Политическият съдебен процес срещу ВМРО в Скопие през 1947 г.

Проф. дин Димитър Гоцев

списание "Македонски преглед", 2007, кн.2.

Събитията, които се развиват във Вардарска Македония от 1944 г. насам, където великосръбските комунисти поставят българската националност, език и история извън законите, както и стремежът на местната интелигенция с цената на своя живот да ги защитава, представляват изключително важен научен и актуален политически проблем.

Основната цел на настоящата статия е да се хвърли бегьл поглед на тези трагични събития, които се оказват със съдбовно значение не само за няколко поколения българи, оставени десетилетия наред (след 1944 г.) сами да бранят българското име и език, българската история и национално-културната същност на Македония, а в известна степен и на цялата българщина.

Драматичните страници, посветени на героизма и саможертвата на интелигенцията в Македония, която възстановява след 1945 г. ВМРО и застава начело на борбата срещу великосръбското комунистическо потисничество над българското население в Македония, трябва да станат достояние не само на българската, но и на международната обществена съвест.

Статията е изградена изцяло върху изворови материали. Използвани са главно документалните записки на най-видни участници в новата борба. Взети са също данни и факти от периодичния печат, засягащи разглежданите събития, както и публикуваните документални спомени и материали у нас и в чужбина.

Казаното в тази статия, която е част от по-голямо научно изследване, е само бледо отражение на борбите и на жертвите, които дават и трагедията, през която преминават българите във Вардарска Македония под сърбокомунистическата власт в разглеждания период. След новото завръщане на великосръбските шовинисти през октомври и ноември 1944 г. Вардарска Македония, макар и вече със статут на „федерална единица" в създадената югославска федерация, отново се превръща в долина на сълзите, кръвта и смъртта.

За да принудят българското население да се примири с наложеното отвън великосръбско комунистическо решение за Вардарска Македония, новите властници начело със Светозар Вукманович-Темпо, Лазар Кулишевски, Александър Ранкович и др. предприемат масови репресии и убийства над видни и по-будни патриоти в Македония, обявявайки ги за „великобългарски шовинисти", „фашисти", михайловисти, ВМРО-вци и пр., все „смъртни грехове", за които великосръбските шовинисти и техните слуги в Македония жестоко преследват и убиват.

Само през 1945 и 1946 г. със или без присъда са убити или безследно изчезват повече от 4 700 българи. Масови избивания има в Прилеп, Битоля, Скопие, Велес, Куманово, Щип, малешевските села, Кавадарци и пр. В същото време са арестувани и хвърлени в затворите и лагерите над 15 хиляди души, обвинени като „сътрудници на българския окупатор", за „обида" на „македонската чест" и че работят срещу единството на нова Югославия. Всъщност това са хиляди македонски патриоти, които открито се противопоставят на връщането под каквато и да е форма на Вардарска Македония към сръбска Югославия. Те не приемат македонското име да се противопоставя на българската същност на Македония, нито да се култивират омраза и ненавист към България като основен критерий за „македонски" патриотизъм и създаването на „македонска нация”. Репресиите и убийствата, безпрецедентното преследване на всичко българско предизвикват остра реакция сред населението във Вардарска Македония. Появява се организирана съпротива срещу новите власти.

Сред няколкото тайни организации, които възникват след декември 1944 г. за борба срещу новата сърбокомунистическа окупация в защита на българщината и за независима Македония, основна, най-голяма, най-влиятелна, действаща в цяла Вардарска Македония е ВМРО. Тя е възстановена през 1945 г. и продължава борбата за осъществяване на своите идеи. През октомври 1945 г., по инициатива на д-р Васил Иванов от Струмица, д-р Коста Тренчев от Царево село и д-р Коста Терзиев от Кукуш, след доста предварителна работа, в Скопие се провежда тайна среща на повече от 30 души видни българи от цяла Вардарска Македония. Те обсъждат положението, в което се намира българското население, поставено извън законите от новите комунистически власти на Югославия. След като констатират, че народът в Македония е излъган от ЮКП, участниците в срещата решават да я обявят за Девети възстановителен конгрес, с който се слага начало на новата борба на ВМРО. Приет е временен устав на организацията, изработен от д-р В. Иванов. Съобразно новите условия, основните положения в него са: 1. ВМРО счита връщането на Вардарска Македония в Югославия за незаконно, тъй като е извършено насилствено и с измама, без демократично допитване до народа; 2. ВМРО ще се бори за официално признаване на българската народност и откриване отново на българските училища и черкви, закрити или забранени безпричинно по нареждане от Белград в края на 1944 г.; 3. ВМРО ще се бори с всички възможни средства, главно легални, Вардарска Македония, както е предвидено в специален параграф на Конституцията на СФРЮ, да излезе по законен път от Югославия, съобразно нейните национални и културни интереси, различаващи се от тези на другите републики във федерацията.; 4. ВМРО ще настоява пред правителствата на великите сили да подкрепят нейните искания за справедливо разрешаване на македонския въпрос на Парижката мирна конференция, като бъде създадена „Свободна и независима Македония" под покровителството на великите сили или на ООН.; 5. Членове на ВМРО могат да бъдат всички честни македонски патриоти, независимо от техните политически убеждения, които и в миналото и сега са се борели и се борят срещу сръбските власти за свободна Македония.

Според този временен устав Вардарска Македония условно се разделя на три организационни области: Битолска, Скопска и Щипска. Избрано е и централно ръководство на ВМРО за Вардарска Македония, състоящо се от 13 души. Освен тримата доктори в централното ръководство влизат още: Методи Попов от с. Будинарци, Благой Гащеев от с. Владимирово, Никола Иванов от с. Русиново, Георги Гоцев от с. Панчарево, Кирил Сивески от с. Робово - всички от Щипска организационна област; Асен Темов от Щип, Тома Давков от с. Горни Балван, Щипско; Димитьр Пеев и Борис Чаракчиев от Радовиш и Милан Трайков от Скопие. На всички участници във възстановителния конгрес е раздадено окръжно М 1 на ВМРО, в което се съдържат посочените идеи и цели, за които организацията ще се бори. На тези, които го притежават, се вменява в дълг да започнат незабавно да изграждат тайна организационна мрежа на ВМРО в своите райони. Препоръчва се да се създават тройки по селата и петорки в градовете, независими една от друга, които чрез околийските, окръжните и областните ръководства ще се свързват с Централния комитет на ВМРО. Уставът и целите на новата борба, както и организационното устройство по идея, замисъл и изпълнение са заимствани от дотогавашните документи на ВМРО и ММТРО, съобразени с новите условия във Вардарска Македония. Още повече, че д-р В. Иванов и д-р К. Тренчев като активни членове на Македонския студентски съюз (МСС) във Виена, Лайпциг и Париж между двете световни войни много добре познават тези документи и целите, за които се бори ВМРО. Организацията бързо намира свои привърженици и до юни-юли 1946 г., когато стават първите разкрития, тя наброява над 10 хиляди организирани членове.

От края на 1945 и през 1946 г. дейци на ВМРО активно разпространяват сред населението машинописни материали и позиви, разобличаващи престъпленията на великосръбските комунисти над българите в Македония. Изложение-меморандум, написано от ръководителите на ВМРО, през март, април и май 1946 г. е изпратено до правителствата на Великите сили. В него подробно се описва историята на македонския въпрос от неговото възникване след 1878 г., борбите и жертвите, които българите в Македония са дали за своето освобождение от турско, а след това и от сръбско и гръцко подтисничество. Особено внимание се обръща на погромите, убийствата и терора, вършени от новите великосръбски власти след тяхното завръщане в Македония през ноември 1944 г. Ето защо от името на населението на Вардарска Македония в меморандума се. иска правителствата на Великите сили и посланиците на Парижката мирна конференция да се застъпят за правото на самоопределение на населението в Македония под международен контрол, за да се установи, че то никога не е имало и няма нищо общо в историческо, национално и политическо отношение нито с кралска, нито с Титова Югославия. То се бори за „свободна и независима Македония". Този меморандум, подписан от 7 души от ръководството на ВМРО - д-р Васил Иванов, д-р Коста Терзиев, д-р Коста Тренчев, Димитър Пеев, Георги Гоцев, Кирил Сивески и свещеник Никола Попов, по няколко пътища е изпратен до представителите на Великите сили в Париж. Чрез своя брат Пандо Иванов, министър по това време, д-р В. Иванов изпраща меморандума и на самия председател на президиума на тогавашна Вардарска Македония Методи Андонов-Ченто, който по същество изпълнява ролята на държавен глава. Той го прочита и не само не възразява срещу казаното в него, но заявява, че изнесеното в меморандума е напълно достоверно и че тези ужасяващи неща, които вършат Л. Кулишевски, Св. Вукманович-Темпо и Ал. Ранкович против волята на правителството в Македония, трябва да станат достояние на цялото световно обществено мнение. С появата на меморандума в европейските столици обаче настъпва и провал във ВМРО.

Предателството, според записките на д-р В. Иванов, дошло отвън. След предаването на меморандума на югославската делегация в Париж лицата, които са го подписали, стават обект на наблюдение. Постепенно властите разкриват ръководните хора и основните центрове, в които действа организационната мрежа на ВМРО. В началото на 1946 г. председателят на президиума на НС на НР Македония Методи Андонов-Ченто разбира, че дейността на ВМРО е разкрита и предупреждава нейните ръководители да унищожат всичко, което може да ги компрометира при арестуването им. Той ги съветва да се бранят като легална и толерантна опозиция, която защитава своите национални идеи и политически виждания с мирни средства.

Нещата се развиват бързо и през май и юни 1946 г. властите арестуват над 3000 членове на ВМРО в цяла Вардарска Македония, начело с нейното ръководство. По същото време, Павел Шатев идва в София и се среща с представители на българското правителство като се опитва да им обясни, че там, във Вардарска Македония, не се строи никакъв социализъм, а великосръбските шовинисти с помощта на техния верен слуга Л. Кулишевски преследват и унищожават всичко българско, сменят имената на живи и мъртви българи, настройват народа в Македония срещу неговите братя в България и пр. Всичко това П. Шатев съобщава на секретаря на ЦК на БРП(к) Трайчо Костов и иска съдействие от България да се застьпи за спиране на сръбската вандалщина над българите в Македония.

След завръщането му в Скопие, в кабинетът му в Министерството на правосъдието идва вътрешният министър на Югославия Ал. Ранкович, който го арестува и изпраща в затвора, а оттам и на „Голи оток”. Тогава М. Андонов-Ченто решава сам да отиде в Париж и да разпространи изготвеното от него изложение-апел, с който се иска Великите сили да изпратят анкетна комисия, която на място да се увери, че в Македония се избиват и репресират невинни българи, и да се застъпи за правото на самоопределение на Македония, за нейното излизане от Югославската федерация и за обособяването й като самостоятелна държава под международна гаранция. При подготовката си за заминаването обаче на 14 юли 1946 г. той е арестуван, а след четиримесечно следствие е осъден на 12 години строг тъмничен затвор. И всичко това, защото не иска да носи обвинението на своите сънародници, че съзнателно или не, е съдействал на сърбите да се върнат отново в Македония и да преследват и избиват българското население както и преди 1941 г. Тъкмо затова той подкрепя и програмата на ВМРО, а след това излежава с достойнство и 9 пълни години в затвора заедно с всички осъдени ВМРО-вци.

Каква е съдбата на арестуваните членове на ВМРО?

След дълго разследване, съпроводено с физически и душевни инквизиции, стотици от тях не издържат на жестоките изтезания и умират, някои още по време на следствието. За ръководителите на ВМРО е подготвен специален съд, на който да бъдат разобличени като „предатели", като „български агенти" и да бъдат осъдени на смърт. Случаят с меморандума обаче дотолкова се разшумява в европейската преса, че четирите велики сили - СССР, САЩ, Англия и Франция, изпращат през януари 1947 г. делегация, която да провери на място какво става в Македония. Пристигайки в Белград обаче, делегацията на Великите сили е спряна, като й е заявено, че не може да посети Македония и че искането да се срещне с арестуваните ръководители на ВМРО е намеса във вътрешните работи на Югославия. Представителите на Великите сили заявяват, че няма да се върнат, докато не се срещнат с хората на ВМРО, изпратили меморандум до тях. В продължение на 10 дни югославските власти не искат и да чуят за подобно нещо. Най-върли противници са Ранкович, Темпо и Кулишевски. Тогава делегатите чрез своите посолства и други мисии отправят молбата си лично до Тито. Принудени да приемат искането, властите в Белград съобщават на делегацията на Великите сили своите условия: 1. Вместо с цялото арестувано ръководство на ВМРО (от 13 души) ще се срещнат само с трима; 2. Срещата ще стане в Белград, а не в Скопие; 3. Разговорът ще се води на сръбски език; 4. Чуждите делегати не могат да разговорят пряко със затворниците.

Поставяйки тези условия, властите се надяват, че делегатите на Великите сили ще се откажат от своята мисия. Но те се съгласяват срещата да стане при поставените условия. Цяла седмица властите в Скопие подготвят тримата доктори, като им говорят за среща с някакви европейски „журналисти", които уж правели обща анкета за състоянието на политическите затворници на Балканите. От начина, по който ги обработвали как да се държат и какво да говорят, както пише в своите записки д-р Иванов, се разбирало, че това няма да е само „журналистическа" анкета, а нещо по-сериозно, отнасящо се до същността на борбата на ВМРО в Македония по това време. Това, което докторите успяват да си кажат, преди да ги вдигнат от затвора в Идризово в една мразовита януарска сутрин и да ги закарат на летището в Скопие е, че с когото и да се срещнат, трябва да се държат достойно и да защитават безкомпромисно идеите на ВМРО и становището, залегнало в меморандума до Великите сили относно разрешаването на македонския въпрос на предстоящата конференция в Париж. В Белград ги закарват направо във Вътрешното министерство. Тримата доктори са с вързани отзад ръце, но тук ги завързват и за столовете, на които седят. От разговорите на охраняващите ги научават, че ще се срещнат с чуждестранни дипломати. Тримата ръководители на ВМРО искат да бъдат оставени поне пет минути насаме, за да се посъветват за своята позиция. Ал. Ранкович ги предупреждава да не забравят къде се намират и че друга позиция, освен пълно разкаяние, те не биха могли да имат, независимо от това с кого ще се срещат. Д-р Иванов му отговаря, че и да искат не биха могли да забравят къде се намират, защото само в полиция като неговата могат да се видят двойно завързани, посинели от инквизиции човешки скелети, каквито са те. Представител на Външното министерство в Белград обяснява, че по повод на техния меморандум за положението в Югославия и по-конкретно в Македония, в Белград са пристигнали чужди представители, които искат да чуят лично от тях дали все още държат на това, което са писали в изложението си. Ако се стигне до тази среща, посъветвал ги той, не бивало да говорят, че са българи и че се борят за независима Македония. Това било идея на „българските фашисти" от типа на Иван Михайлов, което ще усложни още повече тяхното положение. Сега вече тримата ръководители на ВМРО съвсем ясно разбират две неща: че представителите на Великите сили са получили техния меморандум, знаят за тяхното положение и затова искат среща с тях, и второ, узнават какво искат да скрият от чуждите дипломати югославските власти. На срещата с пратениците на Великите сили пръв към арестуваните доктори се обръща френският представител. От името на колегите си той им заявява, че пълномощниците на Великите сили за преговорите за мир в Париж са много добре запознати с тяхната лична съдба и със съдбата на техните съмишленици. Казва им също, че са изпратени от своите правителства да се срещнат с тях и да разберат на какво се дължи противоречието им с новите власти. Преводачката от УДБ-а обаче превежда, че френският представител остро е осъдил тримата доктори за тяхната „фашистка" и отцепническа дейност по отношение на Югославия. Д-р Иванов, който добре разбира френски език, посочва, че представителят на Франция не е казал това, което тя е превела, и че при такъв превод той и неговите другари ще се откажат от разговора. Френският дипломат разбира какво е станало и, нарушавайки условието на властите, се обръща директно към д-р Иванов, като му заявява, че ще зададе на него и другарите му няколко въпроса и ако отговорят откровено, всичко ще приключи бързо и без усложнения. „Ваше превъзходителство - обръща се към него д-р Иванов - Вие подготвяте следвоенния мир, а ние в Македония сме все още във война. Фактът, че сте тук, потвърждава моите думи. Изпратеният от нас меморандум до Вашите правителства е напълно достоверен - ние и сега бихме се подписали под всяка негова дума. Понеже властите го оспорват, ние настояваме за международна анкета, определена от Вас, която на място да провери всеки изнесен от нас факт на преследване, репресии и убийства на хиляди невинни българи в Македония." Какво всъщност искате вие от великите сили”, пита френският дипломат. В нашия меморандум, обяснява д-р Иванов, подробно сме описали нашите проблеми и нашите искания. Но и тук ще Ви отговоря. За няколко десетилетия Македония три пъти е насилствено разделяна и поробвана от своите съседи по силата на международните диктати: в Берлин през 1878 г., в Букурещ - 1913 г. и Ньой - 1919 г. Европа и света знаят трагедията на българите в Македония и на Балканите. Днес ние искаме самоопределение на населението в Македония под международен контрол, за да не се повтаря досегашната кървава история. Тук Л. Кулишевски остро реагира, като заявява, че „македонският народ" се е „самоопределил" вече чрез „народоосвободителната борба" за „братство и единство" с другите югославски народи. Но д-р Терзиев му отговаря, че това е чиста демагогия, защото народът в Македония не е имал такава възможност. За това говори и фактът, че делегатите от Македония, начело с М. Андонов-Ченто, съзнателно и с борба са наложили в новата конституция на Югославия „клаузата" за правото на самоопределение и отделяне от федерацията, ако това е в интерес на съответната република. Сега, когато са се убедили, че Македония няма никакви исторически, етнически, икономически или други културни и духовни интереси да бъде обвързана с Югославската федерация, те настояват тя с подходящ политически акт, чрез референдум, одобрен от Великите сили, по законен път да излезе от сегашната федерация и да бъде обявена за независима държава под международна гаранция. С това ще се извърши едно справедливо историческо дело не само за доброто на Македония, но и за мира на Балканите, Европа и света. Това е програмата и искането на ВМРО към Парижката мирна конференция, заключава д-р Терзиев.

Срещу това изказване на д-р Терзиев се обявява Темпо, който нарича тримата доктори „ отявлени български шовинисти", „михайловисти", „фашисти" и пр., заявявайки, че тяхната идея за „независима Македония" е „фашистка"и неосъществима. В този момент руският представител Владимир Bелицки се обърнал към д-р К. Тренчев, който досега мълчал, като го запитал дали иска да каже нещо, тьй като срещата е към своя край. От това, което е чул и видял, заявява д-р Тренчев, не е забелязал нищо обнадеждаващо. Неговите другари са изложили целите на борбата на ВМРО, които той безусловно поддържа. Той подчертава, че представителите на Великите сили би трябвало да бъдат наясно, че ако в Македония има демократични условия, те биха защитавали своите идеи с легални средства, кьм което са се и стремили. Дотук, казал руският дипломат, всичко е ясно, но какво бихте направили оттук нататък? Ако се отнася до моето лично виждане, заявява д-р Тренчев, аз бих казал, че не бива да се очаква от нас да се откажем или да порицаем своите идеи. С тези идеи ние сме израснали, с тях живеем, за тях се борим. Обстановката обаче сега е такава, че само Великите сили, събрани в Париж, могат да решат дали да дарят Македония със свобода и независимост, или да я оставят в сегашното й положение. Вътре в самата Македония е необходимо да се освободят хиляди арестувани невинни хора, трябва да се тьрси модус вивенди между властите и ВМРО. В това отношение техни превъзходителства биха могли да посредничат, заключава д-р Тренчев. След това неочаквано изявление на д-р Тренчев присъстващите властници обявяват, че това е демагогия и тактически ход, предназначен да заблуди представителите на великите сили за същността на ВМРО, като я представи за конструктивна обществена сила. На това място представителите на Великите сили изказват благодарност на властите за срещата, с което дават да се разбере, че тя е приключила. Поведението на тримата доктори, отстояващи твърдо програмата на ВМРО пред представителите на Великите сили, изважда от равновесие най-висшите югославски комунистически функционери. След срещата ръководителите на ВМРО са хвърлени в конски вагони и пътуват в ужасен студ два дни от Белград до Скопие, без каквато и да е храна. Така завършва един изключително важен исторически момент от най-новата история на ВМРО.

Това е може би единственият случай в историята на националноосвободителните борби на българите в Македония, когато представители на Великите сили официално осъществяват среща с арестувани водачи на ВМРО, и то в момент, когато организацията и нейните идеи са отричани и преследвани във всички балкански страни. Тепърва историческата наука ще прави научна оценка на националната стойност на това събитие в най-новата история на българите във Вардарска Македония от 1945 г. насам. Според документалните записки на д-р В. Иванов още със завършването на срещата тримата доктори успяват да разменят мнение относно казаното от тях. И тримата констатират, че макар и неподготвени за подобна среща, те са успели добре да изложат и защитят своята борба и идеите на ВМРО за разрешаване на македонския въпрос. Възобновяването и дейността на ВМРО след 1944 г. са насочени срещу новата сръбска окупация, когато каузата на македонските българи беше отричана и преследвана дори и в ОФ България, когато идеята за „македонската нация" се налагаше с огьн и меч не само във Вардарска Македония. Това е не само героизъм, но преди всичко чувство за историческа прозорливост и отговорност на интелигенцията в Македония пред своя род.

От 25 до 30 март 1947 г. в Скопие се провежда процесът срещу централното ръководство на ВМРО. Два дни държавният обвинител, прокурорът Благой Попов(ски) от Прилеп, чете обвинителния акт срещу 13 рьководни дейци на ВМРО. В интерес на истината трябва да се посочи, че между цялата поредица от абсурдни, измислени обвинения, публикувани във в. „Нова Македония", в обвинителния акт се изнасят и много достоверни данни за дейността и целите на ВМРО през 1945-1946 г. Умишленото смесване на действителните факти с груби политически лъжи и клевети по отношение на подсъдимите довежда обвинението до абсурдни твърдения. Като се оставят измислиците и клеветите, основните идеи, за които се борят подсъдимите и за които според обвинителния акт заслужават най-тежко наказание, са: агитация от страна на дейците на ВМРО, че англоамериканците ще подкрепят идеята за отцепване на Македония от Югославия и нейната самостоятелност; изработването и изпращането на меморандум от ръководителите на ВМРО до великите сили, в който апелират на Парижката мирна конференция да бъде разрешен справедливо и македонският въпрос, чрез правото на самоопределение, излизане от Югославия и създаване на независима Македония; освен нелегалната дейност, подсъдимите имат за цел ВМРО да се яви на изборите за учредително събрание през 1946 г. като легална партия със своя политическа платформа, включваща въпроса за официално признание на българската народност в Македония и самостоятелно участие в изборите като опонент на тогавашния „комунистически народен фронт".

Към всички тези и други верни и неверни обвинения прокурорът приписва на дейците на ВМРО, че са създали тайни терористични групи, че са имали връзки с гръцките монархофашистки власти, с великосръбските шовинисти на Милан Грол, че са се свързали с опозицията в България - с Никола Петков и Коста Лулчев и на първо място, разбира се, са били във връзка с Иван Михайлов. Всичко това показвало по най-категоричен начин разрушителния характер на ВМРО по отношение на Югославия. В продължение на пет дни подсъдимите, ползващи служебна защита, без да имат право на личен адвокат, отговарят както на общите обвинения по делото, така и на обвиненията на следствието и на прокурора за лични „престъпни" деяния на всеки един от тях, свързани с дейността на ВМРО и извън нея.

Пръв от подсъдимите в защита на общото дело на ВМРО говори д-р В. Иванов. Той заявява, че от името на своите другари най-енергично протестира срещу изнесените в обвинителния акт абсурдни измислици, вулгарни лъжи и клевети срещу тях. С това властите целят да ги представят като „предатели”, „престьпници", „терористи", „убийци", „чужди агенти" и пр., за да оправдаят пред народа в Македония и пред света жестоките репресии и решените вече смъртни присъди. В цялото тенденциозно, противоправно творение, наречено обвинителен акт, д-р Иванов вижда добре изработен от УДБ-а план за морално, политическо и физическо унищожаване не само на подсъдимите, но и опит за пълно опорочаване, отричане и преследване на ВМРО като идея, борба и историческо наследство на Македония. Последното е особено опасно, според д-р Иванов, защото цели да подмени цялостната национална история на македонските българи. По-нататък д-р Иванов протестира срещу това, че в обвинителния акт той и неговите другари, дейци на ВМРО, са наречени „агенти" на английския и американския империализъм, на гръцките монархофашисти, на великосръбските шовинисти на Милан Грол и пр. Това не само не е вярно, но е и обидно за всеки македонски патриот, като се има предвид, че тькмо срещу великосръбските и великогръцките шовинисти ВМРО се е борила десетилетия наред. ВМРО, изтъква по-нататьк д-р Иванов, макар че продължава традициите на борбата от миналото, през 1945 г. е възникнала като напълно самородно явление, като противодействие на наложената на Македония нова сръбска окупация под булото на македонизма. Възстановителите на ВМРО са само местни хора, с висок морал и чувство за отговорност пред каузата на Македония. Всички са с добро образование и вещи по народното дело, с авторитет в обществото.

Въпреки тежките инквизиции, на които са били подложени, предател между тях не се е появил. Със своето държание те са спечелили уважението и симпатиите на бореща се Македония. В отговор на обвинението, че ВМРО и в миналото, и сега се проявява като „върховистка" организация, която защитава великобългарските интереси в Македония, д-р Иванов заявява, че в различни времена от своята история ВМРО е имала различни врагове и задачи. От 1893 до 1941 г. тя се бори срещу турското, гръцкото и сръбското подтисничество. От 1945 г., изтъква той, ВМРО има своя идея и програма, съобразена с положението във Вардарска Македония след края на Втората световна война. В изпратения от ръководството на ВМРО меморандум до ООН и до великите сили, цитиран в обвинителния акт, ВМРО е казала ясно и точно какви са нейните идеи и цели. Те са категорично заявени и на представителите на Великите сили в Белград. В обвинението обаче, отбелязва д-р В. Иванов, за тази среща не е казано нищо.

„От подсъдимата скамейка, д-р Иванов и неговите другари енергично апелираме към Великите сили и ООН за следните искания на ВМРО: признаване и гарантиране правото на национално и политическо самоопределение на народа на Македония под международен контрол; на Парижката мирна конференция да бъде признато правото на Вардарска Македония по мирен път да напусне югославската федерация; Македония да бъде обявена за самостоятелна и независима държава с международни гаранции.

Д-р Иванов завършва, че за тези идеи се борят и жертват най-добрите синове и дъщери на Македония. Подсъдимите ВМРО-вци не само в Скопие, но и в цяла Вардарска Македония според него ще защитават докрай правотата на своята борба, но и с достойнство ще посрещнат наказанията, които слугите на Белград в Македония им готвят.

Защитната реч на д-р В. Иванов е посрещната на нож от целия съдебен трибунал. Какви ли не епитети се отправят към него - „фашист", „михайловист", „великобългарин", „предател" и пр. Прокурорьт му заявява, че той и неговият приятел д-р Тренчев са стари „български агенти", че още като студенти са изпълнявали задачи на Ив. Михайлов във Виена, Париж и другаде в Европа, че и сега изпълняват неговите нареждания. По негова инициатива са създали ВМРО, за да продължат старата борба срещу Титова Югославия. Д-р Иванов отговаря, че никога не е отричал, че още като студент във Виена е бил член на Македонския студентски съюз в Европа. С Ив. Михайлов обаче никога не се е срещал, още по-малко пък това би могло да стане след 1944 г. Съвпадението в идеите и борбата на ВМРО в миналото и днес, изтьква той, е естествено, защото и преди, и сега Югославия е най-големият враг на Македония. Тук той е прекъснат, думата му е отнета и е наказан от прокурора със затваряне в карцер за „безпрецедентна дързост". В същия дух защитава идеите и дейността на ВМРО, както и себе си, и д-р Коста Тренчев. Той също отхвърля обвинителния акт като заявява, че обвинението е изградено напълно в партизански стил. Съдът според него изобщо не се интересува от истината, а има само една цел - да припише на ВМРО и на нейните ръководители чудовищни престьпления, като ВМРО бъде обявена за „фашистка" и „терористична", а нейните членове - осъдени като „разбойници" и „убийци". Точно както това е правено през турско време до 1912 г. с ВМОРО и македонските революционери, а след това от кралските сръбски власти до 1941 г.

На обвинението на прокурора, че ВМРО винаги е била в служба на българите, д-р Тренчев отговаря: в една независима Македония, за каквато се бори ВМРО и за която днес те са изправени пред съда, няма да има преследване на никоя народност, най-малко на българската. Още повече, че хората в Македония не правят разлика между понятието „българин" и „македонец", каквато властите в Югославия съзнателно налагат с точно определени политически цели. Нека не се забравя, че до 1941 г. Македония беше обявена за „Южна Бановина", а населението - за „южни сърби". На цял свят е известно какви бяха последиците за тия, които се осмеляваха да се наричат българи. Между политиката на Белград до 1941 г. за пълна асимилация и унищожаване на българите в Македония и днешната няма никаква разлика, заключава д-р Тренчев. По нататък той посочва, че хилядите убийства на българи в цяла Вардарска Македония само през 1945-1946 г. са неопровержимо доказателство за това. Като национален протест срещу това варварство подсъдимите са възстановили ВМРО, която си поставя за цел да се бори за национално самоопределение и независима Македония под международни гаранции, като алтернатива на наложената отвън Югославска федерация. След тази защитна реч прокурорът и на него отнема думата. И не само това. На присъстващите няколко чуждестранни журналисти хора на УДБ-а отнемат записките и фотолентите преди да напуснат съдебната зала.

Много интересна и смела защита на ВМРО прави д-р К. Терзиев. Той пристига в съдебната зала в тежко физическо състояние. Стомахът му е разкъсан от побой, а властите забраняват да му бъде оказана медицинска помощ. Те се надяват, че в това състояние той ще се откаже от своята защитна реч. Д-р Терзиев обаче идва в съда и прави обширна защита на идеите на ВМРО и каузата на Македония. По отношение на обвинителния акт той заявява, че казаното в него както за ВМРО като организация, така и за нейните подсъдими дейци е плод на долнопробни измислици и клевети. По-нататък той изтъква, че се солидаризира с другарите си подсъдими, които защитават възстановяването и дейността на ВМРО от 1945 г. насам. „НР Македония е свободна в нова Югославия”, възразява му прокурорът. Д-р Терзиев отговаря, че Македония не е свободна и затова в нея има борба. Като един от главните подсъдими в процеса той заявява, че иска да каже пред съда за какво се бори ВМРО след 1945 г. и защо нейните дейци не са „предатели”, „бандити" и „фашисти", както ги представя обвинителният акт, а са народни дейци и революционери, които не признават връщането на Македония към Югославия като освобождение.

За да се аргументира, д-р Терзиев изброява няколко причини. Решението Вардарска Македония да влезе в Югославската федерация не е решение и желание на македонския народ, както се твърди. Напротив, това е наложено от Великите сили и от великосръбските шовинисти в ЮКП, в пълен разрез с вековните борби, жертви и стремежи на Македония за свобода. Ако не е така, защо са тези хиляди убийства на невинни хора, защо са пълни затворите и лагерите с честни македонски патриоти? Колкото до хиляди пъти повтаряната „народоосвободителна борба", д-р Терзиев изтъква, че познава много добре тази борба и може да каже, че това не е била борба на народа в Македония, че тая борба е наложена отвън, от Сърбия, от ЮКП, с великосръбски завоевателни цели. Затова най-добре говори завръщането на сръбските колонисти, тези нечувани мародери, убийци и сърбизатори на народа, които след 1945 г., както и в кралска Югославия, се ползват с привилегии на „национални ратници" и отново са настанени на най-плодородните земи, конфискувани от най-добрите и заслужили българи патриоти. Така е било и при сърбизирането на азбуката и езика, с които векове наред народът си е служил в училищата и черквите в Македония. Югославия, в каквато форма да се преобразува, изтьква д-р Терзиев, със своето великосръбско съдържание не може да даде на Македония оная културна, национална и духовна свобода, за която ВМРО се бори от десетилетия насам. Македония може да осъществи своите национални стремежи само като свободна и независима държава, под международни гаранции. На обвинението на прокурора, че е български, а след това и сръбски агент д-р Терзиев отговаря, че той като член на федералистката организация между двете световни войни е попаднал в Белград. Там е преминал на работа в Министерството на външните работи. Тъкмо в това министерство е имал възможност детайлно да се запознае със сръбските завоевателни планове по отношение на Македония, които след 1944 г., под маската на македонизма са се насочили не само към Вардарска, но и към другите части на Македония. Това далеч надхвърляло експанзионизма на великосръбската буржоазия и династия до 1941 г. Д-р Терзиев искал да разкрие подробно тези планове пред съда, за да се види правотата на идеите и борбата на ВМРО за самоопределение и самостоятелна Македония, но както и в други случаи прокурорът му отнема думата.

С особена ярост прокурорът и съдиите се нахвърлят срещу учителя Димитьр Пеев. Те настояват той да каже точно по чия инициатива отвън е писал меморандума до Великите. Д. Пеев обяснява, че меморандумът е дело на ръководството на ВМРО и е част от нейната програма. ВМРО най-много е била заинтересувана светьт да узнае истината за положението в Македония от 1944 г. насам. Следователно не е било необходимо ВМРО да чака инициатива отвън. Освен това, продължава Д. Пеев, чрез своя меморандум ВМРО дава идея на Великите сили как да бъде разрешен македонският въпрос на мирната конференция в Париж. На въпроса защо меморандумът е идентичен с този на Ив. Михайлов, Д. Пеев отговаря, че борбата е преди всичко национална. Невъзможно е в историческата обосновка на миналите и днешните идеи и искания на ВМРО да няма идентичност. ВМОРО от основаването си се е борила за свободата на българите в Македония, а кой как вижда и нарича тази борба е отделен въпрос. И неговата реч, както и на другите е прекъсната от прокурора с отнемане на думата.

Прокурорът подлага на кръстосан разпит и Георги Гоцев. При първоначалното му задържане той успява да избяга и в продължение на два месеца властите го дирят. В обвинението му се приписва, че през това време той се е свързал с българските власти и се е върнал да продължи нелегално работата на арестуваните си другари, че на него е била поверена ролята на свръзка между ВМРО и офицери от българското разузнаване. Г. Гоцев отговаря, че при тогавашната официална политика на България по отношение на Македония връзки между българските власти и ВМРО във Вардарска Македония не би могло да се установят. Ако организацията е имала такива връзки, нейните дейци не биха попаднали в затвора, заявява Г. Гоцев. През цялото време на „нелегалност" той е във вътрешността на Вардарска Македония и едва когато се е появява в своя край, е арестуван. На директно питане на прокурора откъде е имал пълномощно като ръководител на ВМРО, с което не само се е укривал, но е провел и няколко срещи с членове и съмишленици на ВМРО в Берово, Царево село, с. Виница, Кочани, Щип, Велес, Скопие и пр„ Г. Гоцев заявява, че е получил това пълномощно още през 1945 г. от д-р Тренчев. Такива са имали и другите ръководители на ВМРО, но след тяхното арестуване по „паролата" на организацията е могъл да се движи само той. Г. Гоцев заявява, че указанията, които е давал, не са нови, а се свеждат до програмите и целите на ВМРО - да продължи с мирни и легални средства борбата за създаване на независима Македония, под гаранцията на великите сили и ООН. По нататък той заявява, че подписката против връщането на сръбските колонисти е дело на ВМРО, а това, че в неговия район реакцията сред населението е най-силно изразена, е съвсем естествено. Връщането на сръбските колонисти, за Македония означава връщане на стария сръбски политически гнет, а в Щипско и в Малешевско този режим е оставил във всяка къща черни забрадки. Заради това там цялото население се подписва под категоричното искане да се спре завръщането на сръбските колонисти. Прокурорът за момент сменя тона, изказва учудване, дори съжаление, че „толкова млад човек" е попаднал в мрежите на една „престьпна" организация, поставил се е в служба на враговете на „нова Югославия". Г. Гоцев отговаря, че що се отнася до младостта, Гоце Делчев и Даме Груев са били по на двадесет години, когато създават и застават начело на ВМРО. Колкото до твърдението на прокурора, че ВМРО е „престьпна" организация, той заявява, че тя е представяна като такава само от враговете на Македония. Прокурорът твърди, че той и неговата ВМРО нямат нищо общо с ВМРО на Гоце и Даме. Г. Гоцев отговаря, че в неговия род е имало борци за освобождението на Македония от един век насам, а баща му Яне Гоцев е бил член на ВМРО и близък другар на Гоце Делчев, участвал е в Илинденското въстание, за което е лежал и в турските затвори. По-късно, като член на ВМРО, е преследван и арестуван и от сръбските власти в кралска Югославия. Следователно тая борба не може да се разкьсва между поколенията. Тя ще продължава и при идващите генерации, докато идеалът за свободата на Македония не бъде осъществен. Прокурорът не издържа и след почти десетчасов разпит, с ругатни и епитети от рода на „михайловист", „фашист", „великобългарин" и пр. му отнема думата.

Разпитът на Благой Гащеев не се различава и от разпита и на другите подсъдими. Освен че е член на централното ръководство, при арестуването и обиска в неговата къща УДБ-а намира оръжие, останало от складовете на българската армия. На въпроса на прокурора за какво им е това оръжие, какво са мислили да правят с него, Бл. Гащеев отговаря, че ВМРО се е надявала, че ще дойде ден, когато това оръжие ще потрябва за защита на независима Македония. В подобен дух каузата на ВМРО се защитава от учителя Кирил Сивески, от Методи Попов, Асен Темпов, Борис Чаракчиев, Тома Давков и свещеник Никола Попов. Всички подсъдими мъжествено бранят делото на ВМРО и своята борба в името на българщината и независима Македония.

Въз основа на следствените материали срещу ВМРО от 1946-1947 г., на обвинителния акт срещу цялостната дейност на организацията от 1945 г. насам и въз основа на петдневните разпити на ръководителите на ВМРО пред Скопския окръжен съд прокурорът Поповски поисква смъртна присъда за всички подсъдими. Съдът обаче произнася 7 смъртни присъди и 6 на различни срокове тъмничен затвор: д-р Константин Христов Терзиев - на смърт чрез разстрел и конфискуване на имотите му; д-р Васил Андонов Иванов - на смърт чрез разстрел и конфискуване на имотите му; д-р Коста Николов Тренчев - на смърт чрез разстрел и конфискуване на имотите му; Методи Попов - на смърт чрез разстрел и конфискуване на имотите му; Благой Гащеев - на смърт чрез разстрел и конфискуване на имотите му; Свещеник Никола Попов - на смърт чрез разстрел и конфискуване на имотите му; Асен Томов - на смърт чрез разстрел и конфискуване на имотите му; Тома Давков, земеделец - на 20 години строг тьмничен затвор; Кирил Евтимов Сивески, учител - на 15 години строг тъмничен затвор; Георги Гоцев, тьрговец - на 12 години строг тъмничен затвор; Димитър Пеев, земемер - на 10 години строг тьмничен затвор; Борис Чаракчиев, чиновник - на 15 години строг тьмничен затвор; Милан Трайков, чиновник - на 8 години затвор.

Върховният съд в Белград, под натиска на ООН и Великите сили, отменя смъртните присъди на ръководителите на ВМРО. Остава само тази на д-р Константин Терзиев. Той е разстрелян край затвора в Идризово на 15 април 1947 г. Съдбата на осъдените е различна. Срокът на присъдите постепенно е намален и повечето от ръководителите на ВМРО излежават от 10 до 12 години каторжен затвор в Идризово, близо до Скопие, и в други затвори на бивша Югославия. През 1957-1958 г. останалите живи затворници са освободени. Трима от тях - Димитьр Пеев от Струмица, Кирил Сивески от с. Робево, Беровско, и Тома Давков от с. Горни Балван, Щипско, умират в затвора в Идризово. От всички 13 някогашни възстановители, ръководители и осъдени герои на ВМРО последен от този свят си отива Георги Гоцев, който поради преследване от сърбокомунистическите македонистки власти след излизането си от затвора избягва с цялото си семейство в България. Така протича процесът срещу централното ръководство на ВМРО в Скопие.

Не по-малко драматична обаче е съдбата на хиляди арестувани членове и съмишленици на ВМРО, съдени във всички градове на Вардарска Македония - Скопие, Велес, Щип, Битоля, Прилеп, Кичево, Охрид, Кавадарци, Струмица, Радовиш, Кочани, Делчево, Берово и пр. Възобновяването и дейността на ВМРО през 1945 г. и свързаните с нея десетки националноосвободителни организации, действащи срещу новата сръбска окупация, срещу отричането и преследването на българската народност, когато идеята за „македонска нация" се налага с огън и меч във Вардарска Македония, е не само героизъм, но и изключително чувство за историческа и национална отговорност на интелигенцията и младежта пред историята и съдбата на Македония. Проявената готовност за саможертва в името на запазването на българската народност в Македония, категоричните искания в меморандумът на ВМРО до Парижката мирна конференция, десетките искания на студентски организации на ВМРО до Великите сили и ООН за разрешаване на македонския въпрос извън Югославия, за създаването на независима Македония, е голяма историческа проява на македонските българи от 1944 г. насам. Периодът след 1944 г. е третият, най-дълъг и сложен етап от развитието на националноосвободителната борба на българите в Македония. За времето от 1944 до 1980 г., по сведения на Васил Хаджикимов от Щип, един от главните дейци в съпротивата срещу теорията за „македонска нация", прекарал 10 години в затвора Идризово, във Вардарска Македония са проведени над 700 политически процеса срещу интелектуалци, младежи и изобщо будни българи, завършили със стотици смъртни присъди. В същия период са убити или безследно изчезнали 23 хиляди души и над 120 хиляди българи са преминали през затворите и лагерите на Титова Югославия. Около 180 хиляди са прогонените извън Вардарска Македония, разпръснати по света. Както освободителната борба срещу турците, срещу сръбското и гръцкото кралство между двете световни войни, така и борбата против сръбското и македонистко комунистическо потисничество във Вардарска Македония има своите апостоли, идеолози, организатори и ръководители. Между тях не може да не споменем първите идеолози, създатели и дейци на новата ВМРО след 1945 г. - д-р Васил Иванов, д-р Константин Тренчев, д-р Коста Терзиев, Ангел Димов, Методи Андонов-Ченто, Димитьр Гюзелев, Спиро Китинчев, Димитър Чкатров, Венко Марковски, Павел Шатев, Тодор Манасиев, Георги Гоцев, Трайко Попов, Коста Хрисимов, Георги Яръмов, Георги Костурков, Стефан Топчев, Бранко Димчев, Панде Евтимов, Кирил Сивески, Саво Коцарев, д-р К. Робев, д-р Т. Гичев, д-р Н. Ципушев, Йордан Миалков, Любчо Коцарев, Борис Трайковски, Димитър Галев и още цяла фаланга неспоменати дейци и ръководители на новата националноосвободителна борба във Вардарска Македония от 1944 до наши дни. Със своята саможертва в борбата за запазване на българската народност, историята, бита и културата и за освобождение на Вардарска Македония от сърбокомунистическия гнет, те сътвориха новата история на Македония. Тези хора дават жив пример на днешните интелектуалци и политици в София и в Скопие, както и на световната просветена и политическа мисъл как в наши дни може и трябва да се реши въпросът за Македония.

Използвана литература и източници:

Записки и спомени

1. Д-р Васил Иванов. Документални записки за възобновяването и дейността на ВМРО във Вардарска Македония 1944-1969 г.

2. Записки на Васил Хаджикимов за съпротивата на българите в Македония срещу македонизма 1944-1980 г.

3. Спомени на Георги Гоцев.

4. Спомени на Ангел Димов.

5. Меморандум. Светът трябва да знае тази истина (ВМРО-СМД). С, 1991.

Периодичен печат

В. „Македонска трибуна" (САЩ). 1944-1997; В. „Македония". 1989-1997; В. „Македонско дело" (София). 1946-1947; В. „Пиринско дело". 1948-1965; В. „Нова Македония". 1944-1997; В. „Борба". 1944-1956; В. „Политика". 1944-1956.

Литература

1. Мичев, Д. Македонският въпрос и българо-югославските отношения 1944-1949 г. С., 1994.

2. Гоцев, Д. Създаване и дейност на ВМРО 1945 - 1947 г. - В: Сб. 100 години ВМОРО/ВМРО. С., 1994.

3. Марковски, В. Кръвта вода не става (моят отговор на фалшификаторите на истината за България). С., 1981.

4. Църнушанов, К. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. С., 1992.

5. Църнушанов, К. Многократните изяви на националното самоопределение на македонските българи. С., 1992.

6. Ристевски, С. Судени за Македониjа. Скопие, 1993.

7. Гашев, Ев. Нашата кауза. Скопие, 1994.

8. Македонският въпрос (историко-политическа справка).С., 1968.

9. Божинова, В. Жертвено поколение. С., 1996.

10. Драгнев, Др. Скопската икона Блаже Конески. С.,1998.