СПОМЕНИ

На

ЯНЕ САНДАНСКИ

14 Януарий 1904 г.

ПРЕДГОВОРЪ

Освободителното движение отсамъ Вардара до Илинденското въстание се развива при особени условия въ зависимость отъ по-прѣкото влияние отъ страна на организуваната македонска емиграция въ България, поради което и участието на източната часть на Македония въ

революционната борба, ръководена отъ Централния ко-

митетъ на Вътрешната организация, е по-слабо и нерав-

номерно. Идеята, поробеното наше население да се

подготви щото самостойно, на свои плещи да изнесе

въстанието съ всичкитѣ необходими за целѣта мате-

риялни жертви, не можа отсамъ Вардара да се възприеме

изцъло и безрезервно; това главно се дължи на близостьта

на България, въ чиято материялна подкрепа въ решител-

ния часъ се възлагали много повече надежди, отколкото

оттатъкъ по Кичевско, Битолско, Охридско и пр., където

влиянието на т. нар. Върховенъ македонски комитетъ

отъ Княжеството едвамъ е достигало въ слаби, неясни

отзвуци. Затова въ пограничните на България револю-

ционни райони населението, поставено между дветѣ идейни

течения, борещи се за първенство, — агитацията на цен-

тралиститѣ и на върховиститѣ,—само да сѫди и да решава,

не е можело да не изпадне въ недоумение и да не се

подаде на изкушението, че при обещаваната помощь отъ

вънъ то по-лесно» ще постигне идеала си, освобожде-

нието, безъ да отделя отъ слабитѣ си средства за

покупка на орѫжие и за многото други нужди на рево-

люцията.

При тѣзи условия, разбира се, рѫководнитѣ лич-

ности на вѫтрешната организация въ районитѣ отсамъ

Вардара, а особено въ пограничните съ България се нами-

рали въ твърде затруднено положение главно поради

липса на материялни средства. А тъкмо тукъ тѣзи сѫ били

още по-иеобходими поради съперничеството между двата

комитета, което е налагало да се хабятъ хора "и пари

за да се запазятъ заети, респективно да се извоюватъ

изгубени позиции. При силното желание у вѫтрешнитѣ

дейци непременно да се справятъ какъ да е съ мѫч-

ната си задача, не е било лесно за тѣхъ да пробиратъ

средствата, да не посягатъ върху морални и юриди-

чески права на личностьта. Требва да вземемъ въ огледъ

и грубата действителность, срѣдъ която повечето отъ

тѣзи дейци на революцията сѫ израстнали, — въ една не-

правова държава, каквато бѣ тогава Турция, гдето произ-

волътъ и насилието отъ вѣкове продължавали триум-

фалното си шествие та сѫ били забъркани елементарни

сега за насъ правови понятия. Немалко внушителна

роля е играло и пълното одобрение на началото, че цельта

оправдава средствата, възприето и отъ инакъ най без-

користно преданите на освободителната идея рѫководни

личности. Затова не може да ни учудва, ако и Яне Сан-

дански, у когото се отразява средниятъ манталитетъ и

условниятъ моралъ на досежната сръда отъ онова време,

не се е поколебалъ, търсейки изходъ отъ безпаричието,

да прибегне къмъ практикуваното още отъ старо време

жестоко сръдство — да се плени нѣкоя личность за да

се вземе богатъ откупъ. Съ такива планове сѫ се носили

тогава и други наши, много по-видни революцио-

нери и сѫ ги осѫществявали безъ много морални скру-

пули, понеже обикновено се е касаело до пленяването на

нѣкой богатъ турчинъ. Но Яне Сандански въ своята безо-

гледность превъзхожда всички други, за което никакъ

не му е пречила и вродената жестокость, като е скроилъ

и изпълнилъ смелия планъ да се залови виденъ чужде-

нецъ отъ средата на американските протестантски мисио-

нери въ Македония. Не го е отвратило отъ намерението

му и обстоятелството, че вместо очаквания мисионеръ

идѣла къмъ Банско мисионерката Мисъ Стонъ, защото

съ това, че ще бѫде заловена една жена, никакъ не се

е намалявали изгледитѣ да се получи голѣмъ откупъ.

Характерно е, че Сандански въ случая се е допиталъ

за мнение сир. за одобрение на плана си и у по-високи

ръководни личности на организацията, които, обладани

отъ началото „цельта оправдава средствата", дали съг-

ласието си. Нека не се забравя още, че въ такива случаи е

преобладавало схващането, че съ залавянето на чузденци

преди всичко язвително се засѣгатъ морални и мате-

риялни интереси на турската държава, която въ края

на краищата оставала предъ чуздия свѣтъ отговорна за

царуващото въ предѣлитѣ й безправие и която ще

понесе за своя смѣтка и изплатената на въстаницитѣ от-

купна сума. Смѣтало се е, че по този начинъ се постига

въ полза на македонската революция двойна цель —

разклащане престижа на Турция и същевременно доби-

ване необходими за дѣлото парични средства.

И Сандански, гледайки така, види се, на своя планъ,

го извършва съ особенъ тактъ и съ необикновено тър-

пение и решителность издържа до край въ течение на

месеци, преодолявайки дори романтични мѫчнотии като

е требвало да крие заловените жени, американката

Мисъ Стонъ и придружаващата я българка, г-жа Цилка,

до момента, когато следъ получения откупъ живи и

здрави ги е освободилъ. Въ това усърдие между други му

е помагалъ и войводата Черньо Пѣевъ, както ще се види

отъ споменитъ на Сандански, въ които се разправятъ

любопитни подробности по пленяването на Мисъ Стонъ,

неизвестни до сега. Историята съ пленяването на Мисъ

Стонъ направи тогава голѣма сензация, стана достояние на

нашата и чуждата преса и цѣлъ свѣтъ разбра най-сетне,

че това е дъло на македонските революционери. Самата

Мисъ Стонъ сетне, въпреки претърпените ужаси, бѣ

държала .сказки въ Америка въ полза на македонското

дѣло, на което тя въ последствие твърде е съчувсгвувала.

За голямо съжаление на Сандански получените

американски пари за освобождението на Мисъ Стонъ

сетне по-вечето отишли не за прямитъ цели на органи-

зацията, а за да се изкара до край борбата, която

подирната бѣше подйела противъ върховиститѣ. Съ това

се е пропуснало благоприятното време да се снабди

населението съ орѫжие за въстанието, което въ Солунъ

централниятъ комитетъ бѣ решилъ и насрочилъ за презъ

пролѣтьта на 1903 година. Сандански, върлъ противникъ

на другото въстание, за което върховиститѣ явно сѫ аги-

тирали, останалъ крайно изненаданъ отъ солунското

решение за въстание. Недоволенъ отъ това, той- си

остава противникъ и на това въстание и сетне взема слабо

участие въ него. Следъ неуспешния му край и Сандански

временно се прибира въ София. Тогава се запознахъ съ

него. Почвайки отъ 14 януарий 1904 год., той няколко

пѫти идва при мене да запиша спомените му, които

по-долу съобщавамъ.

Влѣзълъ въ остъръ раздоръ съ върховистигѣ, а отъ

друга страна почувствувалъ се пренебрегнатъ и отъ

централния комитетъ, Сандански още тогава вѫтрешно

е охладѣлъ къмъ последния. При все това до смъртьта

-на Г. Дѣлчевъ, който е умѣялъ примирително да действува

върху неговия отрицателенъ духъ, Сандански до края

на Илинденското въстание видимо не скѫсва съ вѫтреш-

пата организация. Обаче следъ въстанието той все не

криеше разочарованието си отъ последната, остро кри-

тикуваше централистичния й характеръ и заговорваше

за едно преустройство на организацията върху „по-демо-

кратична" основа. Сега е лесно да се отгатне, че въ ду-

шата си честолюбивиятъ Сандански, който постепенно

бѣше успѣлъ да си създаде въ пограничните револю-

ционни райони лични привърженици, вече е билъ отмет-

никъ отъ организацията, което наскоро почва все по-ясно

и по-ясно и на дѣло да се проявява. Младотурскиятъ

•превратъ, когато хората на организацията въ едно фа-

тално оптимистично увлѣчение прибързано сложиха орѫ-

жието и се довериха на младотурцитѣ, сгодно дойде

на Сандански безъ стѣснение съвсемъ да скѫса връзкитѣ

си съ миналото и решително да тръгне на своя глава,

подържайки добри отношения съ младотурския режимъ

и тогава, когато противъ него пресъздалата се вѫтрешна.

организация решително поведе борба. Между нея и Сан-

дански пѫтищата се разиждаха и неминуемо последва

междуособицата, въ която и самиятъ той загина.

Споменитѣ, които тукъ изнасямъ, спиратъ къмъ

края на Илинденското въстание, а историята, въ която

Сандански игра споменатата самостоятелна роля, за-

хваща следъ това. Тя ще требва тепърва да се опише

възъ основа на други данни, за психологичното обяснение

на които немалко ще послужатъ и тъзи спомени. Неза-

висимо отъ по-старитѣ побуждения у Сандански, ко-

ренътъ на който се таи въ събитията до края на въ-

станието отъ 1903 год., нѣкои отъ сетнешните му дей-

ствия ще се обяснятъ и съ силни, автократични ин-

стинкти у тоя оригиналенъ по решителность и опоритость

революционеръ, издигналъ се по случайно стечение на

обстоятелствата да играе главна заповедническа роля

въ Сѣрския районъ. Споредъ правилото, че човѣкъ расте

заедно съ по-висшитѣ си задачи, и Сандански постепенно

се проявява въ истинския си видъ тепърва когато презъ

втория периодъ на неговата революционната дейность

му се пада самъ да разрешава важни и мѫчни задачи.

Л. М.

Биографични данни _ Сандански постепенно взема страната на Вѫтрешната организация противъ Върховния комитетъ.-Революционни дружби(“ кражици”)-Липса на срѣдства за да се въоражи населението.

14 Януарий 1904 г.

Родомъ съмъ отъ с. Влахи (Кресничко)Баща ми Иванъ Сандански, е отъ сѫщото село. Роденъ съмъ въ 1872 г. 18 Май. Въ време на руско-турската война живъехме въ Джумая, а сетне въ Дупница. Тукъ свършихъ основно училище, а отъ класното училище — втори класъ.Вземаха ме войникъ на 1892 год. Преди това се учихъ на занаятъ — обущарство около 2 (две )години. Баща ми бѣше земледѣлецъ. Служихъ въ 13 полкъ въ Кюстендилъ до 1894 год. Следъ това останах ь въ Дупница тръгвуйка си, Спасъ Харизановъ, адвокатъ, като помощник-ъ— прошениеписецъ 2 години и сетне отдълно си бѣхъ прошениеписецъ още З¹/2 години—до 1899 година. Още отъ малъкъ, когато се биехме махалитѣ съ камъни, взимахъ ролята на комита. Следъ като свършихъ училището, заехъ се съ четене революционни книги. Биографията на Левски ми направи най-силно впечатление

Четохъ „Запискитѣ" на Захарий Стояновъ, „Подъ Игото" на Вазова и др. Обичахъ да чета и сетне по македонското дъло. Тогава отъ Рилския манастиръ дойде сформирована чета подъ водителството на Стойо отъ Скрижево (Драмско), който по-рано деветь години на ред

е билъ арамия въ Македония, та бѣ дошелъ на 1892 ]макѣ-

донското дѣло. Тогава отъ Рилския манастиръ дойде

сформирована чета подъ водителството на Стойо отъ

Скрижево (Драмско), който по-рано деветь години на ред

е билъ арамия въ Македония, та бѣ дошелъ на 1892 ]

въ България, заловилъ се съ търговия въ Дупница.

Като бѣха решили да дигнатъ презъ 1895 г. въстание,

повериха му една чета, въ която и азъ влѣзохъ. Четата

броеше до 200 души съ 12 души офицери, между

които бъха Давидовъ, Жостовъ, Атанасовъ, Димитровъ.

Имаше и студенти — Пърличевъ, Мирасчиевъ и др. Отъ

манастира четата замина по границата та презъ Яку-

руда на Доспатъ. Четата бѣше опредѣлена за Сѣр-

ско — „Сѣрска чета." Офицеритѣ нѣмаха сериозно же-

лание да влизатъ по-дълбоко въ Турция та все се вър-

тѣхме по границата и една нощь запалихме село Дос-

патъ, което изгорѣ за 1¹2 часъ. Бидоха убити нѣкои турци,

случайно, но масови убийства нѣма. Четата се разпилѣ,

щомъ мина въ България, разтури се.

Азъ пакъ си се завърнахъ на писалището при вуйна

си въ Дупница. Отъ тогава се заинтересувахъ по-добре

да вникна въ дѣлото, но мѫчно бъше, нищо определено

не долавяхъ. Само за комитета въ София знаехъ. Те-

първа презъ 1896 година разбрахъ, че и вѫтре въ Ма-

кедония има революционна организация. На 1897 година

презъ гръцко турската война ни подлъгаха нъкои офи-

цери — капитанъ Венедиковъ и Морфовъ,— рекоха ни:

»Идете сега въ Македония, а подиръ това и ние ще

тръгнемъ" (разбрахме, че се отнася до българската ар-

мия). Образува се чета подъ водителството на Кръс-

то Захариевъ (отъ с. Оръховецъ, Сѣрско). Той 6ѣше

касапинъ въ Дупница, Стойовъ другарь, избѣгалъ отъ

селото си, дошелъ въ България. Бъше благородно момче;

презъ 1895 година бѣ взелъ участие съ своя чета, слѣъ-

зълъ откъмъ Батакъ презъ Доспатъ въ Пирина, гдето

се бѣ срещналъ съ четата на Муструка. Новообразува-

ната чета броеше 25—30 души, въоръжени съ мартинки

и берданки, дадени отъ Венедикова и Морфова. Азъ си

купихъ своя пушка у братия Иванови, и като дойде че-

тата въ Дупница, присъединихъ се къмъ тѣхъ. Ми-

нахме Пирина, заминахме презъ Кресничко, гдето тур-

цитѣ ни откриха, но не се ударихме съ аскера тамъ;

аскерътъ ходеше следъ насъ.

Като стигнахме до мѣстността Дебели Ридъ надъ

селото Пиринъ (презъ юний месецъ), срещнахме се съ

аскеръ до 150 души и се сражавахме отъ сутринта до

вечерьта. Отъ насъ никаква жертва не се даде. Ве-

черьта се оттеглихме, минахме къмъ Неврокопско, заоби-

колихме до мѣстностьта Спанополе, минахме за Банската

рѣка, гдето пакъ се ударихме предъ обѣдъ до вечерьта

съ до 250 души аскеръ и пакъ безъ жертви. Вечерьта

прехвърлихме надъ селото Пиринъ при селото .Попово.

Тамъ ненадейно ни нападна аскеръ—убиха едно момче,

Никола (отъ Петричко) и мене раниха въ лавата рѫка.

Следъ това четата се върна въ България, и азъ се ц'ѣ-

рихъ (6ѣхъ ударенъ подъ лакътя) въ Дупница, изцѣ-

рихъ се. Пакъ си бѣхъ на писалището. Тогава се заре-

кохъ, че докато не разбера, какъ стои далото, има ли

организация вѫтре и пр, никому не ще ставамъ орѫдие

— нѣма да мърдамъ вече.

Следъ това основахме, въ края на 1897 година,

дружество «Младость- въ което влизаха Христо Яръ-

ковъ (отъ Дупница, чиновникъ), Димитъръ Маноиловъ

(отъ Дупница, търговецъ), Ялександъръ Младжовъ (отъ

Дупница, учитель), Никола Златковъ (отъ Дупница, свър-

шилъ висшето училище, сега е въ Харманли), Христо

Марковъ (отъ Трънъ, свършилъ висшето училище), Ба-

тановъ (математикъ, свършилъ висшето училище). Тѣзи

бѣха членове на дружеството. Имаше читалня, библио-

тека. Дзъ бѣхъ библиотекарь. Държаха се сказки. Цель-

та на дружеството бѣЬше саморазвитие и групировка.

Разпѫдиха учителътъ, останахъ азъ председатель на

дружеството до 1899 година. Властитѣ правѣха голѣми

спънки, защото младежьта се групираше около насъ.

Презъ туй време вече бѣхъ доста освѣтленъ по

работитѣ въ Македония; отъ Малешевски узнахъ много

работи, а отъ друга страна и отъ Дѣлчева, съ когото за

пръвъ пѫть се срещнахъ презъ 1899 грд. въ Дупница,

въ дома ми. Дѣлчевъ добре ме осветли върху целитѣ

на вѫтрешната организация. Той бѣ дошелъ въ Дуп-

ница по работа като представитель на вѫтрешната ор-

ганизация. Азъ веднага разбрахъ, че Дѣлчевъ наистина

е човъкъ, който изтънко знае организацията и всичко,

какво тя гони.

Презъ февруарий 1899 год. постѫпихъ чиновникъ,

— директоръ на дупнишкия затворъ. Македонското дру-

жество въ Дупница го реорганизирахме. Тогава въ Дуп-

ница учителствуваха Димитъръ х. Димовъ (отъ с. Горни

Броди, Сѣрско) и Георги Паничаревски (отъ Дупница),

свършили и двамата въ Кюстендилъ педагогическото

училище. Георги Зашовъ отъ Разлога и Хр. Данаиловъ

отъ Разлога, и двамата търговци, взеха сѫщо тъй учас-

тие та се реорганизува дружеството презъ септемврий

1891 год. Председатель стана Паничаревски, азъ бѣхъ

подпредседатель, а Димовъ — дѣловодитель. Учителитѣ

ги уволниха поради една тѣхна стачка, понеже общината

не имъ плащаше. Ние избрахме за касиеръ Никола Ла-

заровъ (книжарь), а Стоименъ Цзътковъ (търговецъ)—за

съвѣтникъ.

Съ Гьорче Петровъ се запознахъ презъ 1899 год.

въ София. Въ 1900 год., когато се започна борбата съ

Сарафова, тогава вече азъ взехъ страната на вѫтреш-

ната организация, Върховниятъ комитетъ бѣше тогава

купилъ до 500 дълги и 75 кѫси манлихери. Бѣха ги из-

проводили въ Дупница до мене, като председатель на

дружеството, за да ги скрия. Азъ ги скрихъ. Сетне се

скарахме, понеже върховниятъ комитетъ тогава си пра-

вѣше събрание съ Цончева и др. Нашето Дружество бѣ

събрало въ Дупница и околията до 15,000 лева, които

изпратихме на комитета. Следъ това, като се бѣхме раз-

карали, дойдохъ да искамъ обяснение, защо за нашитѣ

пари поне не ни пратиха орѫжие, за да го пратимъ въ

Македония. Тогава Сарафовъ разполагаше съ много пари,

а ние нѣмахме пари. Тѣ обещаха, че ще изпратятъ до

6000 пушки и пр.» и азъ си заминахъ назадъ. Като се

върнахъ, дохожда Саевъ съ 15 души стъкмена чета —

и ми пишатъ да му дамъ пушки и да му предамъ скла-

да на пушкитѣ. Азъ отказахъ. Телеграфираха ми нъ-

колко пѫти, азъ отказвахъ. Бѣхме останали опозиция

на комитета само трима — азъ, Малешевски и Гьорче

Петровъ. Борбата се бѣше отпочнала: офицеритѣ бѣха

хора нетърпеливи, — машина, напой я вода и тя ще

тръгне, — а пъкъ организацията вѫтре имаше нужда

отъ бавна подготовка. Затова 6ѣхме на мнение, че офи-

церитѣ не сѫ хора за да работятъ съ народна маса, че

сѫ негодни за подготовитслния периодъ на организа-

цията. Като видѣха, че ние здраво се опнахме, Сара-

фовъ отложи конгреса тогава, сепна се: не мислеше той,

че ще срещне такъвъ отпоръ отъ насъ. Той се обяви и

противъ Цончева, понеже и той бѣше въ оставка и го-

товъ да го застѫпи. Сарафовъ издаде второ окрѫжно

за да се отложи конгресътъ. Тогава той биде аресту-

ванъ отъ правителството.

Спорътъ за пушкитѣ остана неразрешенъ, пушкитѣ

азъ не дадохъ, останаха у мене. Когато затвориха Са-

рафова, Саевъ избяга отъ Дупница въ София, азъ при-

брахъ още нѣкои пушки отъ неговитѣ момчета, които

сѫщо така избягаха. Имаше между тѣхъ и тукашни

— унтерофицери, имаше и македонци. Бѣхме делегати

въ конгреса въ София съ Малешевски, ходихме да

видимъ Сарафова въ третия участъкъ, и тамъ той за

Цончева ми разправи, че билъ човѣкъ на княза и пр,

Той агитираше предъ насъ да вземемъ неговата страна»

надавайки се да го преизбератъ. Ние се обявихме за

средната листа — Михайловски, Кеповъ, Влад. Дими"»

тровъ и др. Следъ туй се върнахъ въ Дупница, гдето

си 6ѣхъ приготвилъ чета и чакахъ конгреса.

Заминахъ съ 8 души: Иванъ Цвѣтковъ, свършилъ VI.

класъ въ софийската гимназия, родомъ отъ Разлога;

Добре Даскаловъ, отъ Тиквешко, свършилъ протестант-

ското училище въ Самоковъ; Коце Абаджиевъ, проте-

стантинъ, свършилъ IV. класъ въ Самоковъ, родомъ отъ

Пазарджикъ, и др. Въ протестантското училище както

и въ железарското училище въ Самоковъ имаше рево-

люционенъ крѫжокъ. И въ София имаше революцио-

<