Дванадесет български поети на френски език

 

Какво се знае за българската поезия във Франция? Почти нищо. От всички литератури от Източна Европа, българската литература е най-зле представена тук и това не е тайна за никого. Ако направим едно просто сравнение с македонската литература например, можем да установим, че броят на сборниците с българска поезия на книжния пазар е по-малък от този на македонските ни събратя, например един Ацо Шопов, Анте Поповски и др. Въпреки че по население България наброява четири пъти повече жители от Република Македония. Очевиден е фактът, че едната от двете литератури е много по-слабо представена от другата, и това за съжаление е българската.

Това положение на нещата е обяснимо, поради отсъствието на държавни субсидии от българска страна за публикуването на българска литература в чужбина, или поради трудностите, свързани с усвояването им. Поради тази причина нито една книга, преведена от български на френски, от всички, които присъстват на френския книжен пазар, сякаш не се е ползвала от подкрепата на българксото Министерство на културата, докато Скопие, да вземем същият пример, е много по-активно в промоцията на националната си литература, преди и след разпадането на Югославия. Тази книга си поставя следователно за цел да попълни една значителна празнота на френския пазар.

Преди доста години господин Сегерс публикува една антология на българската поезия[1], но това издание е отдавна изчерпано. И освен това преводите в тази единствена публикувана до днес антология не са правени от поети, нито от преводачи, живеещи във Франция, следователно те често са несъвършени. Разбира се никой превод не може да бъде съвършен и безупречен. Напротив, всички преводи се допълват помежду си, създавайки по-цялостна представа за стила на авторите в полза на онези читатели, които все още не владеят български – бисерът на славянските езици, който ще става все по-модерен в близко бъдеще. И все пак наистина съществува един български поет, чиито преведени стихове познава повече от един образован французин, без да има особен афинитет към България. Става въпрос за превода на Христо Ботев, който фигурира в пълните произведения на Пол Елюар, с предговор от Елза Триоле. Впечатляващо звучи, нали ! Обаче самият Елюар, тъй като не е четял български, е трябвало да потърси помощ. И така крайният резултат е един красив свободен превод или една “неверна хубавица” подобно на френските преводите от ХVІІ-ти век. Стиховете на Ботев, адаптирани по този начин, приличат по-скоро на стихове на Елюар, отколкото на стихове на Ботев. Поради тези причини е наложително да се преведе отново Ботев - този велик родолюбец, възпяващ човешкото достойнство. Съществуват и оше няколко доста успешни превода на български поети на френски. Това са например книгите на Николай Кънчев, преведени от него самия, с помощта на Кенет Уайт, както и добрите му преводи ог двуезичната поетеса Деница Банчева. Два от сборниците на Кирил Кадийски[2] също са преведени старателно от Мари Врина-Николов, след което са адаптирани от Ален Боске. Един от тези преводи дори е носител на наградата “Макс Жакоб”[3]. И въпреки тези успехи българската поезия не е намерила до днес френски преводач, способен да превежда вярно и точно спрямо оригинала, и то в мерена реч, когато оригиналът е в мерена реч, разбира се. При все това, когато преводът в рими се оказва твърде сложен, преводачът не се е осмелявал да запази римите.

Ерик Караилиев е млад франкофонски поет с възможности за блестящо бъдеще в областта на литературата. Той самият е автор на неосимволистични стихове, написани със смайваща лекота. Стилът му е достатъчно гъвкав и може да бъде в служба на поезията като цяло. Той е част от новото поколение поети, които не отхвърлят римата просто заради самото отхвърляне, нито пък си я поставят като самоцел. По-точно да се превежда в рими не представлява проблем за Ерик Караилиев и в това се изразява една от силните страни на неговите преводи, освен привързаността му към превежданите автори. Всеки негов превод оставя впечатление на едно одухотворено стилистично съвършенство. Не се чувства никаква тромавост на изказа, макар че преводът остава много верен на оригинала. Всички тези стихове Ерик Караилиев е превеждал сам, с приятели или с помощта на семейството му, очаквайки един ден да може да сподели и публикува преводите си. Защото една от главните цели на тази антология е да събуди интереса на франкофонската публика към българския език, който чувстваме понякога през френския текст. Всъщност всеки литературен превод се прави с идеята “за” и “против” Вавилонската кула!

С публикуването на настоящата антология се надяваме, че българската поезия ще намери постепенно своето място на френския литературен пазар. Тук не става въпрос за някаква поръчка, а за желанието и личната инициатива да се запълни една празнота. Впрочем преводите на български автори на френски са винаги плод на лични инициативи. Дори и по време на комунистическия режим България нямаше държавна политика за представяне на своята литература в чужбина, както го правеха Югославия, Полша или други държави, всяка от които има своя специализиран издател за публикуването на национална си литература във Франция.

Сигурно ще останете учудени, че някои поети от тази антология са едновременно и български, и македонски, ако се позовем на официалните канони. Не става въпрос за политически избор, а за исторически превратности. Изборът на поетите е ръководен от три критерия: да са поети от национално значение, чийто жизнен и творчески път е приключил, любими на преводача. Естествено, една пълна антология би трябвало да съдържа поне три пъти повече български автори сред големите класици, които вече не са сред нас, както и съвременни поети, които продължават да творят. Но нека първо да видим как френската публика ще реагира на настоящата антология!

И в заключение бих искал да спомена скорошното публикуване на произведенията на Любомир Генчев, франкофонски писател, чиито ръкописи бяха открити неотдавна. Първите томове на тези произведения представляват свободни адаптации на българска поезия. Но изобщо не става въпрос за преводи, верни на оригинала, както изрично го подчертава самият автор, чийто замисъл бил да създаде “поетически вариации”[4]. Произведенията на Любомир Генчев не могат да се сравняват в никое отношение с настоящата антология.

 

Атанас Попов, Париж, 31 май 2005

P.S. Атанас Попов е автор на кратките бележки за поетите в тази антология, а Ерик Караилиев носи отговорността за преводите. Общоприетата славистична транслитерацията на имената от български език е предпочетена тук,  вместо някяква неясна според френските фонетични правила транскрипция.  За да се четат правилно имената, е необходимо да се знае, че прословутият “темен вокал” (ъ) е гласна, която съществува в албански, румънски, турски, български и македонски език, която следователно не бива да се транскрибира като “а”. Използваната транслитерация се припокрива в най-общи линии с правилата за четене на хърватски език. (Превод от френски – Минка Колева)

 

Христо Ботев (1948 – 1976)

 

Български поет и революционер. Роден в Калофер, учил в гимназиите в Карлово и Калофер. През 1863-та заминава да продължи образованието си в Одеса, тогавашна Русия. Изключен е от гимназията, поради непокорство спрямо дисциплината, наложена от учителите. Често се казва, че бил изключен поради революционните си идеи, но Ботев осъществява думите си в дела. Не трябва също да се доверяваме напълно, както е общоприето, на всички данни от прекрасната му романизирана биография, чийто автор е Захари Стоянов, защото тя се основава на непълна документация и е прекалено хвалебствена, макар и чудесно написана. След като няколко месеца преподава в едно българско училище в Бесарабия в началото на 1867-ма година, Ботев се връща в Калофер временно и пак заминава същата година. Посоката е новата Румънска Република, служеща по това време за убежище на българските хъшове. Ботев участва в създаването и списването на множество емигрантски вестници, където публикува голям брой публицистични произведения. Той е също преводач от руски на български, но е известен най-вече като автор на двадесетина запазени до днес стихотворения, забележителни по своята съвършена поетична форма, необяснима за един слабообразован писател (от чуждите езици, той е владеел единствено турски, руски и румънски). И така Ботев е смятан за първия български модерен поет, за един от върховете на българската поезия. Може би какъвто е Пушкин за руснаците. Ботевите стихове са предмет на огромно количество критични статии, включително и от чуждестранните структуралисти (Роман Якобсон и др.) Ботев загива във Врачанския балкан, начело на въстаническа чета, преминала българо-румънската граница през май 1876-та, и боевете, в които участва, бележат края на най-великото българско въстание против Османската империя. На гранитната скала, служеща за негов паметник, са изписани думите: “Пророчеството ти се сбъдна – ти си жив завинаги!”

 

Иван Вазов

 

Иван Минчев Вазов е роден 1850-та година в Сопот. Образованието си получава последователно в родния си град, после в Калофер и в Пловдив. Живее известно време в Румъния и се среща с  българските хъшове там, това са бунтовници, избягали в чужбина в очакване да се завърнат в България и да се включат във всеобщо българско въстание. Христо Ботев е бил също хъш. Вазов е учител и преводач на български от руски и от френски (множество немски и английски произведения по това време са били превеждани през руски).

След Освобождението на България през 1878-ма година от турско робство Вазов се включва в политическия живот на страната на русофилите, което го принуждава да замине в заточение при идването на власт на правителството на Стефан Стамболов. Пише известният си роман “Под игото” в Одеса. Литературното творчество на Вазов е колосално – то е обединено в 20 тома, всеки от които съдържа по 500 страници: три романа, новели, театрални пиеси, пътеписи, кореспонденция и т.н. Но най-вече множество стихове. “Левски” е едно от най-известните стихотворения от сборника “Епопея на забравените”, както и поемата “Опълченците на Шипка”, която всеки образован българин знае наизуст поне отчасти. Васил Левски е великият български национален герой, апостолът на свободата, когото Вазов сравнява с Христос. Приписват му се всички възможни и въображаеми положителни качества. Малко са другите герои, които с такова единодушие са заели полагащото им се място в пантеона на борците за национална свобода и за независима българска република. И Левски заслужава напълно тази чест, защото без неговите усилия и революционната му дейност за пробуждане на народа в края на 19-ти век не би се случила българската свобода. Освен това записките му показват, че той не е мразел турците, а репресивната и антидемократична система, наложена от Султана. И така, невъзможно е да се определи кое стихотворение на Вазов е най-известното, много от тях се изучават още от първи клас в училище и децата ги рецитират наизуст.

Понякога Вазов е укоряван за неговия национализъм, обвиняват го, че е идеолог на “Велика България”. Но трябва също да отбележим, че комунистическият режим забраняваше преиздаването на най-явно националистките му стихотворения. Освен това ако Вазов е настоявал Македония да се върне на България, то е защото той се е чувствал лично свързан с народната култура на тази област.

Вазов умира през 1921-ва година, на върха на славата си, и е признат за Патриарха на българската литература, бащата на нацията – подобно на Виктор Юго за Франция.

 

 

Радой Ралин

 

Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов) е роден на 22.04.1923 в Сливен. Внук е на Таньо Войвода, един от съратниците на Васил Левски и Стефан Караджата. Той завършва гимназия в родния си град, а между 1941 и 1945 г. следва право в Софийския университет. Много рано той се ангажира на страната на комунистите, което му дава правото да се смята за “активен борец” за построяването на комунизма. Този статут даваше възможност човек да се ползва с по-голяма свобода на словото през цялото време на следвонната диктатура. “Активните борци” бяха по-малко следени от средния гражданин, и бяха съдени от равни на тях хора за всяко отклонение спрямо партийната дисциплина. В качеството си на убеден комунист от самото начало, Радой Ралин много рано е разочарован от новия диктаторски режим. Още от самото начало на 50-години, всички интелигенти, недоволни от режима се групират около него с надеждата да се ползват от неговото покровителство. Дори младият Цветан Тодоров твърди, че е сътрудничил на един от вестниците, чийто редактор е бил Ралин. Последният е и автор на множество пиеси и сценарии на документални филми, например за поетите Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Пеньо Пенев… През 50-те години, когато джазът се счита в България за декадентско изкуство, Радой Ралин е един от най-пламенните почитатели на този тип музикално творчество.

 

През 1968 г. неговата книга със сатирични стихотворения Люти чушки е публикувана и веднага след това забранена и изгорена, главно заради ибюстрацията на Б. Димовски, в която е “злоупотребено” с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази илюстрация е отпечатана епиграмата "Глух, но послушен": "Сит търбух за наука глух".

Не може да се каже, че Радой Ралин е голям поет, но е известен и обичан заради неговите сатиричните произведения, особено “епиграмите” му - стар жанр, който той обновява в световен мащаб. Автор е на множество преводи: Молиер, Пушкин, Гьоте и Бертолт Брехт.

Радой Ралин си отиде на 21. 07. 2004, като нито един политик не посмя да не признае неговото дело. За комунистите той служи за доказателство, че техните събратя никога не са били лишени от критична мисъл, докато пък десните лидери виждат в него най-пълния образ на българския дисидент. Всъщност, личността и делото на Радой Ралин не позволяват да се възприеме нито едното, нито другото становище. Бихме казали по-скоро, че той е доказателство за това, че мащабното и организирано дисиденстско движение бе възможно, но че то никога не се състоя.

 

 

Христо Смирненски

 

Христо Димитров Измирлиев (известен под псевдонима Смирненски) е роден на 29.ІХ.1898 в град Кукуш, на територията на Вардарска Македония. Между 1904 и 1908 той учи в родния си македонски град; между 1908 и 1910 той живее и учи в София. Завърнал се в Кукуш, той привършва средното си образование през 1911 г. Иска му се да се запише в солунската гимназия, но безпаричието го принуждава да се откаже от учението. След опожаряването на Кукуш по време на междусъюзническата война (1913 г.) семейството му се завръща в София. През 1917 г. той се записва да учи във военно училище, но е принуден да го напусне преждевременно за да не му се наложи да вземе участие в потушаването на Войнишкото въстание през 1918 г. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, Христо Измирлиев твърдо решава да загърби военната кариера. Същата година Смирненски се записва да следва в правния факултет на Софийския университет. Първите му публикации са от 1915 г., като се има предвид, че самият той списва седмично списание между януари и ноември 1911. Смирнески издава две свои ниги приживе. През пролетта на 1923 г. той се разболява от туберкулоза и умира на 18-и юни от същата година. В пантеона на великите българси поети не са малко тези, които не живеят много по-дълго от него. Може би защото по негово време комунистите все още не подклаждат макенозма, у него няма македонстващи настроения. Сигурно и той щеше да македонствува като Венко Марковси, ако бе оживял още двадесетина години.

Животът на Смирненски продължава едва осем години, но броят на произведенията му е достигнал не по-малко от хиляда литературни публикации в стихове и проза, в най-различни жанрове и подписани с не по-малко от 70 псевдонима.

 

Никола Вапцаров

                                                  

Роден е на 24-и ноември (декември) 1909 г. в гр. Банско, Пиринска Македония, където се е родил и Паисия[5] Хилендарски, бащата на българо-македонското Възраждане. Вапцаров учи в разложката гимназия, след което се записва във варненското вонноморско училище. Иска му се да следва белетристика, но родителите му нямат възможност да го оставят да последва художествените си стремежи. Работи в индустрията от 1936 г. нататък, а след това за държавните железници. Много рано ратува на страната на БКП, което му коства да бъде задържан през 1940 г. от българските власти, които водят антикомунистическа политика по това време. След като България се присъединява към Оста за да запази неутралитет, и за да избегне всякакви цивилни жертви, Вапцаров се присъединява към няколкото партизански отряда, които си поставят за цел да саботират немската военна машина. Заради тези му дейности, той е застрелян в български затвор на 23-и юли 1942 г. Само една своя стихосбирка успява да публикува приживе - Моторни песни (1940). Връчват му посмъртно международна награда за мир през 1952 г. Освен че българите го четат и тачат, Вапцаров е преведен на няколко езика и се забелязва завръщане на интерес към него от страна на академичните среди. В България например поетът, журналист и писател Георги Господинов е защитил докторат за Вапцаров. Последният е смятан (от филолога-историк Благой Кунев/Блаже Конески и Вапцаровия преводач-историограф Блаже Ристовски) и за основоположник на съвременната македонска поезия, редом с Венко Марковски, “най-великия поет на Южна Сърбия”. И двамата били участвали в същия софийски литературен кръг (но българското семейство на Вапцаров не е в течение за предполагаемата му македонстваща дейност). 

 

Пейо Яворов

 

Пейо Крачолов, известен под псевдонима Яворов, даден му от Пенчо Славейков, е роден на 1 януари 1878г. в град Чирпан. Учи в Пловдив и между 1893 и 1901г. работи като пощенски служител и телеграфист в различни селища на страната. Интересува се от левите политически идеи и при все това, през 1897г., той  влиза в контакт с ВМРО и става редактор на няколко издания на македонските бунтовнически движения за свободата на славяните с българско национално съзнание в границите на османската империя. След което, като близък приятел и съратник на Гоце Делчев, той лично взема участие във въоръженото бунтовническо движение. Тези борчески дейности не му пречат да бъде едно от водещите лица на литературния кръг „Мисъл”. Главните дейци на този кръг са критикът и философ Кръстьо  Кръстев, поетът и критик Пенчо Славейков, прозаикът и драматург Петко Тодоров и талантливият поет Пейо Яворов. Той работи също и като библиотекар, за известен период от време дори и като драматург на Народния Театър. След самоубийството на съпругата си Лора Каравелова, дъщерята на един от най-влиятелните български политици след Освобождението, той се опитва да сложи край на живота си. Лора се самоубива с куршум в главата на 29 ноември 1913 г. и когато Яворов на свой ред насочва револвера към слепоочието си, той не умира от изстрела, но загубва едното си око. По време на процеса той е обвинен в убийство на съпругата си. Това го съкрушава морално и на 29 октомври 1914 г. този, който днес е считан за най-великия български поет, още по-велик и от Ботев, поглъща голяма доза отрова и повторно отправя изстрел към главата си.

Яворов е публикувал много приживе и всичките му поеми свидетелстват за голямо стилистично съвършенство и забележитилно владеене на българския език. Почти половината от неговото творчество е написано под силно влияние на символизма, течение към което комунистическата критика дълго време изпитва недоверие, осъждайки го като „декадентско”, навяващо назадничави мрачни мисли. Тази долнокачествена критика, която не само не позволява преиздаването на някои поеми на Яворов, също така не иска интересът  към неговата проза да нараства, докато биографията му на Гоце Делчев, публикувана през 1904 г., представлява историческа класика.

 

 

Димчо Дебелянов

 

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ е роден на 28 март 1887 год. в гр. Копривщица. През 1896 год. след смъртта на баща му, се изселват в гр. Пловдив при най-големия му брат Иван. Там записват Динчо ученик в "Жълтото училище". Първите години на гимназията учи в мъжката гимназия "Александър I", където пише първите си стихотворения, които после изгаря. Скоро след това умира баща му. През 1904 г. семейството му се преселва в гр. София, наема квартира на ул. "Оборище" 46. През 1906 г. в сп. "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и др., които са подписани с истинското му име, което първоначално редакорите са смятали за “грозно”. Негов кумир по това време е бил Пенчо Славейков, малко по-късно и Яворов.

През 1907 г. и през следващите само девет години от краткия му живот Димчо Дебелянов сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса" и много др. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. Есента на 1907 год. се записва в юридическия факултет, следващата година се записва в историко-филологическия факултет - литература, но следва само две години. Много е важно да се отбележи, че Дебелянов се занимава с издателса дейност, без да е успял да издаде своя книга приживе – той списва известното списание Звено заедно със своя приятел Димитър Подвързачов. През 1910 г. двамата публикуват една от първите антологии на българската поезия.

Дебелянов е известен и обичан предимно за нежните му и мелодични стихове. Но не бива да забравяме, че той е и християнски мистик с широка ерудиция, с огромен интерес към Стария Завет. Доказателство за това е поемата Легенда за разблудната царкиня[6], публикувана през 1913 г. в сп. Звено и приета радушно от символистите.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов постъпва в казармата на 22 пехотен тракийски полк в гр. Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29.01.1916 год. Димчо Дебелянов пристига на фронта където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в боя близо до Демир Хисар като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Гибелта му напомня опит за самоубийство, тъй като целият му живот е бил подложен на любовни и екзистенциални мъки.

 

 

Атанас Далчев

 

Атанас Далчев е роден на 12. 06.1904 г. в Солун. Макар и много известен, в известна степен е подценяван приживе. Баща му е депутат в Истанбул между 1909 и 1912 г. През 1922 г. завършва I-ва мъжка гимназия в София. За пръв път публикува свои стихотворения в колективния сборник "Мост" (1923). Деен участник в литературния кръг "Стрелец" (1926-27). През 1927 завършва философия и педагогика в Софийския университет. Заминава в Италия при брат си, скулптора Любомир Далчев, където посещава лекции по история на изкуството. В периода 1928-29 пътува из Франция, слуша лекции в Парижкия университет. Работи като учител по български език в София (1930-36). Завършва курс за преподаватели по френски език в Сорбоната. Заема различни длъжности в областта на образованието (1936-1947). Преподава френски на Борислав Георгиев, поет и преводач, буден представител на българската емиграция в Париж. Редактор на сп. "Пламъче" (1952-56). Автор на важните за поезията ни стихосбирки: "Прозорец" (1926), "Стихотворения" (1928), "Париж" (1930), "Ангелът на Шартър" (1943). За дълъг период от време поетът запазва мълчание и се занимава единствено с преводи. Едва през 1974 г. публикува кн. "Стихотворения. Фрагменти". С високонравствената си позиция се утвърждава като негласен водач на младите - и в поезията, и в живота. Носител на Хердерова награда на Виенския университет. Умира на 17. 01. 1978 г. в София.

Пеньо Пенев

Пеньо Пенев Митев е роден на 07.05.1930 в село Добромирка, недалече от гр. Ловеч. Завършва средното си образование в Севлиево а от 1949 г. работи в Димитровград като строител, но и като журналист. През 1950 г. започва да сътрудничи на вестник Стършел, основния сатиричен вестник при бившия режим (вестникът още съществува). От 1958 г. той е димитровградският кореспондент на Литературен Фронт, органа на официалната литературна критика. Приживе той публикува само една стихосбирка – Добро утро, хора! (1956). Самоубива се през 1959 г. На няколко пъти преди това той прави опити да сложи край на живота си и е с меланхоличен темперамент, влошен от алкохолизма му и мизерията, в която живее. Броени дни преди смърта си, той пише на приятеля си Митко Иванов с молбата да бъде погребан където и да е, само и само това да не бъде направено там, където се е родил.

Пеньо Пенев е по-известен заради мита (подхранен от приятеля му Митко Иванов, публикувал книга за поета), който е изграден във връзка с личността му, отколкото заради неговите стихове. Твърди се, че той е рецитирал стихотворенията на великите български поети революционери от най-ранна възраст. Той е убеден комунист, който вярва в идеалите на марксизма-ленинизма, и дава мило и драго за създаването на новия индустриален град Димитровград, град, който той обича страстно и в който пожелава да бъде погребан.

Дамян Дамянов

Дамян Дамянов (това е истинското му име) е роден на 18.01.1935 в Сливен, града, в който издателят Ерик Ноло е преподавал френски през 1980-те. Дамянов е завършил българска филология в Софийския университет. Той е останал в колективната памет като певец на любовта и редактор на сп. Пламък. Отива си през 1999 г., в най-голямата си литературна слава, обичан от цялата нация. През 1997 г., наградата « Иван Вазов » му се връчва за цялото му творчество. Българите го помнят като смел човек, който се бори против недъга си (паралич на долните крайници), и който постепенно е излязъл от тъмния свят на страданието за да достигне нежната, хармонична и изпълнена с емоции поезия, която не е чужда нито на духовните пориви, нито на дълбоките, весели тръпки в търсенето на морални ценности. Многобройните стихосбирки на Дамянов - "Очакване", "Лирика", Поема за щастието", "Коленича пред теб", "Пред олтара на слънцето", "И си отива лятото", "Като тревата", "Ти приличаш на сълза", "Ще има връщане", "Молба към света", "Вчера по същото време", "Гимназия "Родина", "Да бях хляб", "Ако нямаше огън", "До следващата смърт"; драматичната поема "Преди всичко любов", "Живей така, че..."; неговите есета, импресии, силуети и др.- му водят до неговото награждаване с множество титли и литературни.

Елисавета Багряна (1893-1991)

            Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Балчева) е родена на 16.04.1893 в град София, където и завършва средното си образование. Тя е роднина на възрожденския поет Добри Чинтулов. През 1911-1915 г. тя следва българска филология в Софийския Университет. Започва да публикува стихотвориния още през 1915 г. Сътрудничи на прочутото списание Златорог. Първата й книга – Вечната и святата (1927) е смятана от много критици за най-добрата й. При все това Багряна публикува много други стихосбирки, като например Звезда на моряка (1932), Сърце човешко (1936), Пет звезди (1953), От бряг до бряг (1963), Контрапункти (1972), както и други. Изявява се като автор на стихове за деца и като преводач. Умира на 23.03.1991 г. в София, след като комунистическият режим немалко я е ухажвал, също както и Блага Димитрова, другата велека поетеса в българската литература. Елисавета Багряна превежда много съветска поезия, а тя самата бива превеждана от Ана Ахматова. В творчеството си тя съчетава романтичния чар на източната жена, гордата еманципация на западната жена и обжочовещката женственост !

            В днешно време феминистката критика особено силно се интересува от Багряна – свидетелство за това са например студиите на Г-жа Милена Кирова, дълбоко повлияни от трудовете на самата Юлия Кръстева. Може да се добави, че поезията на Багряна прави възможно преодоляването на символизма, който е основното течение в България между двете световни войни. На последния му липсва чувственост и съпричастност с обществото, нищо че комунистичексата критика особено силно преувелечи тези недостатъци. Впрочем те се отнасят в много по-малка степен за българските символисти, отколкото за френските им събратя. И наистина, от всички символисти, единствено НИколай Лилиев си отива от естествена смърт, без да участва в обществените брожения.

            Няколко стихотворения на Багряна вече са били публикувани във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша, и т.н. Връчват й медал в Рим за целокупното й творчество през 1969 г.

           

Петя Дубарова (1962-1979)

            Петя Дубарова никога не е напускала родния си град Бургас, който се намира на брега на Черно Море. Тя учи в английска гимназия и се самоубива малко преди да навърши седемнадесет години. Пише стихове от най-ранно детство, насърчавана от преводача и поет Григор Ленков. През краткия си живот Дубарова е имала време да създаде значителен брой твърде самобитни поетически произведения, и импресионистични, и лирични, и лудически. Тя изпъква с дързостта и лекотата на своя стил. Самоубийството й е целяло да бъде признак на бунт против завербуването на младежта по време на бившия режим. Дубарова е също така й автор на приказки и произведения в проза.

 

 



[1] La Poιsie bulgare, ed. P. Seghers, Paris, 1968

[2] Другите сборници на автора са преведени с помощта на приятели поети, както и от Силвия Вагенщайн.

[3] Става въпрос за сборника “Пясъчно време” - Temps de sable, Kiril Kadiiski, trad. du bulgare par Sylvia Wagenstein, 2001, Paris, L’Esprit des pιninsules, Editions UNESCO, 85 p.

[4] Повече за Любомир Генчев можете да откриете на моята лична страница в електронното издание www.liternet.bg на български. Бел. Авт.

[5] Така Паисий изговаря името си в оригинала на “История славеноболгарская”.

[6] Тя е твърде дълга за да бъде поместена тук, но съществува пълен френски превод, дело на Атанас Попов.