Проф. Георги Марков: Имаме общо минало, надявам се на общо бъдеще

Източник: вестник Земя, Год. ХІХ, бр.13 (4396), 21.01.2008, с.24
Посланикът ни в Скопие ген. Михо Михов покани наскоро група български учени да представим свои книги по историография, свързани с развитието на македонския въпрос. Случва се за пръв път след Втората световна война. Което означава, че политическите отношения са променени. В македонската столица ни приеха, макар и на територията на българското посолство. Оказа се, че в последните две години са излезли пет заглавия на наши историци. Въпрос на различни гледни точки, но фактите са едни и същи. За разлика от други научни направления ние нямаме още общ проект със Скопския институт за национална история. От десет години се мъчим да се разберем, но е трудно. Защото при тях историческата наука е политизирана. Подчинена е на голямата политика. Тя казва днес: има македонска нация, значи тази нация трябва да има история. И то древна - от Александър Велики насам. В Югославия се създават две нации: македонска и мюсюлманска в Босна, с много печални последици. Важното е, че отидохме в българското посолство.
Аз държах общо едно слово за интересите на българската историография към историята на Македония. След това всеки от колегите представи своята книга. Проф. Гоцев, родом от Вардарска Македония, представи най-новата си книга. Той не си е ходил в родното място от 46 години. Беше много вълнуващо. Разбра се, че историята може да се тълкува по различен начин, понякога и противоположен. Че ние се придържаме към историческите факти и не смятаме да се отказваме от тях и да правим компромиси. Правили сме компромиси след 1944 г. до 1963 г. У нас официално е признато македонско малцинство, когато с решение на пленум на комунистическата партия през август 1946 г. се прави преброяване в Горноджумайска област (дн. Благоевград). Тогава всички родени там се пишат македонци. Дори познавам двама братя - единият, тогава в Горна Джумая, е македонец, а другият в София е успял да остане българин. Това е до март 1963 г., когато вече Тодор Живков казва: В България няма македонско малцинство.
От средата на 60-те години историографията се променя. Излиза първият сборник документи „Македония" през 1978 г. и след това е преведен на няколко езика. Така че ние сме отхвърлили отдавна политизирането на македонския въпрос. До 1989 г. не беше възможно там да се чете българска книга или вестник. Те се конфискуваха още на границата. Българската историческа литература беше обявена за вражеска.
Сега приеха дарените книги за Националната библиотека в Скопие, обещаха да осигурят достъп до тях на всички, които желаят. Те ни подариха сборник турски документи за преследване на чети в началото на XX век -1902-1908 г. В тази кааза, пише в сборника, тази и тази чета има сблъсък с аскера, толкова убити, толкова ранени. Националност на четата българска. Тук-таме сръбска или гръцка, но македонска чета няма. Кой е войводата, българин също. Преди пишеха македонска чета. Вече не си позволяват такива груби фалшификации. Но промяната е много бавна. Тъй като професионалните кадри от историческата наука са още от Титова Югославия. Има разни академици на по 80 години и отгоре.
Колегата Цочо Билярски откри в Държавния архив дневника на Мисирков, когото те величаят като най-великия македонец на XX век, не Гоце Делчев, а Мисирков. Дневникът му е от периода на Балканските войни. Той е велик патриот. Това е един случай, който показва как се изменя човек. (Б.р. - Кръстьо Мисирков е привърженик на „македонизма" в началото на XX век. След това се отказва от собствената си теза, прокарана в книгата му „За македонцките работи", и минава на великобългарски позиции.) Но в Скопие да си историк е професия трудна. Разбирам ги. Защото те едно четат, второ мислят, трето пишат. Това е болестно състояние. Имайте предвид, че тази държава, която има такива големи проблеми, откак се е пръкнала, непрекъснато издава историческа литература. Томове и томове изследвания, телевизионни и радиорубрики. Непрекъснато промиват съзнанието на населението. На младото поколение, четвърто-пето поред. Но в посолството беше една аудитория, която беше настроена доброжелателно към българската историческа наука.
А в Битоля, където ходих по покана на генералния консул Наум Кайчев, колега, доктор по история, той е от Костурско, там представихме един филм за 95-годиш-нината на Балканската война. Изготвен от военната киностудия. Направен професионално. На мултидиск. Раздадохме такива дискове. Направихме съвременна пропаганда на Балканската война. Входът беше свободен, не с покани като в Скопие. Изнесох уводна лекция, прожектирахме филма и след това имаше въпроси и отговори. Развълнувал се младеж ме пита: В този филм, професоре, не виждаме къде е македонският народ? Казвам, че македонския народ още го няма през Балканската война. Той се появява след Втората световна война. След това мъж от Прилеп, съгражданин на Димитър Талев, ми подари „Железният светилник", преведен на майчния език на писателя. Казвам: вижте, трябва да има някакъв предел. Нима Талев не е знаел кой е майчиният му език?!
За разлика от някои колеги, аз не поставям въпроса ребром. Моят подход беше европейски. Ние имаме общо минало, надявам се да имаме и общо бъдеще. Около Битоля през Първата световна война се водят много кръвопролитни сражения между българската армия и англо-френските войски. Падат много жертви. Няколко хиляди български войнишки гробове са осквернени, заравнени са от сръбските власти. За да постъпите европейски, трябва първо да възстановите военните гробища, им казвам. Цитирам Димчо Дебелянов „Мъртвият не ни е враг", който загива също в Македония. Не бива да се посяга на гроб, независимо чий е. Елате у нас - в Тутракан, в Добрич или в Сливница. Там са погребани българи, румънци, германци, турци, има и сърби. Запазени са. Така че дайте да говорим за историята, но и за бъдещето.
Някои колеги в Скопие казват: дайте ни Сандански, вие вземете Даме Груев. Дори да искаме, ние не можем да се отказваме. Това е българска история. Ресен, едно малко градче е дало Андрей Ляпчев, основателите на ВМОРО са оттам, Христо Татарчев, Трайко Китанчев, Симеон Радев. Те имат българско национално самосъзнание. Това са големи българи. Може ли ние посмъртно да ги направим македонци? Никой не може да върне времето. Това, че вие сега сте македонец, не означава, че вашият дядо не е бил българин. Каквото е било, не бива да се фалшифицира. Преди 25 години издадоха братя Миладинови и писаха македонски песни. Това е фалшификация. Защото тяхната теза е, че Българската екзархия е направила от македонците българи. Но тогава - 1861 г., когато излиза сборникът с песни, нито екзархията е основана, нито има нова българска държавна политическа карта. Сега вече са издали оригиналната книга.
Но вече е възможно български учени да дискутират в културния дом на Битоля. наука, без да прави компромиси, трябва да изследва обективно онези общи теми, които ни вълнуват и нас, и тях. Македония - исторически това е едно бойно поле. Въстания, войни, кланета. Ние се изтегляме. Сърбия е там. Всичко, което е интелигентно, е изтребвано. Което е могло да се спаси, е избягало. Казвам им: знаете ли, че в София живеят повече македонци, отколкото в Скопие. След войните около 500 хиляди бежанци има от Македония, Тракия и Добруджа. Градовете се удвояват. Андрей Ляпчев като министър-председател сключва бежански заем. Това е 1926 г, България е разорена, София няма пари, те идват голи и боси и той се чуди как да ги настани. Давали са им парцели и те си строили къщурки. Има цели квартали. Схемата на антибългаризма още работи. Учебниците им не са променени. Възпитават децата срещу България. Това е престъпление. Когато стане въпрос за приемане на Македония в ЕС и в НАТО, ние не можем безусловно да ги подкрепим.
Аз съм историк, но мисля, че политиците трябва да поставят условие - искате да влезете в ЕС, дръжте се като европейци. Историческата истина може да бъде променяна, но до време. Мен не ме е страх от техните книги. Аз знам като историк на чия страна е правдата. Нашето посещение за мен е една надежда.