ”България Македония” до президента Георги Първанов.

"Мисля, че държавният глава е този, който дава тон за основните насоки във вътрешната и външната политика. И това, според мен, произтича не толкова от разпоредбите на Конституцията, колкото от върха, на който се намира президентската институция в държавната йерархия, както и от задължителния авторитет, морал и държавническа прозорливост на човека, на когото народът е възложил да ръководи съдбините му.

      Господин Президент,

Промените, които настъпиха след 1989 г. предполагаха не механична смяна на социално-политическия модел на управление, а и категорично преосмисляне на догматично-постулативния интернационализъм, който на практика беше довел до самоубийственото пренебрежение към съдбата на българските общности извън пределите на страната. Болезненият спомен за отродителната кампания, осъществена целенасочено, с жестокости, с идеологическо умопомрачение от държавното ръководство след 1944 г. по отношение на българите в Пиринска и Вардарска Македония подхранваше надеждите за една разумна и модерно обоснована Балканска политика.

  На държавната порта на България чукаше и трагедията с безпрецедентната асимилация в Гърция на българите от най-големия дял на Македония - Егейския, както и с жестоката съдба на нашите сънародници в Турция и Сърбия. Ако трябва да говорим за предизвикателства пред политическите сили, стремящи се да управляват България в условията след тоталитаризма, този проблем би трябвало да бъде мярката за качествата, възможностите и националната отговорност на всеки човек, решил да се занимава с политика, на всяка партия, устремила се към подстъпите на властта. Уви! Точно тези критерии отсъстваха в ценностната система както на бившите партийно-държавни величия, така и на хората, нарекли високопарно себе си политици, след промените от 1989 г. Матрицата на класово-партийното и интернационалното възпитание и образование по свой начин беше моделирала няколко поколения българи и когато дойдоха промените, ръководителите на основните политически сили се оказаха с притъпени сетива и с доста бели полета в съзнанието си по отношение на най-драматичните моменти в националното ни битие.

При новите условия отново беше подценен и геополитическия фактор, както и сблъсъкът на интересите и задкулисните комбинации в сложните и противоречиви взаимоотношения между държавите, особено на Балканите. Признаването на самостоятелността на Р Македония от страна на България беше един от малкото верни ходове в тази посока. За съжаление, след това тази вярна стъпка беше заличена от стихията на междупартийните и вътрешнопартийните сблъсъци и страсти. България изгуби верния поглед за събитията в младата държава зад Осогово и вместо да изработи своя собствена стратегия в рамките на евроатлантическия интеграционен процес, за взаимоотошенията си с нея, тя подведена от инерцията на идеологическия постулативизъм, загърби държавническата практичност в полза на славянската и православната солидарност, като започна да се вслушва ту в сръбските, ту в гръцките нашепвания по отношение на Р Македония.

  Господин Президент,

Аз напълно съзнавам, че това е един сложен казус за България, защото от една страна тя призна държавата Македония, а от друга не може да се съгласи с матрицата на отчуждаване и обругаване на всичко българско там. Това е трудно за решаване уравнение и именно заради това България няма право нито да подхожда първосигнално и да влиза в излишни полемики и бабаитски схватки, нито да се хваща на общо хоро по този въпрос с Атина и Белград.

Погледнат така, проблемът ми дава право да формулирам няколко въпроси, които често задавам на себе си, а сега ги задавам и на Вас:

1.Защо и какво пречи процедурата по даване на българско гражданство на желаещите от Р Македония да бъде опростена така, както е опростена в Румъния за граждани на Р Молдова и в Унгария за румънски граждани от Трансилвания и за сръбски от Войводина. Недоумението ми в тази посока беше провокирано допълнително, когато на 2 март 2007 г. прочетох информация, публикувана в почти всички вестници, излизащи в Скопие. Тя звучеше приблизително така: ”Поради усложнения визов режим с България македонските туристи за Турция минават през Гърция?”. Нали ние въведохме визи заради членството ни в ЕС? Гърция не е ли членка на ЕС?

2. Защо пред кандидат-студентите от Р Македония се поставят все повече пречки, да не говорим, че за 2008 г. по изкуствен начин с манипулиране на квотите за кандидат-студенти по постановленията с номера 103 и 228 броят на студентите от Р Македония намаля почти наполовина.

3.България отговори ли и изобщо зае ли някаква позиция към обявения по интернет през 2002 г. Апел на организацията “Български човешки права в Македония” от гр.Воден, Гърция, в който се твърди: “Модерният държавен терор срещу българите в Гърция включва две неща: уволнение от работа и анонимни заплахи с писма, по телефона и по електронната поща?” и т.н.

Необяснимото мълчание на нашите институции около въпроса за българите в Егейска Македония създаде предпоставките управляващите в Скопие да се появят като единствен защитник на това население, назовавайки го разбира се, “македонско”. Надявам се, че в този случай Указ № 397, публикуван в Държавен вестник от 3 ноември 1964 г. за ратифицирането на десетте спогодби между българското и гръцкото правителство, подписани на 9 юли 1964 г. в Атина, не може да бъде пречка за заемане на позиция по проблемите на организацията “Български човешки права в Македония”, защото с тези спогодби се третират повече финансови и стопански въпроси между двете страни.

4.На фона на високомерната безмълвност към воплите на българите в Егейска Македония, България позволи на Гърция да създаде на българска територия след 1992 г. свое малцинство от каракачаните, които от векове се бяха интегрирали в българската нация. Всеизвестно е, че най-елементарното правило в междудържавните отношение е реципроцитетът, т.е. България също има свещенното право да обгрижва своите в Гърция. Това не става въпреки потъпканите им права,въпреки страданията. Защо?

5.Заетата от България обща позиция с Гърция в спора за името на Р Македония, според мен, е дълбоко погрешна стъпка, защото:

а/Така Гърция задълбочава изкуствените противоречия между България и Р Македония и поставя България в деликатно-смешната позиция да воюва срещу отродяването на братята си във Вардарска Македония в съюз с асимилаторите на същите тези българи в Егейска Македония.Това е съюз на православни българи и гърци срещу првославни българи. Какъв парадокс!

б/ Отклонява вниманието на България от проблемите, повдигнати от граждани на Гърция, запазили българското си самосъзнание, въпреки жестокия терор.

в/ Общата позиция на България с Гърция в спора за името на Р Македония всява смут и недоумение у хората с българско самосъзнание в Р Македония и същевременно дава допълнително храна за антибългарска риторика там.

г/Една от основните цели на Атина е именно тази - да се поддържа колкото може по-дълго време противопоставянето между София и Скопие, да бъде предотвратено каквото и да е сближаване между тях.

6.Защо Гърция с такова настървение воюва за осуетяване на проекта АМБО? И защо покойният президент на Р Македония Борис Трайковски на 27 юни 2002 година в Страсбург публично разобличи Гърция, че саботира изграждането на коридор № 8.

Питам Вас Господ Президент,

защо след смъртта на Трайковски Вие съвсем забравихте за този приоритетен проект и за България, и за Р Македония. Вашето категорично застъпничество за нефтопровода “Бургас - Александруполис” и видимо формалната Ви подкрепа за нефтопровода “Бургас-Вльора”, не издигна ли всъщност нова Берлинска стена между нашите две държави?

7. В рамката на горните ми терзания е и това за жп линията София - Скопие. През 2003 година по случй 100- годишнината на Илинденско-преображенското въстание под Ваш патронаж бяха изработени юбилейни медали и с тях бяха удостоени учени, политици и общиственици в България и радетели на българщината в Р Македония. Аз съм убеден, че изграждането на тази жп връзка би било по-подходящ повод да бъдат удостоени с медали люде, допринесли истински за утвърждаване на идеите на Илинденци и Преображенци. И се питам, ако българската държава има ясна стратегия за себе си на Балканите, тя не би ли могла да изгради оставащата отсечка от 54 км от Гюешево до Беляковци със собствени средства и да използва железницата на концесия 10-15-20 години?

За това разбира се, се иска активна дипломация между София и Скопие и използване на всички механизми на държавата за осъществяване на един конструктивен диалог със Скопие без каквито и да е посредници. Посещението на министър Мутафчиев в Скопие на 18 септември т.г. и обсъждането на проблема за жп връзката между София и Скопие, според мен, е в рамките на предизборното реанимиране на псевдожеланието за реализирането на този проект, нещо което вече 15 години се повтаря от управляващите и в София, и в Скопие.

8. Нека Р Македония да съществува като самостятелна държава на Балканите! Нека нейните граждани, след толкова издевателства върху тяхното съзнание, да се наричат както искат, но те нямат право да прекръщават Светите Седмочисленици и средновековните български владетели, както и възрожденците и революционерите по свой образ и подобие. И България няма право да заема отбранителна позиция към амбициите на известен кръг кариеристи в Скопие - политици и учени - да ерозират вековни стълбове на нейната духовност и история, защото тук е нашата сила - истината. Питам, на колко езици са преведени основополагащи трудове на изтъкнати български и световни учени по македонския въпрос, в какъв тираж са издадени те и изпратени по световните библиотеки? Ако това до днес не е сторено, кога най-после ще влезе то в дневния ред на държавата България!?

Господин Президент,

Така нареченият процес на ребългаризация в Р Македония все повече затихва. Останал без подкрепата на държавата, която упорито не използва онези специфични механизми за закрила в такива случаи, този процес се изражда в униние, обезверяване и в насърчаване на противниците му. Театрално-показните и епизодични акции на отделни лица или организации от България на територията на Р Македония по същество са прояви на патриотизъм с груби пръсти, имащ в повечето случаи обратен ефект - ефекта на отдалечаването и отчуждаването. Опасявам се, дано бъда опроверган, че след умопомрачителното отбългаряване в периода след 9.9.1944 г., когато държавата дирижираше това престъпление, днес при коренно различни условия и почти с невинни средства се продължава именно тази линия на държавно поведение. Тогава политиката на отчуждаване от Македония беше вдъхновена от идеологически фанатизъм, днес - от славяно-православен сантиментализъм, криещ в себе си коварната стратегия за елиминиране на България като държава със собствена визия и цели на Балканите. И един пример от недалечното ни минало.

През 1946 г. известният деец на Македонското дело Ангел Томов, член на БРП/к/, преодоля у себе си партийната “дисциплина” и в писмо до Георги Димитров и Васил Коларов протестира срещу закриването на Македонския научен институт и обругаването на многозаслужили български учени, квалифицирани като “фашисти” и “ националисти”.

Неговият глас тогава остана глас в пустиня, но той не се примири. През 1950 г. след доклад на Вълко Червенков пред пленум на ЦК на 16 и 17 януари с.г. той отново преодолява партийната догматика у себе си и като истински българин в писмо до първия партиен водач обосновава тезата си, че политиката, която води БКП достатъчно обяснява “...пораженския интернационализъм на партията по македонския въпрос...” и предупреждава: “Който не познава и не е в състояние да оцени правилно оня огромен, първостепенен по значение факт сред балканската действителност, наречен СРЪБСКИ ШОВИНИЗЪМ/подч.а./...той ще бъде жертва на разни илюзии, ще води наивна политика по македонския въпрос, ще бъде изложен на изненади и разочарования...” Кой чу тогава изстраданите откровения на този истински българин, съвпадащи удивително със страстните полемики, които и Ботев водеше с гръцкия и сръбския шовинизъм!

Страхувам се, че днес отново българското държавно ръководство плува в същите розови заблуди, които със сигурност ще донесат по-късно онези “ изненади и разочарования”, за които предупреждаваше Ангел Томов. Знам, че инерцията на една политика трудно се преодолява, но днес България има неповторимия шанс, въпреки многобройните центробежни примамки и взаимни зависимости, най-после да влезе в дълбоко осъзнатата орбита на собствените си специфични интереси, и да промени тази инерция, стига нейните първи държавни мъже се освободят от ногото “приоритети”, които ги отклоняват от най-същностното им задължение - да бдят за духовното единение на всички българи. И едно допълнение.

През май 1998 г. един препатил от трагичните превратности на нашата история българин в Скопие, с горчивина, болка и потайна надежда ми каза :”България най-после да се събуди от дълбокия, вековен сън...”

Аз се питам, Господин Президент, събудена ли е днес България от вековния си сън? Надявам се, да се е поразбудила! И точно тази надежда ме задължава да бъда така откровен с Вас".

Admin op сряда 15 октомври 2008 - 04:29:28