Спас Ташев

АГЕНТЪТ И МАРСИАНЦИТЕ

ИЛИ ЕДНА 25-ГОДИШНА ИСТОРИЯ

НЕ УВОД, А БЛАГОДАРНОСТ КЪМ КОМИСИЯТА ПО ДОСИЕТАТА И МЕДИАПУЛ

Автор съм на няколко книжки, на няколко научни статии и разработки, на стотици публицистични статии. Но в един момент музата на твореца ме напусна, животът ме притисна и последният ми сериозен труд беше Демографската програма на ВМРО през 2006 г. Не знам колко щеше да продължи това безвремие, докато не ме разбуди от няколкогодишния сън Комисията по досиетата с нейното второ поредно оповестяване на личността ми на 10.06.2008 г. като агент на бившата ДС. А пък публикацията на Медиапул от същата дата първо ме разсмя, а след това ме накара да се замисля и да осъзная, че още не съм изпълнил докрай своя обществен дълг. Зарадван потрих длани и се заех да пиша, връщайки се повече от 25 години назад във времето. Но и решен този път да натрия носа на някои хора, дръзнали да сквернословят и скрити зад идеята си, че хартията или монитора търпят всичко, да прикрият безличното си съществуване през един отминал и съвсем неосветлен тоталитарен период.

Така вместо да критикувам, се оказа, че съм имал потребност от подобни „оповестявания”. Защото именно по този начин стана възможно да извадя наяве един период от живота си, който иначе сигурно щеше да е обречен на забвение. Ето как едно противоречие даде развитие. В първоначално нахвърлените бележки обаче бях допуснал доста остър тон към събитията от преди 1989 г. Постепенно си дадох сметка, че идеологическият подход е болест за всеки творец, поради което се опитах, доколкото ми е възможно, безпристрастно да изнеса и коментирам фактите. Още повече, че двадесет години след началото на демократичните промени в България, противопоставянето „комунизъм – антикомунизъм” е прекалено елементарно и вече не дава отговори на редица въпроси, не дава и ново начало за развитие на държавността.

Разбира се, задавах си въпроса дали сега е времето за подобна публикация. Но се сетих как през 2008 г. в хотел „Шератън” при представянето на книжката „Българската политика спрямо Република Македония” македонският посланик в София Абдурахман Алити съвсем открито защитаваше официалната македонска доктрина. Българското общество е демократично и толерантно, поради което никой не възрази срещу това негово право. Въпреки всичко в настоящата книжка няма да взема отношение към нито един съвременен въпрос, а ще се огранича само в анализа и коментариите на проблематиката около ДС и моя случай. Искам да подчертая, че познавам основните издания по въпроса за ДС като книгата на Веселин Ангелов „Строго секретно. Документи за дейността на Държавна сигурност (1944-1989)”, на Ивайла Александрова „Горещо червено”, на Жерминал Чивиков „Наблюдение и разработка. Художествената проза на Държавна сигурност”, на Христо Троански „Убийствено червено” и др. Не само че напълно споделям изводите на авторите за репресивната същност на ДС, която на идеологическия „фронт” достига до престъпни деяния срещу отделната личност и обществото като цяло, но им изказвам и благодарност за някои отправни моменти, които намерих в изданията им.

СПОМЕНИ ОТ ДЕТСТВОТО. ОТРИЦАНИЕ И ПРИЕМСТВЕНОСТ

Роден съм в гр. Пещера през 1967 г. Една част от предците ми и по бащина, и по майчина линия, са се заселили преди много години от западните части на географската област Македония, бягайки от тогавашните насилия. Едните дошли от Костурско, другите от Тетово. Детството ми по нищо не се отличаваше от това на моите връстници. Вкъщи бях възпитаван в здрав български дух, което по никакъв начин не изключваше търпимостта към другия (това нещо тогава дори не го осъзнавахме). Българчета, влахчета и турчета играехме заедно. Ние, българите, поназнайвахме по някоя влашка (аромънска) и турска дума и винаги разбирахме основното, което някой от другите говореше по наш адрес.

В Пещера по-голямата част от старите български фамилии и власите бяха с произход от Македония. Подобни масови преселения на западномакедонски българи в края на XVIII и началото на XIX век са ставали и в съседните селища като Брацигово, Батак и др. За тези преселници през 1870 г. Стефан Захариев пише в своята книга „Географико-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза”: „жителите са преселници от Македония, както и в селата Черница, Козарско и някои в Пещера, които още говорят по македонско наречие и носят тамошното облекло”. Потомците на старите български преселници обаче почти никога не се наричаха македонци. Тази дума бе разпространена повече сред власите, които нас ни наричаха с националното ни име българи (въргъри). Дори самото име Македония рядко се употребяваше от тях. Когато трябваше да се изрази далечния произход, казваха: от Костурско, от Дебърско, от Реканско и т.н. Явно преди и по време на самото преселение името Македония все още не е било придобило популярност. Потвърждение за този мой извод намирам в едно писмо на Кузман Шапкарев от 1888 г., където пише: „Но по-чудно е името македонци, което наскоро, едва преди 10-15 години, ни натрапиха и то отвън, а не както някои мислят от самата наша интелигенция. Най-първо това народно уж име дадоха ни гърците, като първа стъпка към окъснялото вече погърчване, а после нашите софийски родолюбци окачиха го на главите (ни) официално вече”. В Пещера единствено българите - късни преселници след 1944 г. и особено след 1955 г. - биваха наричани от останалите македонци, в чисто географския аспект на думата.

Като дете с баща ми често скитахме из Родопите. Сещам се, че веднъж на един стар римски път за първи път чух името Македония. Възрастните казваха, че от тук е минал Александър Македонски. Всъщност може и да е минал, но не се е задържал, защото отишъл да завладява света и да разпространява елинистичната култура на иначе трако-илирската си държава.

Следващият спомен е от стенния долап на вилата ни, който от вътрешната си страна беше облепен с много снимки от Балканските войни. Като малък обичах да се крия в долапа и тогава се сблъсквах с разните генерали, войници и четници. И тогава пак по някакъв начин се прокрадваше думата Македония, но със сигурност не ми е ставало повече ясно какво е това. В семейството ми обаче винаги са били съпричастни към българския национален въпрос. Пра-пра-дядо ми Михал Учкунов като митнически старши инспектор на намиращата се на двадесетина километра южно от Пещера някогашна българо-турска граница (от преди 1912 г.) е завеждал пункта на Върховния Македоно-Одрински Комитет (ВМОК), а след това и на Вътрешната Македоно-Одринска Организация (ВМОРО). От неговия архив вкъщи са останали няколко ордена и десетки снимки на военни и четници, които са действали в Македония и с които дядо ми Михал е контактувал. Сред фотографиите се открояват тези на Андрей Ляпчев (от гр. Ресен, по-късно български министър-председател), Петко Радев (от с. Калайджик, известен като малък Петко от филма „Капитан Петко войвода”), Наум Тюфекчиев (от Ресен, доставчик на оръжие за четите в Македония), Димитър Ризов (от Битоля, обществен деец, журналист и дипломат, автор на първата „Етнография на Македония”, написана на френски език) и мн. др. Особено ценна е снимката на капитан Златарски, който впоследствие става един от най-изтъкнатите български историци – проф. Васил Златарски. На гърба на част от снимките, наред с обяснителния текст, е изписана годината 1891. Известно е, че едва през 1984-1895 г. се извършва обединението на действащите дотогава по отделно македонски дружества. Така че дядо ми Михал е един от реализаторите на това обединение.

Прадядо ми Цачо Миков като фелдфебел се е сражавал последователно в трите войни за национално обединение. Балканските войни е прекарал главно на тракийския боен театър като полеви фотограф. От него притежавам уникални снимки от военните действия на българската армия. По време на Първата световна война е разузнавач към армията в Западна Македония и Косово. Все още пазя неговата австро-унгарска щабна карта на района и тефтерчето му с агентурната мрежа, използваните тайни знаци и описи на раздадените храни и дрехи на населението в споменатите краища.

Който не е живял в къща с таван, сигурно няма да разбере какво удоволствие може да изпитва едно дете да се рови във вехториите. А нашия таван беше голям, пълен с едни ковани сандъци, изписани на четири езика – османотурски, гръцки, български и арменски. Един ден в тях намерих и Справочника по минно подривно дело на дядо Цачо. Като дете, отрасло в горите на Западните Родопи и изчело повечето книги за Дивия Запад, нямаше как да не бъда впечатлен. Вярно, че дадените примери бяха с парни локомотиви и отдавна вече несъществуващи мостове. Но и досега е пред очите ми схемата на моста на река Вардар при гара Удово.

Дядо ми Спас, на когото съм кръстен, също имаше здрав български дух. След като завършва висшето си образование в икономическия университет във Варна, отива да следва докторантура в Германия. През Втората световна война той прекъсва обучението си и става деловодител в 59-ти пехотен пирински полк в гр. Сяр. Той е сред последните български войници, които се изтеглят от Беломорието.

Другият ми дядо – Богдан, също е бил български войник в гр. Битоля.

Освен тези мои преки предци, и други роднини са били съпричастни към македонската кауза. Вкъщи се пазят броевете на в. „Реформи”* от 1900 г., абонат на който е бил чичо ми Врето Кузманов. В този вестник например за първи път е публикувана обявата за излязлата от печат пиеса „Македонска кървава сватба” на Войдан Чернодрински.

„Комитското” ми обкръжение не се ограничаваше с това. Като деца често си играехме в двора на църквата „Света Петка”, където клисар бе дядо Иван (тогава го наричахме бай Иван). Ако направехме някоя беля, той често ни гонеше. Обаче когато не правехме пакости ни викаше при него и понякога ни разказваше как неговия баща е погребал Гоце Делчев в с. Баница, Серско, през 1903 г.

В семейството ми никога не са изпитвали симпатии към тоталитарния режим по разбираеми причини. Преди 9 септември 1944 г. дядо ми тегли заем от Българска популярна банка, с който полага основите на своята фирма за търговия на едро. За да успее да му конфискува имуществото, "народната" власт го вкарва в затвора и там го принуждават да подпише декларация, че е съгласен с национализацията на неговата фирма. Тогава се извършва най-голямата неправда върху нашата фамилия - въпреки че отнемат фирмата, дядо ми е принуден до 1955 г. да изплаща на държавата заема за нейното създаване. В семейството ни не е имало финансови приходи в продължение на 9-10 години.

Може би през 1981 или 1982 г. дядо ми ми подари няколко книги за Македония. Признавам си, че не ги приех с радост. Тогава ме вълнуваха съвсем други неща и като повечето младежи по онова време не съм проявявал никакъв интерес към тях. Даже си мислех, че той няма място в неговата библиотека и затова гледа да се отърве от тях. Сега се радвам, че тогава не съм ги изхвърлил, защото само след година щяха да ми отворят очите и да ми станат настолно четиво.

НАЧАЛОТО НА ЕДНА 25-ГОДИШНА ИСТОРИЯ

През 1982 г. бях приет да уча в Техникума по ветеринарна медицина в Стара Загора. Тогава дори не съм и предполагал, че това събитие ще се отрази трайно на моята по-нататъшна съдба.

Живеех на повече от 130 км. от Пещера. По онова време се учеше и в събота и в повечето случаи (без ваканциите) само веднъж в месеца се прибирах в родния си град за по-малко от 24 часа. Веднъж се качих на пътническия влак от Стара Загора за Пловдив и малко преди тръгване срещу мен седна с книга в ръка един възрастен човек, към когото не проявих никакъв интерес. След като мълчахме известно време и аз гледах през прозореца, той се опита да завърже разговор с мен и ме попита:

- Младеж, навярно те интересува какво чета?

От уважение или неудобство кимнах, макар че в действителност не проявявах никакъв интерес. Така моят събеседник започна да ми разказва съдържанието на книгата, която никога няма да забравя: "Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония" от Коста Църношанов. Каза ми, че книгата е издадена в България, но е била забранена и иззета от продажба, защото срещу нея протестирала Югославия.

Разговорът за мое учудване потръгна и си припомних неща, на които някога не бях обръщал особено внимание. Например по време на моето гостуване като пионер в Чехословакия, влакът ни мина през Югославия. Когато спряхме на гара Димитровград (Цариброд) и местните хора разбраха, че сме от България, започнаха да ни носят в шишета вода и разни дребни подаръци. Тогава разбрах, че са българи. Съвсем различно беше отношението към нас на гара Белград, където сръбски общественици раздаваха портрети на Тито. Нашата българска реч ги вбеси и ни замерваха със сливи. А бяхме 13 - 14 годишни деца. Това е бил може би момента на осъзнаването на специфичното българско в мен, на необходимостта да браня моята нация. Спомних си и гостуванията на наши познати от Македония, които лятно време идваха на вилата ни в Западните Родопи. В съзнанието ми изплуваха нескончаемите разговори до късни доби за българщината. Спомних си и интереса, и страха в очите им, който тогава не разбирах от какво е породен. Така неусетно стигнахме в Пловдив и в бързината дори забравих да попитам стареца за неговото име.

Онова, което трябва да се случи на човек – се случва дори въпреки съпротивата му. Обикновено като се прибирах в Пещера веднага гледах да изляза навън с приятели. Този път обаче не можах да избягам от своята съдба. Времето беше лошо и твърде късно, поради което останах вкъщи. Легнах си и неусетно погледът ми попадна на подарените от дядо ми книги за Македония, които преди това никога не бях разгръщал. Надигнах се от леглото и взех да ги чета. Оказа се, че старецът във влака е бил прав, всичко, което ми е говорил, е истина. Дълго време не заспах и размишлявах върху участта на нашия народ. От този момент до днес датира интересът ми към Македония и това остави трайна диря в моя живот.

ТАЙНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

Като ученик бях общителен и имах доста приятели. С тях започнах постепенно да споделям мислите си относно необходимостта от защита на истината за Македония. Бях убеден, че всеки, който носи в себе си български дух, ще ме подкрепи. Всеки ден четях книги и научавах все повече неизвестни неща. На западния прозорец на моята квартира, която бе на 8-мия етаж, монтирах външна антена. През този период слушахме всички чужди радиостанции, които имаха емисии на български език (Пекин, Москва, Анкара, Атина, Скопие, Тирана, Ватикана, Кьолн, Лондон, Вашингтон). По този начин чрез съпоставяне на различни гледни точки успяхме да си формираме един широк поглед върху редица събития и факти, отнасящи се до България. Някои предавания приемахме със задоволство, други пораждаха в нас негодувание. Анализът ни недвузначно сочеше, че държавата, която системно развива най-мощната антибългарска кампания в света, е Югославия. През деня слушах най-често радио Скопие. По този начин винаги имах актуална информация от Македония. И нещо много важно - директно се сблъсквах с антибългарската пропаганда, която Югославия непрекъснато бълваше сред хората в Македония и емиграцията по света. Едва ли има българско сърце, което може да стои безучастно, когато слуша присъщите на последователите на Новакович и Цвийч хули срещу всичко българско. Аз поне по-голяма наглост и отцеругателство не съм срещал.

Повечето от приятелите ми в Стара Загора не знаеха абсолютно нищо за Македония, мислеха, че там едва ли не се говори сръбски език, обикновено наричаха цялото население на Югославия “сърби” и не вярваха, че там все още има хора със съхранено българско чувство. За да ги убедя в правотата на моите идеи, започнах да ги запознавам с македонския говор. Като се събирахме в компании все по-често пеехме македонски песни. Така кръгът около мен започна да разбира, че в Македония се говори и български.

Но шило в торба не стои и аз не можех да се задоволя само с тази словесна агитация. През лятото на 1983 г. в мен окончателно се оформи идеята, че за да се съхрани истината за Македония, трябва да се работи организирано. Подобно на старите дейци от времето на Гоце Делчев, прочетох от начало до край "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов. За основа взехме публикувания в тях Устав на БРЦК, който променихме съобразно нашите разбирания за същността на нашата борба, съобразена с условията на времето, в което живеехме. След многократни обсъждания, най-сетне на 7 април 1984 г. в моята квартира бе приет устава на нашата организация, която нарекохме Тайна македонска организация. В него пишеше, че "Македонската организация е тайна. Тя представлява едно неделимо цяло. Но тъй като българската идея ще срещне голямо съпротивление от страна на Югославия и Гърция, това налага нейната нелегалност" (глава VIII, чл. 1), а също така, че "Главна цел на Тайната македонска организация е поддържането на българското народностно* съзнание в Македония" (глава I, чл. 3). Нашият реализъм ясно личи в схващането ни, че "Тайната македонска организация не предявява никакви претенции към територията на съседните на България страни. Тя се бори за поддържане на българското народностно съзнание в Македония, за запазване на българската история от фалшифициране" (глава VIII, чл. 4). В нашата дейност отхвърляхме насилието: "Тайната македонска организация ще се бори да постигне своите цели само по мирен път" (глава IX, чл. 1). Същият член определяше и формите на дейност: "лозунги, надписи по стените, анонимни писма и др." "Употребата на каквато и да е сила е деяние, несъвместимо с нашия морал" (глава IX, чл. 2).

И за да бъде всичко наред, от линолеум изработихме печат. Направихме си членски карти. Официално станах член на 10 май 1984 г. Дейността ни се развиваше в желаната насока. Предпоставка за този успех беше факта, че техникумът по ветеринарна медицина в Стара Загора беше единственото по рода си учебно заведение в Южна България и от всеки неин окръг (днес област) имаше по 4-5 представители. По този начин практически имахме възможност да присъстваме под една или друга форма в споменатите райони. От публикувана след 10 ноември 1989 г. информация става ясно, че към 1985 г. в България са действали около 30 нелегални организации (главно протурски), като повечето от тях не са имали своя писмена програма и функционирането им се е свеждало единствено до устни критики срещу тогавашната власт. Ако се съпостави ТМО с въпросните нелегални организации, бие на очи нашата организираност и мотивираност.

За кратко време бе развита относително мащабна за условията на комунистическия режим дейност. Бе изпратено протестно анонимно писмо до радио Скопие във връзка с неговите антибългарски емисии, които вече групово следяхме и анализирахме почти всекидневно. Още тогава направихме извода, че официалният югославски славомакедонизъм е в криза и Белград започва да лансира античния македонизъм. Първото ни основание за подобен извод беше една емисия на радио Скопие, където се цитираше следната глупост, приписвана на полуинтелигента Георги Пулевски: „Цар Александар Македонски триста лета пред Христа со македонци сви вселену повладал. Наш крал Филип – славянин е, цар Александар – славянин е, наши баби славянски ги родиле”. Тази наша констатация впоследствие се оказа изключително точна, защото след разпадането на Югославия през 1991 г. именно античният македонизъм заля Р Македония.

В дейността си възприехме схващането, че скопската писмена норма е реално съществуваща, но това не ни пречи да я разглеждаме като регионална форма на българския език и без опасения я използвахме в нашата кореспонденция с тогавашната СР Македония. След няколко месеца повторихме протестната акция срещу вулгарния антибългаризъм на радио Скопие. Този път изложението ни бе подкрепено с подписите на 52 души. Изнесени бяха няколко доклада по македонския въпрос. С лични средства купувахме българска литература и я изпращахме в Македония. Почти всички членове се записахме в кръжока по фотодело и правехме снимки на оригинални творби на български възрожденци от Македония, които югославската пропаганда обявяваше за "македонци". Тези неопровержими свидетелства също пращ