Най-общо казано, сърбите през цялото средновековие до ХІV век са имали две малки княжества: Зета и Рашка, на чиито престоли българските владетели са поставяли само свои довереници и протежета. Браничевската област и Белград до ХІІІ век са били само един блян за сърбите, а Белград е бил една незначителна българска крепост от вътрешен, нестратегически характер. Въпреки, че били съюзници на Византия, те са били бити като "маче в дирек" още от времето на Хан Пресиян (836-852 г.). Цар Борис е воювал с тях, но разкапаните им (необединени) държавици са търсили неговото покровителство и съюз, защото както знаеш цяла Македония е била българска. Цар Симеон например след епичната си победа при Ахелой ( 917 г.) изпраща в техните земи огромна за времето си войска, начело с Теодор Сигрица, който сваля от сръбския престол Петър Гойникович и поставя на трона свое протеже. През 920 г. отново Симеон решава да смени сръбския владетел и в 920 г. възкачва на престола довереника си Захарий. Малко след това и Захарий не му харесва; Симеон праща Ицвоклий и той просто назначава за сръбски деспот довереника си - Чеслав. България се разпростира до Хърватско и воюва с тамошния крал Томислав. Самуил следва светлия пример на Симеон и напада сърбите ПЛЕНЯВАЙКИ техния владетел Иван Владимир. По време на Втората българска държава, Борил отново напада Сърбия, а малко след него Михаил ІІ Асен нахлува в Сърбия и почти я ликвидира като държава. Достига река Лим. Едва в края на ХІІІ в. сърбите отвоюват Белград; опитват се да победят Шишман, но татарите идват в помощ на българите и сърбите са обърнати в бягство. Единствената победа над българите сърбите удържат по време на Велбъжката битка, когато загива Михаил ІІІ Шишман. По това време ( ХІV в.) те успяват да превземат Косово (Моравско) населено предимно с българи. Но удържат тази област и Северна Македония по-малко от 90 г. След смъртта на Душан, слабият Урош губи всичко и се стига до там, че в 1389г. КРАЛ МАРКО, кюстендилският депот Константин и турците разпердушинват сръбските войски на Лазар и го убиват при Косово поле (не ми е ясно защо нашите западни съседи прославят това лобно място на сърбизма). Пиротско и Нишко, Сърбия си връща чак след Сан-стефанския договор, защото Русия просто й подарява тези исконни български земи. Както всички знаем сърбите отново ядат бой по време на войната 1885 г. и чак в 1912 г. отново се домогват до Македония, избивайки стотици хиляди българи. Въвеждат нечовешки режим МНОГО ПО-ТЕЖЪК ОТ ОСМАНСКИЯ, сривайки всички български институции, управлявани от Екзархията. Завладяват около 25 000 кв.км. поради "помощта" на всичките ни балкански съседи. Картината се повтаря след договора в Ньои (1919) когато Македония е превърната в сръбска бановина и над българите се се извършва нечовешки геноцид. Парижкият договор от 1947 г. хвърля в лапите на нашите "единоплеменници" отново Вардарска Македония. 300 000 българи са избити, или прогонени и разпратени по затворите. До ден днешен "братята" сърби се ширят в Македония; имат две партии и множество сдружения и медии. Що се отнася до Моравско, Косово и Западните покрайнини от четвърт милион българи сега са оцелели 25 000 в ЗП и около 5 до 7 000 в Косово. Ние нямаме по-кръвожаден и варварски народ за съсед, освен сърбите, чието етническо название произтича от думата "серв", или по нашему - "роб", "слуга".