През 1926 г. в една малка видинска църква – “Св. Димитър”, редом с образите на светците и ангелите, блясват под ръцете на иконописците ликовете на Васил Левски, на Христо Ботев и на Тодор Александров. Така в каноните на Православието зографите за първи път включват големите поборници за свободата и независимостта на България. От смъртта на Левски и на Ботев е изминал половин век. От смъртта на Тодор Александров – Старийо, по-малко от две години... Когато се описва многострадалната съдба на българите в Македония и борбите за тяхното национално освобождение и стремежа им за обединение с България, има едно име без което всеки разказ не би бил пълен. Името на Тодор Александров. Последният цар на планините, както го наричат съвременниците и последователите му. При това независимо от политическите предпочитания и моментната конюнктура, въпреки репресиите, забраните и гоненията.
Защото, ако някога в душните солунски кафенета петима ентусиасти, заложиха основите на революционната организация на българите от Македония и Одринско, която разтърси из основи вековната империя с пожарите на Илинден и Преображение, с взривовете на парахода “Гуадалкивир” и “Отоман банк”, с паметните сражения по гърбовете на Пирин, Кожух, Огражден, Галичица, Мокра и Бигла, то именно селският даскал Тодор Александров от Ново село, Щипско, събра оцелелите от въстания и погроми, от войни и сражения, вдъхна вяра на разколебаните, намери път към душите и сърцата на обезверените и затворените в себе си, за да превърне обикновената селска завера в мащабна тайна организация, изповядваща веруюто за освобождението на Македония.
Именно Тодор Александров превърна селските и окръжните чети в организирана войска. Неуките и безпросветни селяци, методистките пастори, православните попове, помаците от селата в Чеча в организационни работници, съгледвачи, агенти, поборници, готови да се разделят с имот и семейства в името и за честта на Отечеството.
Шестнадесет години след смъртта на Гоце Делчев край Баница през пролетта на 1903 г., след Солунските атентати и кланетата, последвали Илинден и Преображение,след бежанските вълни към пределите на Стара България, след войните от 1912-1913 и 1915-1918 г., в които по чукарите на Македония оставят костите си не само най-достойните български войници и офицери, поети, учители, интелектуалци, университетски професори и обикновени работници и селяни, но и най-будните синове на българското население в Македония и Одринско, Тодор Александров нагазва в пепелищата на душите.
Погромът на въстанието, поражението в Европейската война, новото робство, гибелта на съратниците и апостолите на революцията, жестоката пропаганда на новите окупатори в Егейска и Вардарска Македония, прави справедливата кауза на борбата на македонските българи невъзможна, трудна, неизпълнима.
Въпреки това само за пет години желязната ръка на Последният цар на планините възстановява ВМРО и го превръща в сила, в държава в държавата, със свои принципи, закони и поданици, които безпрекословно и всеотдайно служат на България и на нейната свобода.
“ВМРО ще бъде тайна организация, за да не може нейната дейност да попречи на каузата на България и да бъде използвана срещу нея.”, четем в Окръжно писмо, изпратено до ръководствата на комитетите на ВМРО от Тодор Александров през есента на 1922 г.
“Всеки поборник и деец на Организацията трябва да бъде чело, водач, име, пример във всичко, което върши, за да увлича след себе си останалите!” – продължават директивите на Старийо.
Двадесет и пет дни преди смъртта си на 31 август 1924 г., Тодор Александров изпраща съболезнователно писмо до генерал Недялков, чийто единствен син загива в Македония, в което пише: "Докато българското племе създава храбреци като Вашия син, непрежалимия наш другар – Мишо, Македония няма да остане дълго време под чуждо робство и българската нация я очаква светло бъдеще".
Очевидно идеята за създаването на автономия на Македония със столица Солун, в никакъв случай не задава въпроса за националната принадлежност на македонските българи, а още по-малко на техния водач и лидер.
Не я поставят под съмнение дори и изстрелите на престъпните убийци, стреляли в горещото сърце на Последния цар на българските планини, скрити в засада зад скалите край Роженския манастир.
Професор Любомир Милетич, познаващ отблизо по-младия си приятел и съгражданин, пише: "Тодор Александров загина за Македония и България. Угасна великанът-българин, който бе най-чистото въплащение на българския дух, на народното самосъзнание у македонеца – духовната сила, която никакви земни изкушения и страдания не могат сломи, защото е по-силна и от самата смърт".
Професор Романски твърди: “Той скъпеше независимостта и щастието на България, не само защото бе българин, но и защото чувствуваше, че Македония може да чака от свободния български народ само съчувствие и братска подкрепа. Принципът за автономна Македония не произтичаше за него от интереси противни на българския народ, а от необходимостта щото всички българи, независимо от едни или други държавни граници, да бъдат свободни и благоденствуващи…"
А народа, най-верният и сигурен съдник на делата ни, ще запее:

От Пирина слиза, мамо, от Пирина слиза,
от Пирина слиза Тодор Александров,
Тодор Александров с негова дружина.
На рамене носи, мамо, на рамене носи,
на рамене носи черна пелерина,
а под пелерина пушка - карабина.
У поясо има, мамо, у поясо има
пунгя кенарлия с десет златни пари,
с десет златни пари и дребни грошове.
Със тех ке си купи, мамо,
пушки за дружина,
с пушки да се борат за Македония,
за Македония, за българско име....

Забранявана и отричана, крита и прошепвана, песента и днес слиза по снежните склонове на Пирин. Всеки ден. Всяка година. В януарски студове и в пролетен полъх, в горещите августовски нощи, пазещи спомена за Илинден и в благодатната българска есен.
В малката видинска църквичка, носеща името на “Свети Димитър”, припламва свещица... От стените, редом със светиите ни гледат от упор Левски, Ботев и Тодор...

Агенция "Фокус", 6 мартъ 2005 г.