Александър Гребенаров: Обнародването на дневника на Мисирков е шанс и за Скопие, и за София

22 април 2008 | 06:18 | Агенция "Фокус"

Александър Гребенаров, историк, член на Македонския научен институт пред Агенция “Фокус”.

Фокус: През последните години излязоха много издания с документи за новата българска история. Някои от тях се отнасят и за българите зад граница. Какви проблеми поражда съставянето и обнародването на подобни издания?
Александър Гребенаров: В последно време действително се появиха множество документални трудове, свързани с новата българска история. Този факт е радостен, защото подобни издания, за разлика от научните изследвания, се радват на относително дълголетие. Те би трябвало почти да не се влияят от желанието, от настроението или от политическата обагреност на съставителя, както и от времето през което той твори. И когато споменатите неписани условия се съчетаят с отразяването на важни събития от историята, документалните публикации надживяват многократно създателите си. Поколенията отдават заслужена почит на техния професионализъм да “уловят” и представят пред обществото разтърсващи факти и аргументи. Имената на Любомир Милетич и Йордан Иванов са показателни в това отношение. Не изключвам и другата възможност - някой съставител да игнорира група документи, ако противоречи на отколешни негова теза или пък прецени, че “не е дошло още за времето” за публикуването им. Тези опити за скриване на “Клио под юргана” няма да изчезнат, но в бъдеще ще намалява все повече броят им. Убеден съм, че подобна некоректност ще оставя все повече път на “голата”, неподправена историческа истина независимо, че днес може тя изглежда нежелана.
Относно въпроса за българите, останали след 1878 г. извън пределите на държавата, неоспорим факт е, че днес историците разполагат с голям масив от разнообразни извори - документи от учрежденски, организационни и лични архиви, печатни органи. Направеното в областта на издаването не е малко след 1978 г., когато сборник “Македония. Сборник документи и материали” проправи тематична пъртина на документалните издания по българския национален въпрос. През 90-те години на миналия век, тапата се “доотпуши” и на пазара се появиха огромен брой издания. За съжаление, процесът не продължи дълго. В момента се наблюдава пазарна стагнация над тези издания. С изключение на Агенция “Архиви”, която “поддържа огъня” с поредицата “Архивите говорят”, редица издателства не желаят да поемат такива ангажименти. Всички признават, че този издания са ценни, но отклоняват предложения в такава насока, защото оборотният капитал на съответното издателство се затормозява. Това е нормално - такъв продукт не е ежедневник, който днес трябва да бъде продаден, а изостаналите бройки да се отпратят за рециклиране. Тук точно трябва да застане държавата и да протегне “благосклонно” ръка. Пример в това отношение е Министерството на културата, което се опитва да подпомогне. Поради големия брой от желаещи обаче, помощта е малка и недостатъчна.
Фокус: Как стои въпросът с документи на българската емиграция например в Канада и САЩ? Как биха се свързали с вас българи, които искат да предадат архиви от там?
Александър Гребенаров: Първоначално споменатите издания включваха извори предимно за българското население на Балканите, останало извън границите на съвременната държава. Едва в последното десетилетие се отдели внимание и на българските общности, живеещи отвъд океана. Но направеното не е много. В тази насока има какво да се желае, тъй като тези документални издания се броят на пръстите на едната ръка. Изследователите също. А процесите на отродяване в Американския континент са силни и не търпят дълго чакане. Всъщност става дума за трето-четвърто поколение потомци на български преселници. След токова години престой далеч от роден край, език и култура, родовата нишка закономерно изтънява и се къса безвъзвратно. А там, само да припомня, все още излиза най-продължително издавания вестник на македонските българи под името “Македонска трибуна”. Той води началото си от далечната 1927 г. Пак “зад океана”, с помощта на ВМРО и бежанските формации в България през 1922 г. е учреден Съюзът на македонските политически (по-късно - патриотически) организации, който функционира до днес. За съжаление, днешните му ръководители не правят опити за поддържане на единодействие и сътрудничество с обществени организации, като Македонския научен институт, или научни институти, занимаващи се с проблемите на българското историческо наследство. Независимо от причините, поради които не се осъществява подобно сътрудничество, аз съм убеден, че множество потомци на македонски българи в Северна и Южна Америка желаят да научат повече за “своя род и език”. Многобройните посещения в сайта на МНИ, както и индивидуални желания за контакти оттам, показват, че колегиалната общност трябва да има готовност да реагира. Изстрадалата родова история на тези хиляди българи, които поради политически насилия и икономически недоимък оставят дом, родина и близки, също трябва да се напише. Мисля, че българската историческа наука в момента може да се справи с подобно предизвикателство, още повече, че копия от тамошни архиви вече има и в България, като притежание на архивни учреждения и частни лица.
Фокус: От документалните издания, в които вие сте участвали, кои са оставили най-силно впечатление сред читателската аудитория и с какво?
Александър Гребенаров: Като историк се опитвам да балансирам между научните изследвания и публикуването на извори, всички свързани с историята македонското освободително движение. Мисля си, че тази паралелна работа е от полза за двете страни на изследователския процес. Хронологическият диапазон на документалните ми публикации е широк - от 1878 до 1952 г. Всяка една тях ми е скъпа, защото предполагам, че е дала нещо на науката, както и на обществото. Естествено и на мен - вероятно така съм осмислил по-добре историческия процес. Смятам за особено ценни два документални сборника, които сътворихме с мои колеги. Става дума за “Британски дипломатически документи по българския национален въпрос (1878-1893)”, Т. 1 и “Евтим Спространов. Дневник Т. 1 (1901-1907)”. Тъжно е, че цитираните томове сложиха начало на ценни поредици, които не се реализираха, поради финансови причини. Те и до днес остават ценни, независимо че са издадени преди 14-15 г. в приличен тираж за българския пазар (1000 бр.). Така напр. в британските документи, отпечатани билингвистично, има автентични факти, в чиято достоверност никой не се съмнява. Те са ужасяващи. От тях може да настръхне косата на всеки редови читател, защото става дума за “ужаси безкрай”, причинени от турски формирования по време на потушаването на Кресненско-Разложкото въстание. Разрушени са множество къщи и църкви. Над 15 хиляди души преминават през планини и кози пътеки, намирайки спасение в Родината-майка. Други 600 българи обаче не успяват да се спасят от турския ятаган и землището на Кресна и Разложко се превръща във втори Батак. Така трагично завършва преди 130 години първият въоръжен протест против Берлински договор.
В другия том, за който стана дума - дневника на известния охридски летописец Е. Спространов, известен публицист, общественик, масон, деец на македонското освободително движение, също могат да се открият прелюбопитни факти и съждения. За съжаление 2/3 от този дневник още чака своето време, за да излезе на “бял свят”. Сигурен съм, че там ще срещнат имената на свои родственици множество днешни и утрешни интелектуалци, както и “редови” читатели от България, Р. Македония. Пак там ще се открият ценни наблюдения и откровения на Спространов, които обясняват част от процесите в българското общество и генезиса на перманентните кризи в македонските организации начело с ВМРО. В голяма степен те са с актуални и днес.
Фокус: Вие сте член на Македонския научен институт в София. Как комуникирате с колегите си от Македония по спорни въпроси? А с колегите си от други съседни държави?
Александър Гребенаров: Сложен и деликатен въпрос. Бих отговорил с три думи и един удивителен знак: “Лесно и трудно”! Има колеги от Македония, които не се притесняват да приемат покани за участие в научни прояви на територията на България. Те идват, изнасят доклади, участват в дискусиите наравно с останалите колеги, обнародват своите постижения в съответното книжно тяло, което издават организаторите. Спорове има, закачки също, но науката в крайна сметка се развива, което е и основната цел. При това никой не е пострадал в страната ни, като е изразил свободолюбиво гледище по щекотливия македонски въпрос. Напротив. Представената теза, колкото и еретично да звучи, открито се обсъжда. Тя може да се приеме или отхвърли в зависимост от представените аргументи. Затова все още не мога да разбера тези колеги от Македония, които отказват покани за сътрудничество. Много необичайно звучи днес, но е факт, че в двете държави съществуват сродни институти по история, които не комуникират помежду си. Дори не разменят и книги. Да не говорим за съвместни проекти. Отправените предложения от Института по история при БАН, (където е моята месторабота), вече няколко последователни години са отхвърляни от Скопие с различни мотиви. С другите балкански държави проблемите не са така остри. Нещо повече. Вече има учени от Гърция и Румъния, които са избрани за дописни членове на МНИ.
Фокус: През 2008 година - кои са най-интересните документи, върху които работите, и които ще излязат до края на годината?
Александър Гребенаров: В момента работя по два интересни проекта. Първият има работно заглавие “Документи за българското управление във Вардарска Македония (1941-1944)”. Повечето от намерените до този момент документи и материали са с поверителен характер и може би затова ме впечатляват повече. Напр. статистическите данни от документалния масив за стопанското развитие на областта показват не само недоимъка и мизерията, в които те са принудени да споделят до 1940 г., но говорят и за повишения им продоволствен ресурс, който влиза в нея от старите предели на царството. Явлението е “трудно обяснимо” за ония изследователи, които десетилетия наред говорят и пишат за ужасите и злините, които населението изпитвало от “българския окупационен режим”!
Вторият проект, по който работя, е почти готов. Той се отнася за МНИ и е посветен на 85 години от неговото учредяване. Проектът съчетава елементи от три научни жанра: 1) Изследване на историята и отразяване на съвременните прояви на Института; 2) Обнародване на автентични документи и материали; 3) Биографични статии за учредители и дейци на МНИ. Всички части ще бъдат съпроводени с непознат илюстративен материал. Предполагам, че този научно-документален летопис, (един своебразен микс “3 в едно”), ще се превърне в атрактивно и непознато четиво за по-широка аудитория. Друг е въпросът дали ще се открият ресурси за отпечатването му, защото възможностите на МНИ на този етап, меко казани, са доста скромни.
Фокус: Какво бихте казали за предстоящото излизане на Дневника на Кръстьо Мисирков - съвместното издание на Държавна агенция Архиви и на Македонския архив.
Александър Гребенаров: Мисля си, че в този момент съдбата е благосклонна към българо-македонските отношения с намирането и отпечатването на дневника, защото неговото двустранно обнародване е шанс за Скопие и София да намалят напрежението в отношенията си. Пътят на тази близо 400 страничен ръкопис - от сътворението му в Одеса през лятото на 1913 г., достигнал по неведоми пътища до софийския антиквариат и в крайна сметка до представянето му в отпечатан вид, е сам по себе си любопитна 95 годишна сага. Тя е с вградени елементи и на драма, заради главното действащо в лице в нея - Кръстьо Мисирков. Този интересен за изследователите деец периодично променя своите виждания за самосъзнанието на населението в Македония, следвайки може би криволичещите дири на житейския си път. А те преминават през много географски гънки на Източна Европа - от родното му село Постол, Егейска Македония, през Белград, Битоля, Санкт Петербург и Бесарабия, за да се завърне след “Голямата” война в България. Тук, (в София, Карлово и Копривщица), Мисирков преживява последните седем години от своя живот.
Не ми се иска да навлизам в детайли с информация за съдържанието на ръкописа, тъй като това е право на съставителите Цочо Билярски и проф. д-р Зоран Тодоровски (директор на Държавен архив в Македония), както и на ръководството на Агенция “Архиви” в лицето на д-р Боряна Бужашка и Панто Колев, подело чудесната идея за отпечатване на дневника. Бъдещите читатели могат да бъдат уверени, че досегът до книжното тяло ще бъде страхотно изживяване, тъй като модерно отпечатаното издание се доближава до книжовните уникати. Самият текст пък е прелюбопитно четиво за всеки специалист или “редови” читател, който проявява интерес към тази спорна личност и към епохата, през която живее. Казвам спорна, защото Мисирков, подписал отпечатания дневник, като македонски българин, бе обявен в Р. Македония за “македонска икона”, за баща на македонизма, за личност на ХХ век. Стигна се до парадокса, че когато се честваше 100 г. от Илинденската епопея, изкуствено изваяният образ-ореол на Мисирков в Скопие бе поставен пред паметта на хилядите въстаници, жертви и покрусени бежанци. Несъмнено неговата личност, както и проявите на плеяда македонски дейци, имащи разнопосочни изказвания или публикации за идентичността на населението в Македония, заслужават по-задълбочени изследвания. Но нека подходът да бъде научен. Да няма излишни емоции. Нито пристрастия. В противен случай рухването на предварително изградени тези, тип “пясъчни кули”, и спукването на идеологически “балони”, винаги ще се посреща болезнено от обществото.
Предполагам, че след публикуването на дневника подобни заблуди ще се ограничат в бъдеще и задачите на историческата наука ще се възприемат по-сериозно, а не като политическа еднодневка или държавно-обществена поръчка за концесия. Всеизвестно е, че историята има много по-отговорна и по-благородна мисия пред обществото на всяка държава, независимо дали тя се казва Р. България или Р. Македония. Отпечатването на дневника и проявеният висш професионализъм от съставители и издатели е пример в това отношение. Появата му е и надежда, че подобни съвместни проекти ще разчупят овехтели държавно-идеологически стереотипи и ще повдигнат скърцащо-ръждясали бариери, ограничаващи разбирателството и добруването между двете държави.