Последното послание на Иван Михайлов, Рим, март 1990 година
Публикувай! Времето дойде!

Дянко МАРКОВ

Драматичната съдба на едно писмо, което не стигна до хилядите, за които бе предназначено
18 години след написването му се публикува за пръв път едновременно в сп. България - Македония, сп. Един завет и вестниците ПРО и АНТИ, Прелом.

Само няколко дни след дворцовия преврат на 10 ноември 1989 г. бях поканен от брат си професор д-р ю.н. Марко Марков, завеждащ катедрата по международно право към Фрибургския университет - Швейцария, да замина и остана няколко месеца при него, за да му бъда в помощ както в житейски план, така и като консултант по военните въпроси при изготвянето на основния му труд Българският народ, Македония, Европа, над който брат ми работеше вече няколко години и който труд трябваше да стане венец на братовия ми професионален и обществен житейски път. Брат ми сподели с мен, че докато трае посещението ми при него, той планира да предприемем пътуване до Рим при Иван Михайлов, за което вече лидерът на ВМРО е дал съгласието си.
Споделих планираното ми пътуване и посещение в Рим с някои от най-близките ми приятели, някогашни членове на младежката ВМРО, като Асен Рашев, Ване Цаков и Джолев от Банско, Митко Шишков и др. Всички те настояха най-енергично да се опитам да склоня лидера на ВМРО да излезе час по-скоро с директива, послание, писмо, указание - каквато форма той избере, но да даде направление за бъдещата дейност на ВМРО при стремително изменящата се обстановка в България, Македония, на Балканите, дори в цяла Централна и Източна Европа.
Обещах. Заминах за Швейцария, съдействах на брат си, колкото силите и познанията ми позволяваха. В края на март на новата 1990 г. ние се озовахме в Рим, на гости в дома на Иван Михайлов.
Македонският лидер познаваше добре фамилия Маркови. Познаваше житейския път и трагичната смърт на нашия баща - плевенския адвокат Георги Марков. Баща ни, дългогодишен член на БРСДП (ш.с.) и един от лидерите й след Първата световна война, разочарован от европейската социалдемокрация след края на войната, неуспяла да наложи що годе умереност и справедливост във Версайската система от мирни диктати над победените, напуска социалдемокрацията и застава безрезервно на позицията на българския национализъм. Като един от лидерите на вече непартийния Съюз Родна защита баща ни установява близка връзка с ВМРО на Иван Михайлов за общи акции в защита на националните интереси и специално на българите, останали под чужд гнет в съседните на Царството държави.
Когато в 1930 г., след убийството на Васил Пундев, Иван Михайлов бе привлечен под съдебна отговорност като лидер на ВМРО, поел отговорността за това убийство, баща ни предложи безвъзмездно своя юридически и политически опит за отстояване пред съда на правната неподсъдност на македонския водач. Писмено изразената благодарност на Иван Михайлов е в архивите на семейство Георги Маркови.
Много години по-късно връзката на Иван Михайлов с нашата фамилия бе подновена от починалия преди 25 години най-млад наш брат Любен Марков. Чрез своя най-близък приятел Борис Дрангов, едноименен внук на легендарния български полковник, родом от Скопие, брат ни бе получил парола за връзка и посещение при Радко, която бе ползвал неколкократно. Така се свърза с римския дом на Непреклонна Македония и другият ми брат, проф. Марко Марков.
Аз пък, който много добре познавах житейския път, борбата и вярата на Иван Михайлов, още преди да тръгна от София за Швейцария, а оттам и за Рим, си позволих да напиша писмо-проект, което да предложа в духа на пожеланията на моите приятели като основа за посланието, което Иван Михайлов би се съгласил да отправи.
Още втората сутрин след пристигането ни в Рим останахме насаме с Радко. Извадих приготвеното от мен писмо и обясних с каква мисия съм натоварен от сподвижниците му в София:
- Чичо Радко (от първия ден се одързостих да се обръщам така към него), може би ще промениш думи и изрази, ще задраскваш и допълваш, но сигурен съм, че и много нещо ще одобриш.
- Чети!
Зачетох:
До оцелелите, които бяха с мен под знамето на ВМРО; до техните деца и внуци; до всички, които ми вярват
Братя и сестри!
Прокълнат бях от съдбата, повече от половин век кракът ми да не стъпи на родна земя; да не зърна небето над Отечеството ни. Над цялото ни Отечество - от Охрид до Черноморските брегове - тъпкано от насилници и тирани, душено безжалостно в химери и лъжи. Доживях да почувствам разведряване, да дочуя скриптене на окови, които се късат. Искам да споделя с вас тръпките на надеждата и вярата си в утрешния ден. Разсъмва се. Убеден съм, че поне в Европа вече много скоро не ще бъде търпяно насилието, робството, похищението на свободата под каквато и да е форма.
Една тревога ме гнети; отравя дните ми: сирените на злото от Белград и Скопие, родоотстъпниците и отцеругателите, прегръщат в този момент в нечистите си ръце идеята за независима Македония, за да я удушат в коварство и лъжа. Затуй се чувствам призван отново от дните, до които доживях, да кажа думата си за независима Македония на ония, които още не са я разбрали. Не на ония, които искат да я превърнат в измама. Много време преди моята дума великият македонец Отец Паисий Хилендарски каза крилатите думи на всички съотечественици: Болгарине, знай своя род и език! Истината за независима Македония се крие в този безсмъртен зов.
Независима Македония не може да бъде изградена върху лъжа и насилие. Тя може да бъде постигната само с истина и свобода:
Истината в историята!
Истината в езика ни!
Истината за знайните и незнайни герои, паднали за независима Македония именно в истина и свобода.
Независима Македония само при свобода на народа ни да бъде това, което е бил хиляда години - български! Ще бъде кощунство с паметта на ония, които издигнаха това знаме, ако единствените българи, които населяват древната ни земя и още могат да се наричат така - народът ни от долините на Места и Струма, от бърдата на Пирин и Беласица, бъдат предадени на Белградските и Скопски комунистически тирани, за да бъдат превръщани те, децата, внуците им в небългари, в антибългари!
И когато и всички други народи, които населяват земята ни, прегърнат Истината и Свободата, тогава ще можем - не аз - вие, грядущите, ще можете да изградите истинска Независима Македония. И тогава сигурно не ще има нужда вече да говорим и работим само за Македония - Швейцария на Балканите. Защото тогава ще можем да превърнем целите Балкани, с всичките им заблуждавани и измъчвани, но достойни народи, в земя на мира и благополучието. В Швейцария.
Доживях да зърна сиянието на ЗОРАТА, КОЯТО ИЗГРЯВА!
НАПРЕД! С НАМИ БОГ!
Рим, март 1990 г.
Иван Михайлов
член на ЦК на ВМРО от 1924 година до ден-днешен
Още не бях завършил четенето, Радко стана от креслото (обикновено той имаше нужда за това поне от малко помощ). Прегърна ме и заговори необичайно развълнувано:
- Аз от смъртта на Менча сълза не съм проронил, а ти ме просълзи. Нито една дума няма да бъде зачеркната или променена! Това са моите мисли, моята позиция, изразени по най-добрия начин. Подписвам писмото и то ще бъде разпратено по целия свят, където има наши хора.
И той взе писмото и се оттегли в съседната стая. По това време (само след 6 месеца той вече не бе между живите) ръцете на Иван Михайлов доста забележимо трепереха и за да сложи познатия на мнозина свой стегнат подпис, той си правеше малка чернова репетиция. Това вършеше насаме в другата стая.
Вътрешно аз ликувах, че съм изпълнил сто процента поетата мисия...
В стаята (холната) влезе с отривисти стъпки Вида*!
- Дянко, това писмо Радко няма да подпише. Друго ще приготвим за София!
- Защо, Вида? Та той го одобри. Дори се развълнува...
- Това не е стилът на Радко! - прекъсна ме тя. - Това е твоят стил. Всеки ще разбере това.
- Вида, на теб ли да обяснявам, че рангът на Иван Михайлов, както е прието за всички високопоставени хора, му позволява да си служи със секретари, адютанти, дори цели щабове. Те изготвят писмените документи. След корекция, ако е нужна, сложи ли подписа си, документът става негов. Ти сама си в системата и знаеш това.
- Добре, но има и друго, а то е по-важно. В тоя си вид писмото ще изиграе обратна роля, не тая, която целите от София и България. Вие не познавате обстановката в Македония. Там ще започнат от всички страни атаки срещу Радко и дори хората, които са му предани, ще се отдръпнат. Бъди спокоен, ние ще приготвим пак писмо в същия дух, но не така ярко и настъпателно - българско. Радко е съгласен с доводите ми, така че не опитвай да го върнеш към първоначалната му реакция.
Ден и половина Иван Михайлов не се яви при нас. Очевидно е бил притеснен, задето е бил принуден да промени първоначалното си решение.
Последния ден преди отпътуването ни бе ми дадено редактираното от Вида писмо за София. Дадох го за публикация най-напред на Константин Цанев, който редактираше бюлетин на Българския демократичен форум (Прелом още не бе почнал да излиза). След туй го дадох и за в. Македония. И до днес не зная дали другаде е било пращано и дали някой днес си спомня за него.
Шест месеца след срещата ни в Рим Иван Михайлов вече не бе между живите.
Гостоприемството и любезността на семейство Попови при гостуването ми в Рим ме задължаваха дълго време да мълча по обстоятелствата, при които писмото бе спряно. Ходът на събитията в Република Македония като че ли оправдаваше позицията на Вида. Тамошните медии и служби продължаваха да задушават истината и сеят лъжи, а който дръзнеше да противодейства, го чакаше черна орис. Зачаках по-добри дни.
Преди няколко години някои от най-уважаваните от мен македонски дейци ми отправиха упрек - защо още мълча, и настояваха да публикувам посланието, което Иван Михайлов е бил готов да отправи преди смъртта си. Потърсих писмото. Имах няколко копия. Не намерих нито едно. Брат ми в швейцарския архивен арсенал също не откри оригинала. Приех това като знак свише: Още не му е дошло времето.
Два дни преди Коледа ровех в архивните купища в моя дом. Търсех съвсем друг документ. А с ослепяващите си очи не смогвах. От една папка паднаха двете листчета на моето - Радково писмо. Приех го като поличба, почти като повеля Божия: Публикувай! Времето дойде!
Семейство Вида и Антон Попови живееше заедно с Иван Михайлов. Поели бяха грижата за него във всяко отношение и я изпълняваха безупречно