Люпчо Коцарев
или Къщата на границата
На 3 януари 2007 г. в Охрид почина Люпчо Коцарев, затвореникът, борецът и мъченикът за българската кауза в Македония. Почина в деня, когато приключваха новогодишните шествия в Македония и започваха Коледните празници. Почина така, както живееше, в деня, в който нямаше да пречи нито на едните, нито на другите в хубавите им семейни мигове. Люпчо Коцарев е от лозата на великото семейство Коцареви, които още от дните на екзархийско-патриаршеските борби бяха на страната на онези, които искаха да възобновят българския национален дух в Охрид. Неговият чичо Илия Коцарев е кмет на Охрид в периода 1941-1944 година и на всичките снимки в Българската национална телевизия може да се види ликът на този достоен старец как през 1941 година вдига българския национален флаг на площада в Охрид в момента на идването на българските войски. Ако през 1941 година е било освобождението на Охрид, през 1944 година е било началото на най-тежкото комунистическо робство на Охрид, Македония и семейството Коцареви. Петима мъже от семейството са били арестувани и закарани в занданите на Титовото Идризово, където са лежали повече от 5 години. Старият Илия Коцарев, кметът на Охрид, умира само няколко дни след излизането си от затвора.
Люпчо Коцарев бе изключителна личност. Висок и тънък, със светли сини очи, винаги с иронична искра в погледа си, той беше представител на онази генерация на македонствующи, които в себе си носеха традициите на миналите времена. След излизането си от затвора работи тежък физически труд и опитва се да възстанови семейния си имот и да заеме общественото място, което винаги е имало Коцаревото семейство. Построява великолепен мотел на входа на Охрид и мястото става събиралище на цялата антикомунистическа и българска опозиция в страната.
Сещам се как заедно чакахме разпада на Югославия и на комунистическата система. Колко бяхме радостни и с велики очаквания. Там, на неговото място, в близост до бензиностанцията на Подмолье, там, където бе неговият мотел и етническата българо-албанска граница, събирахме се всичките да чуем новините. Този мотел беше и неговата къща, в която живееше със съпругата си, но беше и повече от това - беше неговата съдба. Винаги на границата между политически позволеното и непозволеното, винаги на границата между свободата и затвора, винаги на границата между богатството и бедността, между безопасното и рискованото живееше Коцарев. Знаеше прекрасно албански, италиански и нямаше човек, който на влизане или на излизане от Охрид да не намине в неговото заведение и да не проговори няколко думи с него. Хора от всички националности спираха и никой не остана гладен, никой жаден не остана ненапит и никой сиромах не си замина без поне две топли думи. И най-значимото - никой никога не разбра кой с кого за какво е говорил. Всичко остана в дълбоката и секретна памет на Люпчо Коцарев. Но не бяха само обикновените хора; след 1989 г. там идваха разузнавачи, дипломати, политици, политически и журналистически проститутки от всички македонски и български организации и списания и всички от тях се ползваха с гостоприемството на великия човек. И никой не си плати сметката. Останаха само добрите думи и големите обещания. До последния миг този старец бе разследван и разпитван от службите на Държавна сигурност на Македония, бе викан на традиционни “информативни” разговори и разпитван за приятелите си. Не знам дали в историята на службите на Държавна сигурност има момент да са разпитвали болен старец на 78 години цели 2 часа и след това да го пуснат със закани и заплахи за живота му. А това се случи само две години преди неговата смърт.
Малко са между нас хората в Македония, които толкова много дадоха от душата си и от парите си за нейната независимост и държавност. И никой не доби толкова малко, колкото той. И не само това. На погребението му не дойде никой от онези, които идваха винаги при него да търсят съвети, пари или помощ, най-често да търсят мнението му. Коцарев беше най-информираният човек в цяла Западна Македония. Знаеше ги всички охридски семейства, родословието им и политическата и конфесионална принадлежност.
На погребението се събра целият Охрид, всичките - и леви, и десни, и протогеровисти, и михайловисти. И едните, и другите изпратиха великия борец за българската национална кауза. Но не дойдоха онези, които трябваше да седят на първите редове. Не дойде нито един от ВМРО - ДПМНЕ, нито един от ВМР Народна партия на Любчо Георгиевски, нито един от софийското отдавна изгубено ВМРО на Красимир Каракачанов. Не дойде никой от Македонския научен институт и което е най-куриозното, не дойде нито един дипломат, дори нито един чиновник от българското посолство в Скопие. А всичките тези бяха негови редовни гости и велики приятели. Надгробното слово държа един на всичките нас непознат човек от някакво имагинерно сдружение на политически затворници, в което мъгляво говореше за Коцарев като за борец за самостойна Македония.
Да, това е точно, но преди всичко той и цялото му семейство бяха борци за българската кауза на Македония. С неговата смърт не си замина последният българин, но замина си последният истински десноориентиран българин, от онези българи, които създаваха България и българската национална идея от Шипка до Криволак. Македония и България станаха осиромашени за една велика личност.