|
Драматичната
съдба на
едно писмо,
което не стигна
до хилядите,
за които бе
предназначено
18 години след
написването
му се
публикува за
пръв път едновременно
в сп.
“България -
Македония”,
сп. “Един
завет” и
вестниците
“ПРО и АНТИ”,
“Прелом”.
Само
няколко дни
след
“дворцовия
преврат” на 10
ноември 1989 г.
бях поканен
от брат си
професор д-р
ю.н. Марко
Марков,
завеждащ
катедрата по
международно
право към
Фрибургския
университет
- Швейцария, да
замина и
остана
няколко
месеца при
него, за да му
бъда в помощ
както в
житейски
план, така и
като
консултант
по военните
въпроси при
изготвянето
на основния
му труд
“Българският
народ,
Македония,
Европа”, над
който брат
ми работеше
вече
няколко
години и който
труд
трябваше да
стане венец
на братовия
ми
професионален
и обществен
житейски
път. Брат ми
сподели с
мен, че
докато трае
посещението
ми при него,
той планира
да предприемем
пътуване до
Рим при Иван
Михайлов, за
което вече
лидерът на
ВМРО е дал
съгласието
си.
Споделих
планираното
ми пътуване
и посещение
в Рим с някои
от
най-близките
ми приятели,
някогашни
членове на
младежката
ВМРО, като
Асен Рашев,
Ване Цаков и
Джолев от
Банско,
Митко
Шишков и др.
Всички те настояха
най-енергично
да се опитам
да склоня
лидера на
ВМРО да
излезе час
по-скоро с директива,
послание,
писмо,
указание -
каквато
форма той
избере, но да
даде
направление
за бъдещата
дейност на
ВМРО при
стремително
изменящата
се
обстановка
в България, Македония,
на
Балканите,
дори в цяла
Централна и
Източна
Европа.
Обещах.
Заминах за
Швейцария,
съдействах
на брат си,
колкото
силите и
познанията
ми позволяваха.
В края на
март на
новата 1990 г.
ние се
озовахме в
Рим, на гости
в дома на
Иван Михайлов.
Македонският
лидер
познаваше
добре
фамилия Маркови.
Познаваше
житейския
път и трагичната
смърт на
нашия баща -
плевенския
адвокат
Георги
Марков. Баща
ни,
дългогодишен
член на
БРСДП (ш.с.) и
един от
лидерите й
след Първата
световна
война,
разочарован
от европейската
социалдемокрация
след края на
войната,
неуспяла да
наложи що
годе
умереност и
справедливост
във
Версайската
система от
“мирни”
диктати над
победените,
напуска социалдемокрацията
и застава
безрезервно
на
позицията
на
българския
национализъм.
Като един от
лидерите на
вече
непартийния
Съюз “Родна
защита” баща
ни
установява
близка
връзка с
ВМРО на Иван
Михайлов за
общи акции в
защита на
националните
интереси и
специално
на
българите,
останали
под чужд
гнет в съседните
на
Царството
държави.
Когато в 1930 г.,
след
убийството
на Васил
Пундев, Иван
Михайлов бе
привлечен
под съдебна
отговорност
като лидер
на ВМРО, поел
отговорността
за това
убийство,
баща ни
предложи
безвъзмездно
своя
юридически
и
политически
опит за
отстояване
пред съда на
правната
неподсъдност
на
македонския
водач.
Писмено
изразената
благодарност
на Иван
Михайлов е в
архивите на
семейство
Георги
Маркови.
Много
години
по-късно
връзката на
Иван Михайлов
с нашата
фамилия бе
подновена
от починалия
преди 25
години
най-млад наш
брат Любен
Марков. Чрез
своя
най-близък
приятел
Борис
Дрангов,
едноименен
внук на
легендарния
български
полковник,
родом от
Скопие, брат
ни бе получил
парола за
връзка и
посещение
при “Радко”,
която бе
ползвал
неколкократно.
Така се
свърза с
“римския дом
на
Непреклонна
Македония” и
другият ми
брат, проф.
Марко
Марков.
Аз пък, който
много добре
познавах
житейския
път, борбата
и вярата на
Иван
Михайлов, още
преди да
тръгна от
София за
Швейцария, а оттам
и за Рим, си
позволих да
напиша
писмо-проект,
което да
предложа в
духа на
пожеланията
на моите
приятели
като основа
за
посланието,
което Иван
Михайлов би
се съгласил
да отправи.
Още втората
сутрин след
пристигането
ни в Рим
останахме
насаме с
Радко.
Извадих
приготвеното
от мен писмо
и обясних с
каква мисия
съм
натоварен
от сподвижниците
му в София:
- Чичо Радко
(от първия
ден се
одързостих
да се
обръщам
така към
него), може би
ще промениш
думи и
изрази, ще
задраскваш
и допълваш, но
сигурен съм,
че и много
нещо ще
одобриш.
- Чети!
Зачетох:
До
оцелелите,
които бяха с
мен под знамето
на ВМРО; до
техните
деца и внуци;
до всички,
които ми
вярват
Братя и
сестри!
Прокълнат
бях от
съдбата,
повече от
половин век
кракът ми да
не стъпи на
родна земя;
да не зърна
небето над
Отечеството
ни. Над цялото
ни
Отечество -
от Охрид до
Черноморските
брегове -
тъпкано от
насилници и
тирани,
душено
безжалостно
в химери и
лъжи. Доживях
да
почувствам
разведряване,
да дочуя скриптене
на окови,
които се
късат. Искам
да споделя с
вас
тръпките на
надеждата и
вярата си в
утрешния
ден.
Разсъмва се.
Убеден съм,
че поне в
Европа вече
много скоро
не ще бъде
търпяно
насилието,
робството,
похищението
на
свободата
под каквато
и да е форма.
Една
тревога ме
гнети;
отравя
дните ми:
сирените на
злото от
Белград и
Скопие,
родоотстъпниците
и
отцеругателите,
прегръщат в
този момент
в нечистите
си ръце
идеята за
независима
Македония,
за да я
удушат в
коварство и
лъжа. Затуй
се чувствам
призван отново
от дните, до
които
доживях, да
кажа думата
си за
независима
Македония
на ония, които
още не са я
разбрали. Не
на ония, които
искат да я
превърнат в
измама.
Много време
преди моята
дума
великият
македонец
Отец Паисий
Хилендарски
каза
крилатите
думи на
всички
съотечественици:
“Болгарине,
знай своя
род и език!”
Истината за
независима Македония
се крие в
този
безсмъртен
зов.
Независима
Македония
не може да
бъде изградена
върху лъжа и
насилие. Тя
може да бъде
постигната
само с
истина и
свобода:
Истината в
историята!
Истината в
езика ни!
Истината за
знайните и
незнайни
герои, паднали
за
независима
Македония
именно в истина
и свобода.
Независима
Македония
само при
свобода на народа
ни да бъде
това, което е
бил хиляда години
- български!
Ще бъде
кощунство с
паметта на
ония, които
издигнаха
това знаме,
ако единствените
българи,
които
населяват
древната ни
земя и още
могат да се
наричат
така -
народът ни
от долините
на Места и
Струма, от
бърдата на
Пирин и
Беласица, бъдат
предадени
на
Белградските
и Скопски комунистически
тирани, за да
бъдат
превръщани
те, децата,
внуците им в
небългари, в
антибългари!
И когато и
всички
други народи,
които
населяват
земята ни,
прегърнат
Истината и
Свободата,
тогава ще
можем - не аз -
вие,
грядущите,
ще можете да
изградите
истинска
Независима
Македония. И
тогава
сигурно не
ще има нужда
вече да
говорим и
работим само
за
Македония -
Швейцария
на Балканите.
Защото
тогава ще
можем да
превърнем
целите
Балкани, с
всичките им
заблуждавани
и измъчвани,
но достойни
народи, в
земя на мира
и
благополучието.
В Швейцария.
Доживях да
зърна
сиянието на
ЗОРАТА,
КОЯТО ИЗГРЯВА!
НАПРЕД! С
НАМИ БОГ!
Рим, март 1990 г.
Иван
Михайлов
член на ЦК на
ВМРО от 1924
година до
ден-днешен
Още не бях
завършил
четенето,
Радко стана
от креслото
(обикновено
той имаше
нужда за това
поне от
малко помощ).
Прегърна ме
и заговори
необичайно
развълнувано:
- Аз от
смъртта на
Менча сълза
не съм
проронил, а
ти ме
просълзи.
Нито една дума
няма да бъде
зачеркната
или
променена!
Това са
моите мисли,
моята
позиция,
изразени по
най-добрия
начин.
Подписвам
писмото и то
ще бъде
разпратено
по целия
свят, където
има наши
хора.
И той взе
писмото и се
оттегли в
съседната
стая. По това
време (само
след 6 месеца
той вече не
бе между
живите)
ръцете на
Иван
Михайлов
доста
забележимо
трепереха и
за да сложи
познатия на
мнозина
свой
стегнат
подпис, той
си правеше
малка
“чернова
репетиция”.
Това
вършеше насаме
в другата
стая.
Вътрешно аз
ликувах, че
съм
изпълнил
сто процента
поетата
мисия...
В стаята
(холната)
влезе с
отривисти
стъпки Вида*!
- Дянко, това
писмо Радко
няма да
подпише. Друго
ще
приготвим
за София!
- Защо, Вида? Та
той го
одобри. Дори
се развълнува...
- Това не е
стилът на
Радко! -
прекъсна ме
тя. - Това е
твоят стил.
Всеки ще
разбере
това.
- Вида, на теб
ли да
обяснявам,
че рангът на
Иван
Михайлов,
както е
прието за
всички
високопоставени
хора, му
позволява
да си служи със
секретари,
адютанти,
дори цели
щабове. Те
изготвят
писмените
документи.
След
корекция,
ако е нужна,
сложи ли
подписа си,
документът
става негов.
Ти сама си в
системата и
знаеш това.
- Добре, но има
и друго, а то е
по-важно. В
тоя си вид
писмото ще
изиграе
обратна
роля, не тая,
която
целите от
София и
България. Вие
не
познавате
обстановката
в Македония.
Там ще
започнат от
всички
страни
атаки срещу
Радко и дори
хората,
които са му
предани, ще
се
отдръпнат.
Бъди
спокоен, ние
ще приготвим
пак писмо в
същия дух, но
не така ярко
и
настъпателно
- българско.
Радко е
съгласен с
доводите ми,
така че не
опитвай да
го върнеш
към
първоначалната
му реакция.
Ден и
половина
Иван
Михайлов не
се яви при нас.
Очевидно е
бил
притеснен,
задето е бил
принуден да
промени
първоначалното
си решение.
Последния
ден преди
отпътуването
ни бе ми дадено
редактираното
от Вида
писмо за София.
Дадох го за
публикация
най-напред
на Константин
Цанев, който
редактираше
бюлетин на
Българския
демократичен
форум
(“Прелом” още
не бе почнал
да излиза).
След туй го
дадох и за в.
“Македония”. И
до днес не
зная дали
другаде е
било
пращано и
дали някой
днес си
спомня за
него.
Шест месеца
след
срещата ни в
Рим Иван
Михайлов
вече не бе
между
живите.
Гостоприемството
и
любезността
на семейство
Попови при
гостуването
ми в Рим ме
задължаваха
дълго време
да мълча по
обстоятелствата,
при които
писмото бе
спряно.
Ходът на
събитията в
Република
Македония
като че ли
оправдаваше
позицията
на Вида.
Тамошните
“медии” и
“служби”
продължаваха
да
задушават
истината и
сеят лъжи, а
който
дръзнеше да
противодейства,
го чакаше “черна
орис”.
Зачаках
“по-добри дни”.
Преди
няколко
години
някои от
най-уважаваните
от мен
македонски
дейци ми
отправиха упрек
- защо още
мълча, и
настояваха
да публикувам
посланието,
което Иван
Михайлов е бил
готов да
отправи
преди
смъртта си.
Потърсих писмото.
Имах
няколко
копия. Не
намерих
нито едно.
Брат ми в
швейцарския
“архивен
арсенал”
също не
откри
оригинала.
Приех това
като знак
свише: “Още не
му е дошло
времето”.
Два дни
преди
Коледа
ровех в
архивните
купища в моя
дом. Търсех
съвсем друг
документ. А с
ослепяващите
си очи не
смогвах. От
една папка
паднаха
двете
листчета на
“моето - Радково”
писмо. Приех
го като
поличба,
почти като
повеля
Божия:
“Публикувай!
Времето
дойде!”
Семейство
Вида и Антон
Попови живееше
заедно с
Иван
Михайлов.
Поели бяха
грижата за
него във
всяко
отношение и
я изпълняваха
безупречно
|