НАЧАЛО - MACEDONIAN TRIBUNE

Отиване към съдържанието

Главно меню:

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ - БРОЙ 149 - 2016 г. | MONTHLY PUBLICATION - ISSUE 149 - Year 2016

Г.Младеновъ 01/31/2016г.
Въ този брой на Македонска Трибуна ще се занемаемъ съ проблема, на българската национална доктрина! Въ българското наци0онално пространство, се поевиха статии, че ние българитѣ смѣ единствената държава, която няма национална доктрина! Интересна бѣ статията отъ нашиятъ приятелъ и професоръ Пламенъ Павловъ, по страницата на агенция ФОКУСЪ въ България. Ние няма да се спираме на онова, което бѣ писано по страницата на горе споменатата телеграфна агенция! Предни да почнемъ да пишемъ, ще трябва да сѫобщимъ на нашиятъ читателъ, че МПО направи много голями усилия, да се напише нещо като българска национална доктрина. Преди години когато автора на тази статия, бѣ председателъ на една отъ Македоно-Българскитѣ черкви въ градъ Торонто Канада. Репресираниятъ дипломатъ на Р.България, бѣ решилъ да покани свойтѣ приятели на разходка до Торонто. Тогава за тази покана бѣ нужно лице, което да покани репресиранитѣ професорчета на разходка до Торонто. Тази честъ бѣ предоставена на автора( Г.М.) Идването на репресиранитѣ професори, бѣ по случай празнуването на Санъ Стефанскижтъ договоръ отъ 1878година. Всичко което се чу, какъ сърбитѣ чрезъ братска Русия поставиха стъпицата на БКП за македонизма. Всичко което каза Костадинъ Палашутски за срещата въ Москва (Ав 1946) и натиска върху БКП отъ страна на сърбитѣ, липстваше отъ страницитѣ на Български Исторически Прегледъ!
Врѣме е да разкажемъ, че за да се отплатятъ за поканата двама отъ професоритѣ се сѫглаасиха да приготвятъ материала, за приготвене на българската национална доктрина. Професоръ Веселинъ Трайковъ, трябваше да напише за нашето минало отъ дълечното Византийско минало, а Константинъ Палашутски, за новата епоха и то, за стигането на “македонизма“ въ българското пространство. Трябва да признаемъ, че материала Югославската Комунистическа Партия и Македонскиятъ Въпросъ на Константинъ Палашутски е интересенъ, за четене и показва до кѫде сърбитѣ бяха успели да диктувътъ на Р.България! На двамата професори бѣ казано тази имнформация, трябва да бѫде пазена въ тайна отъ лидеритѣ на БКП.
И сѣга, когато се врѫштахъ отъ поробена Македония, минавайки презъ Македонскиятъ наученъ институтъ въ България (Ян.1993) секретарятъ на института ме помоли, да завербувамъ единъ професореъ, които той нарече гении. Отговорихъ на професоръ Германовъ, че въ България нима гении, а мискини. Той ме провокира, че не мога да наричъмъ професоритѣ мискини, преди да ги познавамъ? На другия день сутринта ме чакаше въ кнцеларията, Професоръ Веселинъ Трайковъ и веднага почна сватката съ професора на чуждъ езикъ. Той побърза и веднага телефонира на Константинъ Палашутски, които дойде другата сутринъ и не каза нищо, но изглеждаше като дете, което се бѣ напикало. Подробности за това което е ставало, ще оставя на моятъ приятелъ професоръ Стоянъ Германовъ да напише нещо!
Въ следващиятъ брой на вестника, ще напишемъ за офанзивата на МПО отъ Торонто за разделяне на Македония между Албания и България!

РОДООТСТЪПНИКЪТ СТОЯН МИШЕВ

ИВАН МИХАЙЛОВ
В книга втора на тези спомени говорих подробно за групата злосторници, които станаха даже ренегати. За делата им бяха доставяни доказателства и до българските съдебни органи, но мерки не се взеха. Те продължаваха да вършат истински разбойничества. Приложен е там списък и за техни деяния в поробена Македония, където прескачаха след Първата световна война, преди още ВМРО да бе реорганизирала селяните, – деяния страхотни, за които също на време бяха писмено уведомявани тогавашните български управници, покровителите на бандата.
Четейки тия зловещи списъци, неволно се питате: нима е било възможно български министри да са закриляли подобни изверги? Не само бе възможно, но тия хора бяха подпомагани, за да затъват все по-дълбоко в блатото, насочени и към измяна на народа си, тъй като чрез тези средства български управляващи фактори смятаха да осъществяват своя „голяма” политика.
Целеше се първо, чрез заплахите на тия дерайлирали елементи да се отдръпват селяните от ВМРО, т.е. да бъде тя организационно разнищена; сетне – да бъде морално изложена пред очите на поробения народ, като се оставя – чрез фалшиви печати, чрез споменаване на нейното име при грабежи и пр. – впечатление, че нейно дело са безчинствата на въпросната банда; и посредством всичко туй да се услужи на Белград. Министър Ал. Димитров, при посещение на сръбската столица бе обещал лично на Никола Пашич, че щял да унищожи Македонската организация. За това обещание изрично споменава в своята книга и Коста Тодоров, твърде близък на Стамболийски и назначен от него за български пълномощен министър в Белград. („Балкан Файербрянд“, издадена на английски език, спомената по-точно в книга II с мои спомени.) Тодоров, който иначе безподобно лъже по отношение на неприятни нему среди, изключено е да приказва измис¬лици и спрямо най-близките си другари.
Случват се понякога истински падения и израждания всред дадено общество, даже ако то се отличава с висока култура. Споменах вече другаде за книгата на г-н Уинстън Чърчил, описваща видни негови съвременници. За политическия живот на Франция около осемдесетте години на миналото столетие той казва, че е бил просто отровен, зацапан, объркан от скандални работи. Сравнява го с тъмния и потаен живот на известни елементи в Чикаго. Скандалите и паденията са засегнали, при това, все личности от значение – вестникари, депутати, министри. Това се случва в една стара, организирана и напреднала държава, която обаче, преди това е изживяла бурно, несигурно време; където са се разиграли четири-пет държавни преврати и революции; където три чужди армии са влизали в столицата (Париж); където конституции, правителства и закони са бивали често съставяни и събаряни; където и известната комуна бе излезнала на барикадите и с множество убийства бе срушена. Навсякъде, във всички партии е миришело на кръв или се забелязвали кръвни петна, които не е могло да се заличат с елегантност, с култура и слава. Нийде в Европа не е имало такава картина преди Първата световна война. Нийде и никога не е имало толкова цивили¬зовано общество, което да лекува такива ужасни рани. Обществото на Франция още е живеело със спомените на революции и граждански войни и е било разделено на непомирими партийни групи – роялисти, бонапартисти, републиканци, социалисти.
Подир военния неуспех на българите – втори по ред в кратко време – след 1918 г. все пак разложението няма тези краски, каквито г. Чърчил ни описва за Франция. Отгоре, обаче, от кръгът на управляващите, се насажда в България старателно някакво настроение за бунтарство, насъсква се селянина антидържавно, а главно – зад паравана на критики върху неуспяла външна политика се насажда омраза едва ли не срещу българските национални права.
Що се отнася до народа ни в Македония, той бе гранитно единен в мъката си под новото робство и в надеждата си да види един ден свободата.
Единствената осъдителна, срамотна проява в Македония биде ор-ганизирана главно от София, от управници на свободна България, чрез ренегатските банди на Стоян Мишевци и Паницовци. Тяхната деятелност се разширяваше все повече подир смъртта на Т. Александров, с неограниченото съдействие на сръбската власт. Проявилите се в така нареченото „Удружение против бугарских бандита”, като например полуграмотния бакалин Каламатиев, биваха приема¬ни в двореца на сръбския крал, назначавани за сенатори. Броят на невинните жертви, особено по селата в Кумановски, Щипски, Струмишки окръзи, растеше; а зверствата не се поддаваха на никакво описание. На съответно място дадохме преценки на самите сръбски вестници за делата на тия „държавни сръбски комити“.
Когато Стоян Мишев се постави на разположение на сръбската полиция, тя го изтъкна като първа фигура в споменатото „ Удружение“. Дотогава в него, но и по-късно, до 1941 г., важна роля играеше Михаил Каламатиев, който се бе прекръстил вече на Михайло Каламатиевич. Той разполагаше със здравето, имота и живота на всеки българин в областта, както никой турски кърсердарин в миналото. Още в първите дни на предателската му деятелност наклевети над двадесет души щипяни като участници във ВМРО, които лежаха с години в затвора. Изведнъж стана прочут като Юда в родния си край. По негова воля биваха съсипвани от бой тия, на които бе поставил око, като например гражданите Христо Куса-Катин и Хаджикимов. Пред съдилището, когато бяха съдени споменатите щипяни, предателят бе причакан с викове и клетви от жените и децата на пострадалите. Синът на Хаджикимов, млад момък, направо се закани на Каламатиевич: „Рано или късно ще си отмъстим”. Един сръбски офицер се обърна към последния с насърчение: „Защо не го убиеш като куче?” Каламатиевич бръкна към задния си джоб, но се поколеба. В тоя момент хората нагледно разбраха каква власт му е дадена. Презрението към него достигна огромни размери. Със стражари го пазеха по улиците и в къщи. Стана по-могъщ от съдии и депутати. Един ден нареди негов „четник” да удари плесник на стария и всеобщо почитан дядо Арсо Лазаров, който бe и депутат в Парламента. Властта ,,изглади” скандала, обявявайки побойника за душевно болен.
Друг път подлага на страшен побой стареца Мише Рамбабов, заслужил деец още от турския режим, като му поврежда зрението. Причината за побоя е отказът на Рамбабов да иска извинение от своя съдружник за нанесена му уж обида при спор, в който имен¬но съдружника е бил крив.
Вдъхновител на редица нападения над невинни хора, пожари, из-нудвания, безчестия, вършени от „Удружението”, бе дотогава главно Каламатиевич. Той бе „избран” и за кмет на Щип, като дотогавашния кмет Димитър Караджов бе заставен да си даде оставката и бе пратен във Валйево. „Изборът” на Каламатиевич стана с наложена единствена листа. Омразният злодеец стана ,,представител” на Щип. И от него министъра на вътрешните работи Корошец, познатия словенец свещеник, бе отивал да се осведомява за волята и желанията на гражданството, и да прави подир това изявления, че в Македония всичко вървяло добре и народа бил доволен. Ако би дошел да разговаря и със Стоян Мишев, Корошец би изкарал народа сигурно възхитен ...
Стоян Мишев бе човек затворен в себе си – в пълната смисъл на думата „немтур”, както се изразява народа в родния му край. Никога не бях го чул да произнесе повече от няколко откъслечни думи; очевидно нямаше способност да изрази цели фрази. По моя преценка лишен бе от всякаква идейност. При многото ми срещи с него докъм 1922 г. в София, никога не го чух да заговори на каквато и да е тема, имаща нещо общо с духовни интереси. И никога не ви гледа в очи; погледа му все към земята. В главата му, обаче, и тогава са пониквали проекти – като например отвличането на генерал Рачо Петров от софийския затвор, с цел уж да бъде закаран на свобода в чужбина, а с интимното намерение да му бъдат взети парите и сетне тайно убит; или – проекта за фалшифициране на банкноти, заедно с някакви специалисти, които познавал, естествено – за лична корист; или фалшифициране печата на ВМРО с цел за подмамване на неосведомени борци да събират пари от народа, които сетне Стоян Мишев и Славе Иванов са прибирали за себе си. И други планове от подобно естество, за които по-подробно е говорено в друга книга. Тодор Александров бе проявил излишно велико търпение като не бе го тикнал в затвора през време на Първата голяма война, след като е бил уличен във взимане на подкупи като околийски началник в Куманово.
Бедният брат на Стоян Мишев, продавач на зеленчук при площад „Славейков” в София, потъваше от срам заради грозните проявления на брата си, когато негови съграждани наминеха край него. Отбягваше и името му да спомене. Те бяха наши съседи в Щипско Ново село. И бащата, и майката бяха добри хора, сиромаси, каквито бяха и повечето новоселци тогава.
След като отрядът на Паница и на Стоян Мишев, засилен и с правителствени „оранжевогвардейци”, бе разпръснат от въоръжените местни селяни при с. Сатофча, Неврокопско, Мишев мина близката гръцка граница с група провинени в разбойничества свои другари – Григор Циклев, Мите Соколарски, Наце Гърдовски, Санде Пехливана и други. По тяхно желание гръцките власти ги предадоха на сръбските. Веднага поеха върху себе си задачи, каквито до тогава изпълняваха срещу българското население известните бандити Йован Бабунски, Дончо Църцорийски, Кръсто Търговищки, както и тайната полиция и жандарите на крал Александър, издадоха всичко що знаеха от миналото за връзките, похватите на ВМРО и по-проявените участници в освободителното дело. И така, в Щип Стоян Мишев започна открито народоубийствената си кариера, която под пряка сръбска закрила продължи около година и половина.
Край на гадното му съществувание турна на 30 декемврий 1924 г. Кирил Григоров (Келешов) от Щип, 21 годишен, син на крайно бедно семейство.
Той бе измежду най-младите бежанци, напуснали родния си град поради сръбския режим. Проявявал силно желание да бъде приет в ВМРО, по-точно да получи задача свързана с рискове. След мно¬гото молби, отправяни чрез по-възрастни от него съграждани, срещнат е бил и изслушан. С няколко думи е изразил желанието си. Повече е говорел неговият чист поглед, от който бликаше ентусиазъм, увереност и решителност. Като е запитан как горе-доле смята да приложи наказанието над Стоян Мишев в Щип, той само се е усмихвал, казвайки: ,,Никой няма да се сети защо съм се върнал в Щип. Бъдете спокойни; и петима да са с него, няма да се посрамя” Разчитал е на изненадата и на младенческата си ловкост. Много и не е разисквано с него върху планове. Познавах обстановката в нашия град. Най-важното бе нападателя да е решен на всичко; технически усложнения за акцията не съществуваха. Опасението е само едно: дали сръбската власт и специално ,,Удружението” няма да се усъмнят защо се е върнал от България, дали няма да го арестуват или отдалечат от града.
Кирил е бил скрит в дома на приятели. Дадени са му били седемдесет лева, за да си купува нощно време храна за няколкото дни, докато бъде посетен втори път. Денем не е трябвало да излиза, за да бъде заличена дирята му. Но дойде неочаквано убийството на Т. Александров, та дълго е останал без връзка. Той се досетил, че хората са заети и ударил на икономия; купувал си само хляб и сирене; иначе е трябвало да се явява при познати и да иска пари на заем. Обадили му се когато вече е останал почти без грош. Тъгувал е самичък за загубата на Тодора и го обзимало нетърпение по-скоро да стигне в Щип. И стигна благополучно, представяйки пред тамошните власти, че за България е заминал с надежда да припечели нещо, но се разочаровал и се прибира у дома си.
От невинните на вид писма, които е изпращал се е разбирало, че спокойно се е установил в града като прислужник в едно ка¬фене; никой не го следял, и знаел вече всяко движение на ренегатския главатар.
Стоян Мишев се бе установил да живее в познатата къща на Гочеви, която има най-широкия двор в града, с големи сенчести дървета и знаменита с пълноводието си чешма. Към 12 часа на пладне – на 30 декемврий – Кирчо бе повалил Мишева точно пред прага на този му конак. И успява да излезе от града, стигайки близо до границата на България. Минавайки към село Костин Дол, Кочанско, забелязан е бил на 8 януарий 1925 г. от несигурния селянин Стоил Шанкев и предаден. При престрелката, която завързал със сръбските стражари, Кирил изстрелва всички патрони от револвера си; а друго оръжие не е носил. Заловен, докаран е в щипския затвор, където остана до 30 август с. г.
Известията гласяха, че през цялото време на затворничеството неговото възторжено настроение и усмивка не са го напуснали, макар да е бил бит и уверен, че го чака смърт. Чрез едного от стра¬жарите – местен турчин – бе изпратил до свои познати скромни броенички, с поръчение да ми бъдат препратени като последен поздрав. Направени бяха от ситни костилки от сливи, нанизани на тел, а на края с пискюлче. Повече от всичко друго тия броенички говореха за предаността и високия дух на Кирчо, който очакваше застрелването си. Тази реликва, както и други някои скъпи спомени от герои, е изчезнала при обиските, вършени из македонски домове в България по-късно, при офицерския сърбофилски преврат от 19 май 1934 година.
Послужвайки си с думите, писани в една моя статия за възторжения Григоров през 1927 г., ще кажа, че той отсече главата на измяната там, дето тя се считаше напълно спокойна – в обятията на сърбите; той спаси народа си от срам и затова, макар да бе най-младия измежду героите, които ВМРО излъчи в последните години, името му е произнасяно от всеки македонец с благоговение. Стоян Мишев бе получил неограничена власт, за да денационализира населението на щипската област, използувайки за тая цел сред¬ствата на една крайна безчовечност. Това явление смути душата на Македония и обиди гордостта й. Стоян Мишев израсна в очите на нашия народ като чутовен изменник. Но народът знаеше, че всяко зло ще бъде неминуемо победено; въпрос е само на време.
Мъжественият удар на Кирчо Григоров бе за него самия твърде лесна стъпка; решил бе да умре и с това всички пречки бяха преодолени. „Струва ми се, че пет души да са, ще ги поваля един след друг”, казваше усмихнат нашия герой. Тези думи биха били взети за шега, ако се съдеше по външността му. Невинния, кротък поглед, милата постоянна усмивка и цялата му младенческа осанка наумяваха по-скоро неоформената воля на дете, което, оставе¬но само на себе си, едва ли би могло да се справи с една твърде обикновена житейска грижа. В същност, той обладаваше рядък характер.
Два месеци и половина бяха протекли откак се бе завърнал у дома си. Служейки акуратно в кафенето, бил е цял под напрежението на своята замисъл.
Впечатлението от падането на Стоян Мишев бе грамадно. Нервна тревога е обзела сръбските власти. По разни посоки се разтичват войски и полиция. Всички закани, арести и насилия биха били напразни, ако не бе грешната душа на шпионина Шанкев. Докато още бе в затвора, Кирил можа да научи, че неговият предател е наказан със смърт от ВМРО.
Една черта се хвърляше в очи у Кирила – спокойната му упоритост. Ако той си имаше мнение за нещо и някой се опитваше да го разу¬беждава, той не би спорил, нито би се гневил; погледнал би събе¬седника си усмихнат и непоколебим, като да му казва, че напразно си губи времето. Тая му особеност са запомнили като характерна негови другари. Съчетана с рядката му смелост и кристален идеализъм, тази черта е задържала върху устните му усмивка и в оня миг, когато на 30 август 1925 г. сръбските палачи насочиха срещу крехките му гърди дулата на своите пушки. Техният залп завърши в лицето на двадесет и една годишния младеж образа не само на героя, но и на светия народен мъченик.
Държанието на Григоров удивляваше и сърбите. Кореспондентът на белградския вестник „Политика” бе посетил в началото на месец април затворника и така описва впечатлението си:
„С мъка той се движи. С едната ръка държи тежката ве¬рига, а с другата шапката си. Бледен и изненадан от това нена¬дейно извикване, той е повярвал в първия момент, че трябва да се явява пред своите съдии. Неговият изглед и неговият открит и детски поглед не предават нищо от това, което характеризира обикновения престъпник ...“ Сетне кореспондентът посетил и дру¬ги затворници, а на първо място лелята на войводата Иван Бърльо, Сава Кукушева. Останалите затворници по тази афера са на възраст от 19 до 21 години. Двама от тях са служили в сръбската армия – в Чачак и Ужице. Според сръбския вестникар, единият от тях е доставил оръжие на Кирил Григоров.
А пратеникът на белградския вестник ,,Правда” известява от Щип следното:
„В една килия на жупанството се намира, носещ на краката и ръцете си тежки вериги, Киро Григорович (името му посърбено от журналиста! – бел. наша), убиец на войводата Стоян Мишев. Този млад човек, на възраст около 20 години, винаги усмихнат, изглежда способен да покаже през последните си дни същата смелост, за която той даде доказателство в момента на убийството. Въпреки тежките окови, които затрудняват движенията му, той става бърже и прави ловки движения всякога, когато вратата на неговата килия се отваря. Той има винаги същия отговор.
- Защо уби Мишев?
- Защото получих заповед за това. Не съжалявам за моята постъпка; напротив, гордея се и съм доволен, че можах да изпълня дълга си.
- Знаеш ли, че ще отговаряш?
- Знам го. Ще бъда екзекутиран.
- Не съжаляваш ли, че ще умреш така млад?
В отговор убиецът Григорович има една иронична усмивка.
Когато човек си спомни също за поведението на младата девойка, която извърши атентата в Бургтеатър и нейните горди декларации, идва до убеждението, че фанатизма на македонските екзекутори е непобедим.“ (Взето от в-к „Нувел Маседониен“, брой 52 от 25 май 1925 г. – Наскоро, на 8 май с. г. във виенския „Бургтеатър“ намери своя край изменникът Тодор Паница. По това ще стане дума по-нататък.)
Пак според сръбските вестници, броят на онези, които са искали да присъствуват на процеса, който почна в Щип, е бил твърде голям. Но поради теснотата на залата достъпът в заседа¬нията е ограничен.
По съобщения на щипски граждани, не се е очаквало да се издаде смъртна присъда за Григоров, защото не е бил пълнолетен. По настояване на „Удружението” и местните власти, обаче, потвърдена била смъртна присъда. Вестник „Политика” уведоми, че Кирил посрещнал известието много спокойно. Рано сутринта, на 30 август той е бил закаран с камион на мястото на екзекуцията, вън от града. Твърдеше се тогава, че там е отишла и жената на Стоян Ми¬шев, заедно с Каламатиев. Запитан още еднаж дали се разкайва, Кирил решително отговорил – Не! А като посегнали да връзват очите му, казал:
- Не давам да ми връзвате очите. Да живее Македония!
Тук е подходяще да цитираме какво бе писал белградския вестник „Време” в броя си от 15 април с.г. предавайки уж думите на някое „видно лице, запознато с българските работи”:
„Може да се прибави едно обстоятелство твърде важно за нас и за Европа. Това е, че Македонската революционна организация е сега в пълна немощ. Тя не е в състояние да предприеме никаква въоръжена акция в наша територия, никакво нападение в по-голям мащаб, нито да причини и най-малко зло, защото тя трябва да се бори между двете фракции на автономисти и федератисти”.
Своите слуги като Стоян Мишев „Време” искаше да изкара като фракция в македонското дело ... Колкото до самоутешенията на белградската редакция, те бяха обикновена хитрост, предназначена да успокоява шумадийското общество. Естествено, най-смешно звучеше претенцията за идентифициране на сръбския шовинизъм, денационализаторска политика и терор с някакви идеали или кауза на Европа.
Заедно с Григоров бяха осъдени и девет души млади хора и три жени, от които едната седемдесетгодишна. (Процесът срещу К. Григоров започна на 25.V.1925 г.) Арестувани бяха и много други лица, с които е дружил, но не са знаели нищо от намеренията му; или с които случайно е разговарял, поздравлявал се и пр. Понеже на сърбите бяха нужни жертви хванаха и съдиха когото пожелаха, без никаква вина. Ето списъка на тези, които бяха осъдени:
1. Лазар Гацов, осъден на 20 години, лежал 5 години и умрял в затвора.
2. Добри Кукушев, осъден на 20 год., а лежал 16. В затвора много бит и на дясната ръка откъснати два пръста.
3. Стойче Мишев, осъден на 15 год., лежал 11 години. Братовчед на Кирил Григоров; женен в Сърбия и там останал, не можейки да се върне.
4. Михалче Григоров Дервишев, осъден на 20 год., лежал 14; беден, общ работник.
5. Коце Николов Юруков, осъден на 12 год., а лежал 10. Има майка, жена и дете; обущар е и беден.
6. Йордан Хр. Синев, осъден на 10 год., лежал 6 год.; пребит от бой в затвора; от много тежките окови целият парализиран и неспособен за движения; живееше при баща си, 70 годишен.
7. Никола М. Селев, осъден на 10 г. и лежал 10 г.; беден.
8. Катя Бърльова, осъдена на 8 год., лежала 8 години; 70 годишна.
9. Трайчо Бърльов, осъден на две години, лежал две години.
10. Славка Тр. Бърльова, жена на Трайчо, осъдена на 5 месеца, лежала пет месеци.
11. Петър Николов Юруков, преди гледане на делото лежал пет месеци и от страшни изтезания умрял в затвора. Оставил жена с три деца.
12. Славка Кукушева, майката на Добри Кукушев, лежала в затво¬ра пет месеци; умряла в затвора преди гледане на делото.
С премахването на Стоян Мишев сръбската власт получи заслужен урок, а ренегатите бяха ударени в сърцето. Кирил Григоров остава като един от най-светлите образи на борец, с когото нашата младеж може да се гордее и да се вдъхновява от идеализма му.
А понеже сърбите обичат често, ни в клин, ни в ръкав, да споменават името на Европа, вярвайки, че така тяхната диващина ще мине за културтрегерство, нека припомним думите и препоръките на един голям европейски политик, считан за най-видния англичанин в днешната епоха, – г. Уинстън Чърчил – когото преди малко цитирахме.
„Основно право на хората е да умират и да убиват за земята, в която живеят и да наказват с изключителна строгост всички членове на собствената си раса, които са подали ръце на нашественика.“ („История на говорящите английски език народи“, стр. 21, лондонско издание, на английски език, от Уинстън Чърчил. Цитирано от вестник „Ил Джорнале д’Италиа“ от 12 юлий 1956 г., стр. 3, в статия „Убиват се без да се мразят“; анкета върху драмата в Кипър от Джорджио Лили Латино.) Точно така постъпи и ВМРО, бързайки да накаже изменниците, които бяха влезнали в услуга на нашественика и поробителя на Македония.
Публ. в Ив. Михайлов, Спомени. ІІІ. Освободителна борба (1924-1934 г.). Лувен, 1967, с. 147-155.

Ако бѣше живъ Гоце Делчевъ?

Г.Младеновъ 2/05/2016/
По всички сръбски вестници въ поробена отъ сърбитѣ Вардарска Македония писаха, за рожденната дата на Георги (Гоце) Делчевъ! Никѫде не бѣ споменато, че той бѣ български учителъ и бѣ най-фанатичниятъ български войвода въ поробена Македония и Одринска Тракия! Никѫде не се писа, че той Гоце Делчевъ е запозналъ сестрата на Тодоръ Александровъ съ шовиниста българинъ отъ Кратово, на име Коце Ципушевъ, който лежа 19 години по сръбски затвори, заедно съсъ сърбина Моше Пияде? Никѫде не писаха, че Гоце Делчевъ е имълъ двама братя които сѫ били въвъ върховистката чета на Христо Чернопеевъ (Черню Пеевъ е покръстенъ отъ Гоце Делчевъ на Христо Чернопеевъ)?
Не се писа, че ако Гоце Делчевъ бѣ останалъ живъ щеше да живее въ България и, че сърбо-българитѣ щеше да го убиятъ 1944 година като български върховистъ и окупаторъ на Македония? Премължчава се всичко за да се угажда на сърбитѣ въвъ Вардарска Македония!
Ще дойде врѣме когато ще се пише и говори за онова българско минало въ Македония и Одринска Тракия, така както сѫ го виждали нашитѣ български възрожденци!

Главорезът Главинчев работил за Гешев

Иван Бутовски
Лев Главинчев, един от най-жестоките комунистически палачи и мародери в периода след 9 септември 1944 г., също е бил агент на царския полицай Никола Гешев.
Известно време сатрапът вярвал, че се е справил с всички свидетели, които знаели за кого е работил. И че е заличил всички улики. Истината за агентурното му минало била разкрита по случайност.
В ранната утрин на 8 ноември 1944 г. полковникът от жп полицията Димо Шиваров и жена му Трендафилка са арестувани в дома си на ул. "Христо Белчев" 28 в София. Съпрузите са уплашени и изненадани, защото са аполитични. И през ум не им минавало, че някой може да се заинтересува от тях. Когато ги отвеждат, полковникът внезапно разбира, че има надежда за тях - на съседния ъгъл, облегнат на една кола, стои неговият отдавнашен познат, а сега главен милиционерски началник Лев Главинчев.
"Левчо, Левчо!", провиква се той, но Главинчев се прави, че не чува, мълчаливо се качва на колата си и потегля
Всъщност той е дошъл само за да се увери лично, че единствените хора, които знаят за агентурната му дейност, са арестувани и незабавно ще бъдат ликвидирани.
Без каквито и да е разпити или обяснения камионетката подкарва двамата към място за екзекуции близо до Радомир. Там те трябва да споделят съдбата на хиляди столичани - жертви на червения терор.
Веднага след деветосептемврийския преврат, успоредно с кървавата разправа с интелигенцията, духовенството и представителите на предишната власт в България, започва и издирването на полицейските агенти в самата комунистическа партия. Задачата е сложна и до голяма степен обречена. Агентите на царската полиция са толкова много и на такива възлови постове, че успяват необезпокоявани да превземат не само ръководството, а и ключови позиции в страховития репресивен апарат на БРП (к).
Започва жестока борба за издирване, но и за укриване на важни полицейски документи, от които зависи не само кариерата, а на практика и животът на партийните функционери.
Твърдо решен да разкрие "враговете с партиен билет", в архивите се рови и един от най-способните разузнавачи на новите тайни служби, изградени по съветски образец. На него персонално е възложено да открие агентите на Папата, успели да се укрият в партийните редици.
Разказът е предаден подробно в книгата на д-р Павел Бъчваров "Шпионажът и убийствата на ДС след цар Борис ІІІ" на издателство "Орбис - М". Авторът е бил личен приятел на секретния сътрудник, разкрил агентурното минало на Гешев, но верен на поетия приживе ангажимент, не споменава името му. Проучване на "168 часа" показа, че се касае за полковник Тодор Станчев, който дълги години е бил началник на 10-и отдел в Първо главно управление на Държавна сигурност. Същият е съпруг на несменяемата шефка на "Естрадна дирекция" Лидия Станчева, а двамата са кумували на брака между Лили Иванова и Иван Пеев. Самият той е републикански шампион по спортна стрелба, дълго време е бил и председател на спортното дружество "Левски Спартак".
След дългогодишно разследване на структурите на Обществената безопасност, Станчев успява да се добере до странна афера
Той разкрива, че между хилядите убити без съд и присъда в месеците след деветосептемврийския преврат е и началникът на жп полицията полковник Димо Шиваров. С оглед на незначителния пост на разстреляния той се мъчи да си обясни причините за убийството му.
Недоумява защо не е имало никакви предварителни разпити. Случайно успява да се добере до сведения за тайни срещи, осъществявани редовно в дома на Шиваров, между Лев Главинчев и висш полицейски служител.
Изключително удобно е, че агент-провокаторът живее на отсрещната страна на улицата - на ъгъла на "Ангел Кънчев" и ул. "Вълкович". Подозренията на Станчев се засилват, когато установява, че през 1941 г. Главинчев много съмнително е помилван, след като е излежал по-малко от половината от 15-годишната си присъда за съучастие в криминално убийство.
След което става член на БКП. Едва ли е случайно, че точно тогава, през октомври 1941 г., борецът срещу комунизма Никола Гешев е повишен за пореден път и става началник на отделение "А" при политическата полиция.
За да прикрива конспиративните срещи между шпионина, внедрен сред комунистите, и висшия полицай, е привлечена на длъжността "временен разузнавач" Трендафилка Илиева Петрова. При нужда хубавицата трябвало да симулира любовна среща с Главинчев или с полицая. Впоследствие домакинът на тайните явки - вдовецът полковник Шиваров, не устоял на чара , и се жени за нея.
За дълго това е и цялата информация, до която успява да се добере търсачът на партийни агенти Станчев. При условие, че свидетелите са разстреляни, той няма как да установи кой е цивилният полицай, с когото се е срещал Главинчев. Но най-големият му проблем е със самия провокатор. Благодарение на зверската си жестокост той прави шеметна кариера в редовете на комунистическата партия.
Лев Главинчев е в основата на голям брой македонски убийства още в началото на 30-те години. През 1936 г. той получава 15 години затвор като подбудител на обезглавяването на хасковския търговец Симеон Хаджитошев в Банкя. В социалистическите енциклопедии се твърдеше, че е осъден за антивоенна дейност в армията. Нещо, което продължава да присъства и в някои съвременни справочни издания. Доказателството за тази "антивоенна дейност" е намерената в кладенеца на вила "Русалка" отрязана глава на търговеца.
Бивш член на ВМРО от групата на генерал Протогеров, към началото на 1941 г. Главинчев симпатизира на германците, но след нападението над СССР веднага се ориентира към левицата и участва в нелегалната борба. Издига се до член на Централната военна комисия при ЦК на БКП в периода 1942-1943 г. През май 1943 г. вече е командир на Първа въстаническа оперативна зона и сътрудник на Главния щаб на НОВА.
Мемоарната книга на комуниста Теню Стоянов "Шпионаж, преврати, процеси, убийства" свидетелства, че веднага след 9 септември той е член на така наречената "екзекутивна група", действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали сатрапът и бъдещ лагерен генерал Мирчо Спасов, Тодор Живков, д-р Владимир Бонев, бъдещият генерал Раденко Видински и други. За кратко време Лев Главинчев си е спечелил печалната слава на масов убиец от световен мащаб - говори се, че лично е убил над 250 души. През януари 1945 г. за кратко е началник и на Специалната служба към Първа армия, която избива български офицери, за които се смята, че са неблагонадеждни. Впоследствие е назначен за комендант на Народната милиция в София в периода 1945-1946 г., когато продължава със зверствата и издевателствата си.
Показателно е, че не само противници, а дори негови съратници и съучастници го описват като садистичен убиец
По техни данни някои от жертвите си удушавал с голи ръце само за няколко минути
Софийският адвокат Манчо Димитров, някога член на Националния комитет на братствата, е в списъка на екзекутора още от 30-те години. Очевидец на умъртвяването му е неговият колега Наум Момчеджиков, който разказва:
"Когато камионетката излезе на площад "Света Неделя", току-що бяха взели Манчо Димитров. Там колата спря и в нея се качи Лев Главинчев. Като видя Манчо, хвърли се върху него и пред очите на всички ни започна да го души. Докато камионетката да стигне до Лъвов мост, Манчо вече беше труп."
"...В началото арестувахме само офицери, министри, бивши управници, търговци - изобщо богати хора - обяснява в спомените си един от сътрудниците на Лев Главинчев. - Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, политзатворниците - също, а криминалните станахме обикновени "гвардейци". Главният щаб на "гвардията" бе хотел "Славянска беседа" - бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев, един от най-жестоките убийци по онова време.
Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арестуване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със "Славянска беседа" "гвардията" разполагаше и с "Дома на слепите", затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на "Московска" № 5, както и някои други сгради, една от които на улица "Княз Александър I" - по-късно тя стана банка.
Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите - принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в "Славянска беседа" доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши "гвардейци" го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж - уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. "Гвардейците" ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата. Не зная дотогава колко души съм убил - аз или общо нашата "ударна група", ръководена от Лев Главинчев.
Освен нашата имаше още десетина "ударни групи"
Тодор Живков лично потулва разследването срещу Лев Главинчев и това доказва безспорно, че също е бил агент на Никола Гешев.
За връзки на бъдещия генерален секретар на ЦК на БКП с палача Главинчев от времето на Гешев може само да се предполага. Но има многобройни сведения, че двамата са в близки отношения в периода на зверски репресии след преврата на 9 септември. Запазени са сведения, че двамата са основни фигури в тях.
В спомените си Наум Момчеджиков, деец на ВМРО, пише за Главинчев:
"Чувал съм още как той е постъпил с Васил Василев, политическия секретар на Македонския национален комитет, най-добрия и най-интелигентния оратор, който аз съм чул през живота си.
Много от тези македонци Главинчев изби през трийсетте години, а имайте предвид, че след станалия преврат на 19 май 1934 г. ВМРО беше разтурена. Васил Василев беше кооперативен деятел във Варна. Но комунистите го мразеха. Главинчев го докарва от Варна и присъства на изтезанията. Васил Василев беше с едни много големи музикални уши, ще ви покажа една снимка, голям музикално развит слух имаше, музикална култура. Почват да го мъчат, като най-напред му отрязват ушите. И малко по малко го правят на парчета и изпращат парчетата в Червената долина, това е недалеч от София, край Радомир. Там са погребвани хората. С камиони ги возеха от Дома на слепите и от бившата "Славянска беседа", където сега е хотел, там беше щабът на милицията. Те бяха трима души, които решаваха съдбите - Тодор Живков, Веселин Георгиев и още един доктор. А Главинчев - изпълнява. Когато решава, и сам убива, по свое разбиране."
Други свидетелства, освен за алчността и мародерствата на Главинчев говорят и за чувството му за безнаказаност, което може да се обясни само с височайша протекция.
"Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ценни неща - злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове - пише в спомените си един от сътрудниците на комунистическия главорез Лев Главинчев. - Арестуваният обикновено не протестираше.
Но ако протестира, го убивахме.
Имаше такъв случай - човекът беше много богат, живееше на площад "Славейков" и улица "Солунска". От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: "Грабители, разбойници!" Главинчев я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете - кой колкото може да вземе. Главинчев сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете."
Заради подобни "заслуги" полковник Главинчев се ползвал с голямо доверие от страна на комунистическото ръководство. Смята се, че му е било поверено да извърши лично екзекуцията на регентите принц Кирил и генерал Михов след връщането им от съветски плен. Според някои източници още при ареста на княза в парка на двореца е задигнал цялото му движимо имущество.
По-късно Главинчев ръководи групата, изровила гроба на цар Борис III в Рилския манастир. През 1946 г. му нареждат да проведе акцията по избиването без съд и присъда на десетки дейци на ВМРО, преживели предишните чистки.
При този сериозен "актив", натрупан от Главинчев, става ясно защо информацията, събрана от разследващия го Тодор Станчев, е крайно опасна за самия него. Нещо повече, в разрез с установените правила от началството му в Държавна сигурност не само няма никакъв отговор на кратките доклади, които изпраща, но липсват и задължителните инструкции за бъдещи действия по разследването. Но след няколко години се намира нов сгоден случай.
През 1947 г. Лев Главинчев става заместник-командир на Гранични войски. Независимо от високото си положение в комунистическа България, свикнал да мародерства, той измисля сатанинска схема за печелене на пари
Започва да взема подкупи за нелегално прехвърляне през границата на български граждани. Всъщност независимо от платените рушвети кандидат-емигрантите попадат в клопка. Главинчев и хората му ги очакват на уговорените места до браздата и ги застрелват. След това зловещият полковник пребърква труповете, за да вземе уговорените суми и парите, които жертвите носят за живота си в странство. Така той припечелва цели две години, докато през 1949 г. е понижен заради процеса срещу един от закрилниците му - Трайчо Костов.
Може би благодарение на това е осъден и за вземането на подкупи и нелегално прехвърляне през границата на български граждани, които убивал, за да ги обере.
По време на следствието Главинчев дава показания, че е сътрудничил на полицията при издирването на комунистите Иван Минков и Христо Коджейков след атентата в черквата "Света Неделя" през 1925 г.
Независимо от сериозните престъпления наказанието му е повече от снизходително - 5 години лишаване от свобода. Според някои това е заради отличните му връзки с бившите му съратници по време на червения терор
Тодор Живков и Мирчо Спасов. Дали е така, или защото сред висшите комунисти е имало и други агенти на Гешев, днес може само да се гадае.
Първоначално изпращат осъдения в Шуменския затвор. Неизвестно защо обаче му е осигурен възможно най-лек режим - за разлика от останалите затворници той е настанен в самостоятелно помещение. Поверено му е да се грижи за затворническата картотека и така разполага с данни за всички лишени от свобода. Сигурен, че отдавна вече няма живи свидетели за агентурната му дейност в полза на царската полиция, масовия убиец дори разпространява нескопосано скалъпени версии за смъртта на полковник Шиваров и съпругата му.
Има запазени документални свидетелства. Например години по-късно внучката на екзекутирания полковник Шиваров ще чете и препрочита писмото на политзатворника д-р Георги Генов до майка .
"...Зорче, та с Главинчев, доколкото помня, разговорът почна, че сме софийски комшии, той живеел на ул. "Вълкович" и на ъгъла с "Ангел Кънчев". Години по-късно видях некролога му на посочения вход (откъм ул. "Вълкович") - значи по този въпрос не ме е баламосвал. Главинчев ме запита познавам ли Димо Шиваров от ул. "Белчев" № 28 и аз съм му отговорил: "Да, много добре, той изчезна веднага след 9 септември." Точно тогава Главинчев каза: Изчезна заради акъла си. Взел да бяга и да се укрива в някаква си вила по посока на Княжево, но в багажа му слугинята напъхала и хитлеристко знаме с пречупен кръст, та при обиска това изяло главата на Шиваров."
Малко по-късно Лев Главинчев е въдворен в лагера в Белене, но отново като привилегирован "културпросветник". Скоро след това не само е освободен, а и успява да си възвърне мястото сред номенклатурата в тоталитарното общество.
Но сметките му истината да остане завинаги неразкрита все пак излизат криви
През това време контраразузнавачът Станчев попада на гореща следа. Разпитвал е хората, на които е заповядано да убият полковник Шиваров и съпругата му Трендафилка. От тях разбира нещо изумително - за разлика от съпруга си красивата разузнавачка е успяла да избегне смъртта. Запленен от красотата убиецът от ДС се смилил, пощадил живота , и в замяна поживял няколко месеца с нея в Перник. Накрая все пак страхът надделял, двамата се разделили и като по чудо оцелялата Трендафилка инкогнито се върнала в София. Без да привлича много-много вниманието към себе си, в столицата тя се хванала на работа в "Плод и зеленчук" на ул. "Петър Берон".
Там, уплашена, я намира Тодор Станчев. След като се убедила, че е в безопасност, красивата Трендафилка най-накрая описала и разпознала по предоставените снимки с кого се е срещал Главинчев. Вече нямало съмнение - срещите на Главинчев в дома на Шиваров са били с Никола Гешев, а никой не се среща безнаказано със суперполицая, освен ако не работи за него.
На 8 септември 1944 г. самият Гешев успява да изчезне, непобеден от противниците си, а Главинчев се издига до върховете на дошлата с помощта на Съветската армия нова власт, в която на неговите колеги провокатори се пада главната роля.
Най-учудващото е, че след изстраданото разкритие кумът на Лили Иванова - Тодор Станчев, въпреки риска се осмелява да направи подробен доклад до Тодор Живков. Първите думи в него са: "Лев Главинчев е агент на Гешев."
Дълго време бившият Първи не реагира
Едва месеци по-късно в кабинета на Станчев в МВР пристига загадъчен агент с черен шлифер. Той носи устен отговор от самия връх в партията и той гласи: "Лев Главинчев никога не се е познавал и не е виждал полковник Шиваров. Та той ли го е застрелял край Радомир?" Непознатият си отива, без да дочака отговор.
Нищо особено не последва, но скоро след тази случка Тодор Станчев е изпратен на служба във Франкфурт на Майн, а след това е назначен за посланик на България в Уругвай.
След Априлския пленум през 1956 г. Живков реабилитира "мъченика" Главинчев. Дълги години е депутат и член на Централната контролно-ревизионна комисия на ЦК на БКП. Дни след смъртта му през 1970 г. целият му архив е иззет най-вероятно от Държавна сигурност. Същата година е отпусната и помощ на семейството на Лев Главинчев в размер на 3000 лева. Улица в софийския комплекс "Люлин" е наречена на него, а Тодор Живков и Людмила Живкови кумуват на сватбата на една от дъщерите му.

БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ ПРЕЗ ХХІ В.

В.Алтънов | София, 2016 г.
В края на ХХ и началото на ХХІ в. във време на мъчителен и неспирен посттоталитарен Преход към пазарна икономика и действаща демокрация, покрай проблемите във връзка с това назря и въпросът за преоткриване основите на националната идентичност на Българите, след тяхното десетилетно ерозиране, последвало ликвидираната самостоятелна държавност на България. Държавност, чиито основи са поставени през Възраждането в резултат на обединената воля на народа за свобода, независимост и самостоятелно съществуване. Фундаментите й обаче, бяха подкопани, поради премахване на субектите, които бяха гарант, пазител и защитник на на самостоятелната държава България – наследниците на възрожденците, революционерите, на интелектуалния политически, икономически и културен елит на самостоятелното Трето Българско царство (1908-1947 г.).
Както е известно, това се случи през 1944 г., вследствие от Съветската окупация и 45 г. социалистическо управление (1944-1989 г.), деформирали държавата, против волята на нацията й в сателит, обслужващ изцяло интересите на СССР.
Българският Национален въпрос и неговото разглеждане
В нашето съвремие за първи път същностно този въпрос беше повдигнат едва след 10.ІХ.1989 г., когато под натиск от Запад, БКП се принуди да разформирова тоталитарното си еднолично управление от сталински тип (според Раймонд Арон), препятствало за близо 5 десетилетия демократичното развитие на Българския народ. Така се откри възможност да започне обсъждане именно на проблемите около Българската нация, нейния облик и самоценност. Почти веднага стана явен дефицитът в разбиране на смисъла и същността й като такава. В първите обществени дебати, отразени в статии по вестници, списания и предаванията по БНТ под такъв надслов започнаха да обсъждат ситуацията около Българските турци, цигани и пр. национални малцинства. Тогава хора, като Владимир Свинтила, Николай Генчев и др. справедливо възразиха, че: „Турският въпрос и въпросите на малцинствата не са Българският национален въпрос (!)...” Защото по-малките етноси исторически са били присъединявани, включени към основния етно-генетичен и културен фон на народностния корпус на Българите и тяхната държавна традиция, но не по-малките групи съставляват или определят съдбата на осовната част, а те по-скоро са включени в нея и я споделят. Едва след това изясняване, на практика започнаха се да се поставят базисни теми на разглеждане и да се правят опити нацията да бъде изследвана същностно като реална проблематика и специфика. А това означава, че десетилетия наред, макар да са фигурирали в учебниците и да се цитират в публикации понятия като „Българско национално възраждане”, „Българска национална идея, Българска нация и идентичност”, всичко е било про-форма, повърхностно, но и реално; не се е достигало до основите, до първопричините на предизвикателствата и изпитанията пред нея. Фактически твърде дълго време в Българското общество (45 г.) смисълът и идеите на нацията ни изобщо не са били обсъждани, изследвани и анализирани като идея и цел на съществуване, нито в дълбочина от гледна точка на Българския културен и народностен етноцентризъм.
Защо толкова дълго време всичко свързано с Българската нация и нейната идентичност не е било изследвано и дебатирано?
Причините за всичко това са политико-конюнктурни. И те се коренят във времето на тоталитарното управление от време на Социализма, когато нацията и нейната държава – тяхната самостоятелност са били атакувани по причина на това, че са пречка пред експанзионистичните интереси на Москва в разширяване на влиянието и присъствието й на Балканите, по причина на техния тип колониално, завоевателно и владетелско спрямо Българите отношение и поведение.
За какво се отнася Българският национален въпрос? Той касае из основи нашата народностна идентичност. Думата идентичност означава еднакъв, тъждествен, собствено присъщ (според http://talkoven.onlinerechnik.com/duma/идентичен). По-свободното й разбиране кореспондира с понятия като самобитен, специфичен, характерен, личностен. С други думи, той разглежда народностната, национална и общностна самоличност на Българите с тяхната специфика.
А какво е нация? По този въпрос също има дефицит в разбиранията, макар в случая, освен руската антинационална политика във време на социалистическо управление да съществува и още една причина: тежките атаки по неглижиране и дискредитиране на идеите и замисъла на нацията и национализма в световен план като явление след края на Втора световна война (1945 г.). Следното определение може да хвърли светлина върху същността им.
„Нация е народ или група от народи, които водят уседнало съществувание на определена територия и в своето прогресивно развитие са достигнали до на съзнание за историчност и самоценност, притежават високо ниво на общностна сплотеност и култура на сдружаване, скрепено с про- демократичен тип обществени отношения и самоуправление...” Въпросните може да са изградили и собствено държавна структура с охранявани граници, но може и да не са. Например, Българската нация възниква в пределите на Османската империя, макар и без собствено изградена държава до 1878 г.
Към всичко това може да се прибави и наличие на един общ език и религиозна принадлежност, макар те да не са задължителни, тъй като съществуват и изключения от тези принципи. Такива, например са конфедеративния тип политическа държавност, като Великобритания, САЩ, Германия, Швейцария, поради което и се спори дали народите им могат да бъдат определени като „нации”.
Смисъл и значение на „Българската национална идентичност”. Темата за народа и нацията ни е основополагащ за нашето битие, защото с него започва и с него приключва съществуванието ни. С обсъждането му ние учим за миналото си (и на дедите си, създали нас), осмисляме настоящето си, в което живеем и подготвяме бъдещето на наследниците си.
Той е съставен от под въпросите:
1. Кои сме ние като народ и нация?
2. От къде произлизаме и какъв е историческият път на появата ни като народ и държава в света?
3. Какви сме днес като нация и имаме ли бъдеще като държава?
4. С какво сме по-различни от другите народи и каква е спецификата ни като култура и държавност?
5. Какъв е приносът ни за света, какво сме прибавили към Световната културна съкровищница?
6. Дали ще ни има и ще продължаваме ли да съществуваме и занапред?
Накратко казано, това е схематично поставено за изследване на житейския път, историческото развитие или общностна биография на Българския народ. Този път съдържа данни за действителните корени, произход, време- и место поява, етнически и културни характеристики – физическа антропология, етногенеза, състав и трансформации в етническия облик – обединения, разделения, загуба на памет, произведения на културата, материални придобивки и характеристики; обиталища, бит, фолклор, митология, верско-религиозни схващания, основи и характеристика на държавността, трансформации във времето, миграции; битки и противопоставяне на врагове с цел разрастване и разпространение на собствено присъщата култура, религия и държавност; отстояване и утвърждаване на себе си всред другите
Целта за поставяне на Българския национален въпрос касае опазване, оцеляване, развитие и разпространение на Българската нация, нейната специфика като физическа антропология и характерна култура. През време на Българското национално възраждане (ХVІІІ-ХІХ в.) този въпрос е съставлявал стремежа на нашия народ за църковоно-религиозно, политико-икономическо и културно освобождение от османо-турски и велико-гръцко господство. И двете са водели до постепенно поглъщане, асимилиране на Българите и до тяхното постепенно изчезване като отделен, самостоен народ. Националното освобождение е трябвало да осигури именно възможността Българите да се спасят от техния натиск и насилствена асимилация, като поемат по свой самостоятелен, автономен път на съществуване и развитие; път, решен единствено от собствената, Българска воля, не насилена от никого, а определена единствено от нашите лични качества, дарования, традиции, както и от условията, при които живеем, условия, които собствено ние, като нация определяме. Това на практика е започнало като процес с Историята на Паисий Хилендарски и неговите проповеди за Възраждане на народа и държавността му (края на ХVІІІ в.), преминава през Революционната борба, просвета и образование на целия ХІХ в., през Руско-турската война (1877-1878 г.) и се увенчава с победен край едва при провъзгласяване на Независимостта през 1908 г. Чак тогава България окончателно е приета и призната за пълноправен държавен субект сред Европейската цивилизация.
Без обсъждане на тези въпроси и без определяне, въз основа на отговорите им, на идеи за предстоящо израстващо развитие никой няма бъдеще.
Няма оцелял народ в съвременната Мега цивилизация на планетата, който да не поставя, да не е търсил, намирал и да не е опазил отговорите на тези въпроси, позволявайки да бъде изтрита, загубена паметта в съзнанието му за всичко това, поради факта, че се е отказал от идентичността си. И ако е имало такъв, за който подобни теми нямат смисъл, съдържание или ясни отговори, то той не след дълго е изчезнал от политическата и културна карта на света, бидейки размит, асимилиран и забравен с времето. Историята познава множество такива: пеласги, илири, траки, даки, етруски, умбри, лигури, пруси, келти, готи, херули, лангобарди, сармати; народите на Азия, попаднали под властта на Московията (бъдеща Русия) – фини, буряти, мордвини, угри, кумани и пр. скити, както и всички, победени от Китай (някогашното царство Кин – China, англ.), което в своето разрастване и превръщане в империя ги е завладяло и подложило на претопяване, след което тяхната идентичност и различност, спрямо другите е изчезнала и вече забравена.
Обратно, всички народи, опазили своята народностна и културна идентичност и памет за историческа автобиография и значимост сред света са известни и днес и са водещи в едно или друго отношение на Световната културна съкровищница: Българи, англичани, германци, французи, холандци, скандинавци, поляци, литовци, индуси, китайци, японци, корейци и т.н.
В различните етапи от развитието си, през които е преминавал Българския народ, Националният въпрос на Българите е добивал различни насоки и цели. Същността на Българското национално възраждане в стремежа към свобода е била: Един народ, една вяра, едно име, една държава със свое собствено управление, войска и граници (България). След Берлинския конгрес от 1878 г., обаче, когато Българските земи и народа в тях са разкъсани, Българският национален въпрос добива измеренията на стремеж към обединение на всички земи, населени с Българи (на Балкаикев) както и населението ни там под едно общо Българско политическо и църковно управление. Същият въпрос остава нерешен, поради вероломната политика на Русия и съседите на Българите – Сърбия, Гърция, Румъния, които последователно откъсват територии и подлагат на асимилиране населението в тях през Балканска, Междусъюзническа (1912-1913 г.) и Първа световна войни (1915-1918 г.). Той продължава да е актуален и през Втора световна война (1939-1945 г.), когато за кратко време по-голямата част от разкъсаните и отнети от балканските ни съседи земи са върнати обратно в пределите на Царство България под името „обединение” при управлението на последния Български цар Борис ІІІ, поради което и той е познат в народната памет като „Обединител”.
След 9.ІХ.1944 г., когато България е окупирана от Съветските войски и бива превърната в политически и държавен сателит, обслужващ единствено интересите на СССР и марионетното им ОФ правителство, изместено от Българската работническа партия (бъдещо БКП), Българският национален въпрос е размит чрез пролетарската идеология на комунистите и принизен до антинационалните идеи на Комунистическия интернационал под нищо не значещите лозунги „Пролетарии от всички страни обединявайте се” или „Мир и братство между народите за тържеството и окончателната победа на Комунизма”.
След 10.ІХ.1989 г. Българската национална идея започна своето обсъждане, но все още не е стигнала достатъчно далеч, че да повлияе благотворно върху прогреса на нацията. Причината е, че все още върху Българите лежи сянката на тоталитарното минало, а вътрешната политика се движи в антинационалните жалони, очертани през 45 г. политическо управление на комунистите, движило се по антинационални жалони. И макар при управлението на втория Български президент Петър Стоянов да беше изработена Национална доктрина, тя остана само на теория, записана на хартия, но без никакво практическо приложение.
Ето защо, по всички тези причини е от особена важност нашето поколение задълбочено да изследва своето минало, установявайки плодовете на онези, които с цената на живота си построиха съвременна България и дописвали Българската история; да го преоткрием, да го проучим внимателно и да отмахнем всички фалшификации и деструктивни политики, завещани от миналото, като извлечем необходимите заключения и поуки, за да не повторим фаталните грешки от миналото – наше собствено или на изчезналите народи, а вместо това да се поучим от грешките си и от знаменателните успехи на предците си. По този начин, опирайки се върху опита на всички тях, да открием нови, полезни и адекватни насоки за настоящото си развитие, с което да допринесем и за по-доброто бъдеще на себе си, потомците и нацията си, като цяло.

О неразумни изроди!

Г.Младеновъ 01/31/2016г.
Днесь четохъ по страницата на агенция Фокусъ въ България, че и отъ богатиятъ българинъ съ пари можешъ да направишъ гяуръ! Плакъхъ като четохъ, че нашитѣ български професори не знаеха стихотворението "Азъ съмъ бългърче свободно"! Какво падение, да си въ България професоръ и да не знаешъ песента "Давашъ ли давашъ Балканжио хубава Яна на турска вяра, Глава си давамъ Яна не давамъ на турска вяра"! Ето каво направи комунизма отъ българскиятъ неграмотенъ професоръ, да не знае стихотворението, а най-малко Славяно-Българската история на Отецъ Паисии Хилендарски! За 70 години се гяворизираше българина и той не искаше да знае какво правеше сръбската партия на БКП съ него! Ние се питаме, какъ така отъ българи сръбската (БКП) партия ни направи “македонци“? Какъ ще обеснимъ на поробениятъ българинъ, че враговетѣ на всичко българско сѫ синоветѣ и дъщеритѣ на БКП! Затова днесь се мълчи понеже онези които “македонизираха“ насъ българитѣ днесь сѫ въ парламента въ градъ Скопие и градъ София!

 
Назад към съдържанието | Назад към главното меню