НАЧАЛО - MACEDONIAN TRIBUNE

Отиване към съдържанието

Главно меню:

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ - БРОЙ 139 - 2015 г. | MONTHLY PUBLICATION - ISSUE 139 - Year 2015

Г.Младеновъ 28.03.2015г.
Въ този брой на Македонска Трибуна, ще се спремъ на онова, което пишътъ  сръбскитѣ вестници въ поробена отъ сърбитѣ Вардарска Македония! Тази сръбска република, която е регистрирана, като бивша Югославска Република въ Обществото на народитѣ и днесь, следъ толкова години си остава най-югославска по-сѫщество! Дветѣ сръбски партии, които сѫ въ Македония продължавътъ да фалшифицирътъ нашето българско минало! За тѣзи две сърбо-македонски партии, всички български възрожденци сѫ декларирани за “македонци“! Извънредно много се спекулира, че тѣзи сръбски партии, сѫ за влизането въ НАТО и въ Европейскиятъ сѫюзъ! За влизането въ НАТО и Европейкиятъ сѫюзъ, тази сръбска република ще трябва да си уреди отношенията със сѫседитѣ! Ще трябва да даде свобода на българитѣ, които сѫ болшинството отъ християнитѣ тамъ! Ще трябва да отворятъ българскитѣ училища и черкви, които бяха затворени следъ 1913 година. Българскитѣ политици, ще трябва да си извадятъ главитѣ отъ сръбския пясъкъ, въ който Коминтерна имъ ги сложи! Ще трябва да престанеме да наричаме Сърбия, Братска Сърбия! Българскитѣ политици, ще трябва  да се поръзходятъ по страницитѣ на Сърбо-македонската история въвъ Вардарска Македония, преди да правятъ каквито и да било изказвание? Ние отъ Канада, не може да направимъ нищо, освенъ да реагираме на изсказванията на нашитѣ политици, които ги е страхъ да се озъбятъ на сърбо-македонцитѣ днесь! Днесь на 29мартъ 2015 дветгѣ сръбски партии, сѫ въ Европа за да се надлъгвътъ предъ някой европейци, че сѫ за демократизиране на поробена отъ сърбитѣ Македония!
Допуска се, че презъ месецъ Юни тази година, ще имало подписване на добъръ сѫседски договоръ, межу поробенитѣ българи въ Македония и не свободнитѣ българи въ България. България ще го подпише този какафонски договоръ, съсъ които договоръ ще се признае “македонизацията“ на Вардарска Македония! Политицитѣ на България ще се извинявътъ ,,Ние  смѣ единъ народъ, но тѣзи въ Повардарието работяъ за сърбитѣ!
България капитулира, безъ условно предъ сърбитѣ за Македония още преди години (май 1934г.).
Сега, вече виждаме резултата отъ тази капитулизация и отъ македонизма на БКП презъ Дек.1946г.
Ние българитѣ, останахме безучастни въ българската трагедия наричана Македония! Съ подписването на договора, за добро сѫседство  ние фактически се отказваме отъ една България, за всички българи на Балканскиятъ полуостровъ.

Българската Академия на Наукитѣ хвърли атомна бомба въ градъ Скопие

Г.Младеновъ 23.04.2015
Днесь въ най-сръбскиятъ вестникъ въвъ Вардарска Македония (23.04.2015) Нова Македония има сѫобщение, че председателътъ на сръбскотто МАНУ Гнъ.В.Камбуровски е приетъ за членъ на БАН. Съсъ приемането за членъ на БАН Гнъ.Камбуровски става и представителъ на българската Акадмия. Отъ днесь по него ще почнатъ задъ гърба му думитѣ “Камбуровски е бугаринъ отъ които трябва да се пази сръбското МАНУ". Това е само началото. Никѫде следъ сѫобщението въ сръбскитѣ вестници, не позволиха коментари за случая. Нещтата почвътъ да изглеждътъ, че идеята на албанцитѣ, за една албанска държава на балканитѣ почва да връзумява някой отъ вчерашнитѣ югословени.Това ни кара да седнемъ и пиемъ по-едно българско кафе съ онези които до вчера пъкъ и днесь още мечтаетъ за трета Югославия. Трета Югославия няма да има и онези които мечтаетъ за нея ще трябгва да пиетъ горчивото сръбско кафе.

АСЕН АВРАМОВ

Вида Боева Попова
На този ден, 26 март 1968 година, след кратко боледуване напусна този свет Асен Аврамов, легалния деец на македонското освободително движение и най-близкият сътрудник на лидера на македонското движение Иван Михайлов. За менъ като да бе вчера. А от тогава са изминали 47 години. Благодарение, че бе пристигнала при мен, моята сестра Благуна,  можах да се грижа за него в болницата 40 дни от момента на неговото внезапно заболяване. В деня преди да почине бе дошла група лекари /по наше искане/ за консулт.Требваше на другия ден да бъде прехвърлен в друго отделение на университетската клиника в Рим.Беха определили други лекарства и аз търчах до близката аптека, за да ги купя.Особено вълнение ме бе обвзело и плачех сърцераздирателно. Бе ми направило впечатление негово желание :“ Искам да бъда измит добре...“ На този ден той почина. Само неколко дни преди това, вечерно време, го посети Иван Михайлов.
И днес когато си мисля за Асен Аврамов,остава в мисълта ми неговата изключителна преданост към народното дело и лично към Иван Михайлов. По професия бе адвокат и то много способен адвокат. Когато бех повикана пред специална комисия на ОН за политически азил, той дойде да обясни,  че въпреки Запада смета Югославия повече определена към западната демокрация, там на македонските българи са им отнети правата и е забранено да се наречеш българин.
Иван Михайлов в том 4 писа за Асен Аврамов, както и в вестник “Македонска Трибуна“ по случай смърта му. Между другото казва: ...“За хора, които изпълняват дълга си в максималните граници на техните възможности, основателно се казва, че наистина са изпълнили дълга си. Асен Аврамов бе от категорията на тия хора.“
Той почти всеки ден идваше при Иван Михайлов, обикновено за вечеря, да донесе пощата или да разкаже за срещите с некои наши сънародници или с чужденци. Той преглеждаше “Нова Македедония“ органа на югославската Македония и  приготвяше статии. Не помня да е изпратил статия в вестник “Македонска Трибуна“ излизащ в Индианаполис, Индиана, преди да я прегледал Иван Михайлов. Той бе истински войник пред лидера на народното движение Иван Михайлов. Така може да се обясни и неговото престояване  в Съединените щати, след като се върна от там Йордан Чкатров, през тридесетте години на миналия век. Той бе секретар на Македонските тогава политически организации и редактор на вестник “Македонска Трибуна“ . Бе много обичан от нашата емиграция.Беше прекрасен човек, много културен и възпитан. Грандоманството за него бе чуждо. На негово место дойде по-късно Любен Димитров – друг предан до максимум на народното дело.
След установяването в Рим през 1958 година Асен Аврамов  посещава пак Щатите като гост на емиграцията ни , присъства и на техния конгрес. Задачата му бе, по внушение на Иван Михайлов, да се купи имот който да донася приходи за македонската кауза. Така и стана. Аз затова наричам Асен Аврамов македонския Голда Меир. Спомням си как Бен Гурион изпращаше Голда Меир да събира помощи в Щатите за еврейската кауза.

Пълен текст

РЕЧТА НА АСЕН АВРАМОВ

Вида Боева Попова
Както бехме обещали, предлагаме речта на Асен Аврамов на читателите ни,произнесена по случай 37-ия годишен конгрес на Македонските патриотически организации в Съединените щати и Канада, състоял се в Торонто,Онт. Канада от  15 август до 19 август 1958 година. Конгресите  на МПО винаги са били поздравявани от видни политически лица и сенатори, а много често са били и гости-говорители . МПО минаваше за авторитетна организация за Белия дом, а и за правителствата в Канада.
Ето текста:
При откриването конгреса на МПО/37-ия годишен конгрес –б.н./Господин председателю, Благоговейни отци, господа делегати, драги сънародници, Колкото пъти съм идвал в Канада и Съединените щати, всекога съм изпитвал едно вълнение. Не само защото ще видя родолюбието на нашето македонско общество в тоя континент, но и ще бъда сред свобода и демокрация, които са цел на освободителната борба в Македония и мечта на поробения наш народ./Ръкоплескания/. Македония е и ще бъде навеки признателна на Канада и Съединените щати, задето тия  две велики демокрации дадоха прием и възможности за напредък на нашия народ тук, а така също свобода да работи по легален път за Македония./Ръкоплескания/. Съединените щати и Канада са образец за начина по който требва да бъде живота и бъдещето на Македония/продължителни ръкоплескания/.Нося ви поздравите на разпокъсана, поробена, но борческа Македония/продължителни ръкоплескания/. Както в миналото, така и сега всенародният характер на освободителната борба е отличителното в нея. В историческия път на тая всенародна борба изпъкват фигурите и имената на нейните велики борци, които дават характерен отпечатък на целото движение през живота им, а така и след смъртта им.Такива имена се носят от уста на уста, народа ги възпева и усеща техния мъченически и юнашки живот като живот на страдална и борческа Македония./Ръкоплескания/
Заговори ли се за Гоце Делчев, съвременниците казват, че той е сърцето на борбата и на Македония. Помисли ли се за Дамян Груев, цела Македония изживява гранитната воля на Вътрешната македонска революционна организация. Освободителна борба не може да съществува без историческа основа. Христо Матов бе историческата основа и идеологията на борческа Македония. Без чистота, без съвест, не е възможна идейна борба.Но заговори ли се за съвест в освободителната борба – всички казват – Пере Тошев е съвестта на тая революционна борба. Сетне изгре звездата на Тодор Александров/продължителни ръкоплескания/,когото народа кръсти Старио още на младини, защото в негово лице усещаше умът,волята,куража,конспирацията,политическата и национална програма на Македония в борбата за освобождението/ръкоплескания/. От 35 години насам македонската борба е свързана с друго име. Неговата борба и личен живот проникнаха в душата на всеки в Македония и то така, щото спомене ли се името му, то изразява борба,безкомпромисна борба в Македония за Македония; изяви ли се името му в световния печат, то значи за всички, македонската борба, фанатичният освободителен идеал на Македония. Нашият народ  гальовно го нарича Ванчо/бурни ръкоплескания/. От него нося поздрави и съкровенните му пожелания за успех в делото ви.

Пълен текст

2000 участваха в годишния форум на Сдружението за македонско-българско приятелство в Битоля

19 април 2015    
В град Битоля, Република Македония, се проведе годишната конференция на Сдружението за македонско-българско приятелство. Представена бе дейността за изминалите пет години, както и бъдещите инициативи и проекти на сдружението.
Във форума взеха участие над 2000 делегати и представители на сдружението по места. Председателката Маринела Петреска заяви: "Днешната конференция е знак за добрите приятелски отношения между Македония и България. Ние нямаме съмнения, че те ще стават все по-добри и по-добри!".
Гости от българска страна бяха заместник-председателят на Народното събрание на Република България - Красимир Каракачанов, евродепутатът Ангел Джамбазки, депутати от Българския парламент от различни политически формации, както и посланикът ни в Македония - Иван Петков.
„Македонските власти трябва да уважават българската етническа принадлежност на македонските граждани, които декларират това. Правителство трябва да знае, че в мое лице Македония има своя депутат в Европарламента. То трябва да използва опита на България в евроинтеграционния процес за членство в Европейския съюз, защото за Македония няма друго бъдеще освен членство в ЕС", каза Ангел Джамбазки от трибуната.
"Винаги, когато Македония е била в тежка ситуация, в България е имало една политическа формация и това е ВМРО, която помага и ще помага на Македония. Сега Македония повторно е в тежко положение и в България можете да разчитате на Организацията. Нека да оставим историята на историците, а политиците да не се занимават с нея”, заяви лидерът на ВМРО-БНД, Красимир Каракачанов.
Конференцията завърши с прочувствена на реч на Петар Колев от Щип, който извика на трибуната всички, които са допринесли в последните години за разрастването на Сдружението за македонско-българско приятелство по градове и паланки в Македония.
„Няма друга алтернатива освен европейската за Македония. От нас зависи сега дали ще се запишем в срамната част от историята, или в добрата! От нас зависи каква Македония ще оставим на нашите деца и внуци! Апелирам за разум, мъдрост и толерантност, но и за решителност! Време е европейската енергия да победи балканския манталитет и всички заедно ще постигнем това! Много приятели ме питат дали не ме страх да се декларирам като българин от Македония. Борбата за идеята, борбата за по-добро бъдеще, борбата за европейска Македония не е въпрос на смелост или страх! Борбата за успеха на Македония е въпрос на чест и отговорност!”, завърши Колев сред бурни овации от присъстващите.
Гости от Благоевград бяха Цоня Кръстева - председател на дамското дружество на ВМРО в Благоевград, и Станимир Радулов - председател на МД "Вардар".

Почина княз Кардам

Кардам беше изключителна личност

Македония срещу македонизма

Скопие 2014

90 ГОДИНИ ОТ ЗАСТАВАНЕТО НА ИВАН МИХАЙЛОВ НАЧЕЛО НА
ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ
В СПОМЕН ЗА ШЕСТДЕСЕТГОДИШНИНАТА НА ШЕСТИЯ КОНГРЕС НА ВМРО

Навършиха се шестдесет години от свикването на Шестия конгрес на ВМРО (1925 година). По-ранните пет конгреса минаха през турския режим, който в намеренията си беше еднакъв спрямо българското население в цяла Македония, независимо, че станаха в нея и важни събития като Илинденското въстание и Хуриета (революцията на младотурците против султана).
След Балканската война (1912 г.) страната е вече разделена между трите християнски държави в съседство. Следваше и ВМРО да нагажда тактиката си с оглед на новите условия.
От никого в Македония не бе очаквана новата обстановка. Но тя се повтори и в 1918 г., при приключването на Първата световна война. За македонската българщина се явяваше по-лоша действителност отколкото султанския режим. В същото време множество неосведомени хора или наивници в културния свят помислиха, че македонският въпрос бе вече приключен, щом като вместо мюсюлманския режим се установява християнски.
Още със стъпването на сръбски и гръцки войски в Македония се показа най-безсрамната същина на белградската и на атинската политика - денационализирането на българското население, за чието освобождение уж са тръгнали като съюзници на България. Повече от всичко друго това именно диктуваше на ВМРО промяна на методите й при бъдещата освободителна борба.
До тогава стремежът бе да се получи автономията, обещана от Берлинския конгрес през 1878 год., а подразбираема още в плановете на Цариградската конференция на великите сили в 1876 г. Основната задача на потиснатите българи сега вече бе да спасяват националното си име, езика, традициите си, народностното си съзнание като българи.
Останалите живи по-ръководни борци, а на много места по свой почин отделни лица сред народната маса реагираха срещу нахлуващото като чума безправие на окупаторите. За щастие, между живите се намираше и Тодор Александров, който съумя да въдвори единство и да регулира размера на неизбежната самоотбрана.
До Шестия конгрес на ВМРО бяха изминали тринадесет години във военни грижи и следвоенни залисии сред всички българи. Александров се бе заел вече с мерките за свикването на този конгрес, но тъкмо тогава загина от куршума на изменници.
Дълбока скръб потисна всичко национално мислещо, в поробените части на Македония, всред емиграцията ни, както и между свободните българи. Живо доказателство пък за моралната солидарност на родолюбивите българи с делото, което Тодор бе ръководил, показа панихидата, която стана в София, десетина дни подир смъртта му. Тогава се получи известие, че са наказани и физическите му убийци. Наистина може да се каже, че едно море от народ, над четиридесет хиляди души, изпълни площада при черквата „Света Неделя“ и всички околни улици. Пет - шест души оратори спонтанно трябваше да изникнат между публиката, защото всеки чакаше да чуе колкото може повече за Тодора и за станалото с него. Това бе през септември 1924 година.
Шест месеца по-късно се свика желания от всички борци конгрес - пръв общ конгрес на ВМРО срещу християнските потисници на Македония. В спомен за него са нахвърляни тези няколко реда тук. За 1925 година той остана като главен момент в революционната проява. Станаха през същата година и други разни неща, а борческото движение - легално и нелегално. Но като по-шумни от другите, а и по-близки по време на конгреса, дойдоха две събития.
Едното бе убийството в София на професор Никола Милев, човек рядък по характер, по родолюбие и знание; представляващ една гордост всред българската интелигенция от Македония. Той не бе убит за друго, а само заради качествата, които притежаваше. Както Павел Шатев, единствен останал жив от знаменитите солунски атентатори, изнесе, убийството е било наредено от чужбина, от чужди среди. Сам Шатев е писал писмо от Виена до Милева - да се пази. По това е казано по-подробно в спомените на Иван Михайлов.
Вторият интересен момент бе наказанието на Тодор Паница във Виенския Бургтеатър от Менча Кърничева. Ако австрийските власти биха позволили съдебното дело да се развие както е пожелала защитата на Менча, - с мнозина видни свидетели от чужбина - без никакво съмнение процесът би останал като най-знаменит в Европа между двете световни войни. Но все пак постави в колоните на чуждата преса македонския въпрос. Наши приятели са пожелали от една швейцарска агенция да получат изрезки от вестниците за това убийство. Чули са от хората на агенцията този отговор: вие вероятно се шегувате; кой е в състояние да ви достави изрезки най-малко от петнадесет хиляди вестника, които писаха по случая? Като е така, могло би да се каже, че по-важни са тия хиляди споменавания за поробена Македония, отколкото самото премахване на един изменник на народа си.
Този изменник се чувствуваше като у дома си в сръбските и гръцките военни и полицейски учреждения. От там се стремеше да постави под влияние на такива вражески централи отначало няколко села, а постепенно и повече в Пиринската област, и да се започне там изтребление на българщината като описаното в книга втора със спомени на Ив. Михайлов в окръзите Скопски, Брегалнишки и Струмишки. Възобновила бе се някогашната борба между върховисти (но сега те са централи в Белград, Атина и другаде) и централисти, т.е. верните до край на ВМРО народни слоеве.
В споменатите окръзи под робство действуваха прословутите на времето и в родните им области разбойници като Църцорийски, Григор Циклев, Мите Суджукаров, Стойчо Добрев, Пальош, Стоян Мишев и прочее.
Паницовци бяха нагласили такива типове за действия в Пиринския край - с база сръбските гарнизони край границата. Лично Паница се бе заел да нагласи и някои села в Неврокопско, със заслон при гръцките държавни органи, все за същата цел - да се разстройва от една страна българската държава, а от друга - да се унищожава ВМРО. За Паница нямаше място в свободна България, тъй като бе издадена срещу него и присъда, при режима на Стамболийски, от Пловдивския държавен съд, като забогатял незаконно през Първата световна война (главно чрез обири на гръцкото население) и то в качеството си на агент при българската тайна военна полиция в Серския окръг. Подробности по всичко това се намират - и тук отбелязваме - в спомените на Иван Михайлов.
Описаните тук съвсем бегло два по-шумни моменти изглеждат като отдалечени от християнските поробители, против които за пръв път се бе събрал този конгрес. Но в същност тия две дела бяха свързани изцяло с поробителя на Македония. Едното бе негов удар - чрез български оръдия - срещу нашия народ; а второто - наш български отговор върху едно от българските оръдия на поробителя.
Подир Илинденското въстание важен конгрес за ВМРО бе състоялия се в Рилския манастир, през 1905 година. Двадесет години по-късно идва конгресът от 1925 година. Той даде тласък за много инициативи. Даде кураж за много наши братя и сестри да облекчат мъката си от загубата на Тодора, да погледнат с доверие и кураж към бъдещето. И, до пълната забрана на всякакво македонско движение с база България, станалите повече от петнадесет конгреси на легалните македонски организации показаха, че родолюбивата голяма наша емиграция остана вярна, идейно и морално солидарна с борбата на ВМРО. В чуждата преса доста често се явяваха известия около борбата на македонските българи срещу неправдите от 1919 год. По македонския въпрос в редица културни страни проникваха новини и разсъждения, даже във вестници от първостепенно значение, като например - между англосаксонското общество - „Ню Йорк Таймс", и „Вашингтон пост", в лондонския „Таймс" и други. Изрично се е писало, че е оправдана борбата на ВМРО, споменавало се е за нейните стремежи и водачи.
Каузата, за която народът ни даваше жертви, намираше съчувствие и пред съдилища във важни европейски центрове, какъвто бе случаят при съда, със съдебни заседатели, в Прага през 1923 год., където освободиха обвинен деец от ВМРО и съдът в Милано през 1926 година, където също освободиха друг обвинен от членовете на ВМРО.
Много българи, повлияни от настъпилото подир злощастната война пораженство, поддържано нашироко и от външни пропаганди, се заблуждаваха относно позициите, които брани македонското движение и не пожелаваха да погледнат откъде идват удари върху него. Ширеха зли тълкувания за македонското движение. Но явилите се доброволно двеста и седем адвокати да защищават Иван Михайлов пред Софийския окръжен съд (когато безосновно бе даден под съд от зле разположена към нашето движение среда) - показаха как точно чувствува обществото в България македонската освободителна кауза. Михайлов бе напълно освободен от всякаква отговорност, което значеше поражение срещу самите пораженски духове в България, и срещу дадени чужди централи.
Следващите други два конгреса на ВМРО бяха седми и осми по ред в историята на ВМРО. Но шестият даде възможност да се прокарват реформи съобразни с нови изисквания на борбата.
Публ. във в. „Независима Македония“, юли 1986, с. 1 и в Ив. Михайлов, Легендата възкръсва.

72 ГОДИНИ ОТ ДЕПОРТАЦИЯТА НА ЕВРЕИТЕ ОТ „НОВИТЕ ЗЕМИ“

Д-р Спас Ташев
Месец март 1943 г. е един от най-трагичните в българската история. На 20 и 21 март 1943 г. през пристанище Лом са депортирани евреите гръцки поданици от Беломорието, а на 22, 25 и 29 март на гара Скопие същата съдба споделят евреите югославски поданици от Вардарска Македония. Общо 11343 души, родени в тези две администрирани от България територии намират смъртта си в нацистките концентрационни лагери.
През последните няколко години в българското общество се водят остри дебати за наличието или не на вина на българската държава за трагичната съдба на това население. Като член на Националния комитет за отбелязване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи, бих желал да изнеса някои неизвестни детайли, които разкрихме през 2013 г., но все още не са станали широко обществено достояние.
Както е известно, на 6 април 1941 г. нацистка Германия атакува Югославия, която за броени дни капитулира. Във водените битки български войски не участват, поради което капитулацията е подписана само пред представители на германското военно командване. Съгласно международното право, по силата на тази капитулация Германия става върховен военновременен суверен над всички Югославски земи и в тях започва да се въвежда нацисткото законодателство. Малко по-късно нещо подобно се случва и с Гърция. Впоследствие и най-вече поради необходимостта от изпращане на германски войски на изток във връзка с подготовката за нападението над СССР, Германия изтегля по-голямата част от своите войски и отстъпва на България под формата на цесия правото да администрира въпросните територии. В същото време върховната власт и отговорност остава в ръцете на Германия, като Берлин си запазва правото да се разпорежда с югославското и гръцкото държавно имущество в двата региона.
Едва през 2015 г. стана известна служебната бележка на главният секретар на българското Министерство на външните работи и изповеданията Димитър Шишманов, в която е записал: “На 11 август 1942 г. ме посети съветникът при Германската легация Морман. Той ми предаде съдържанието на една телеграма на Германското командване “Югоизток”, с която се протестира против постановленията на наредбата за поданство в новоосвободените земи от 5 юни т.г. В телеграмата се казва преди всичко, че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи… Германското военно командване “Югоизток” настоява да се отмени наредбата за поданство в новоосвободените земи.” Документът е парафиран от министър-председателя Богдан Филов на 12 август 1942 г.
Този документ показва, че Наредбата за поданството в новоосвободените земи е един смел и самостоятелен акт на българското правителство. В случая трябва да се има предвид, че по силата на наредбата еврейското население в „новоосвободените земи“ остава с югославско и гръцко поданство, чийто временен суверен е Германия. От германската позиция е ясно, че България не е имала възможност да предостави българско поданство на еврейското население и с неговата съдба продължават да се разпореждат нацистите. Именно поради тази причина, когато в германската легация в София пристига съветникът Теодор Данекер, той се представя като пълномощник на германското правителство именно по изселването на евреите от Вардарска Македония и Беломорието, но не и на българските евреи. Това обяснява защо подписаният на 22 февруари 1943 г. от Данекер и комисаря на КЕВ Александър Белев документ носи названието „Споразумение по изселването най-първо на 20 000 евреи от новите български земи Тракия и Македония“. Александър Белев е реализирал пъклената идеята чрез задраскването на текста „от новите български земи Тракия и Македония“ да започне подготовката за депортация и на българските евреи.
В наши дни на България се вменява вината, че тя е депортирала македонските и беломорските евреи, а пък спасението на българските евреи било дело на „гражданското общество“. Звучи хубаво и модерно, но документите показват друго.
Депортацията като процес представлява насилствено изселване под конвой на население от една територия в друга. Видно е, че и идеята, и инициативата за депортацията са германско дело. Първите действия по реализацията й са предприети от Германия чрез изпращането в България на Теодор Данекер. Лично за мен е загадка защо у нас не е направен задълбочен анализ и оценка на поведението на комисаря на КЕВ Белев през този трагичен период. От данните е видно, че той се стреми винаги да е една крачка пред събитията и по този начин да им влияе. В конкретния случай Александър Белев на следващия ден след подписването на споразумението - 23 февруари 1943 г., той предприема пътуване из „новите земи”, по време на което нарежда на местната българска администрация да се включи в организирането на депортирането на беломорските и македонските евреи. За това си пътуване той няма санкцията на българското правителство. Чрез тези си действия обаче Белев подпомага германския натиск и така се стига до приемането на 2 март 1943 г. на Постановление № 127 на МС за изселване „до 20 000 евреи“ от „новоосвободените земи”. В него изрично е посочено, че това става „в споразумение с германските власти”.
В хода на представяне на германското искане за депортация, в свой доклад от 4 февруари 1943 г. Белев изрично посочва, че това ще стане със „специални влакове, които ще дойдат от Райха“. Въпреки този факт, едно от най-големите обвинения днес срещу България е, че тя е депортирала македонските и беломорските евреи с БДЖ. За да се подсилят тези твърдения, в музея на Холокоста в Скопие бе сложен като експонат товарен вагон, претендиращ, че е оригинален. Вагонът обаче носеше логото на БДЖ във вид на стилизирано крило, което е създадено едва през 1964 г. След изнасянето на този уличаващ факт, управата на музея пребоядиса вагона, но до този момент официална България не е протестирала срещу въпросната фалшификация.
В хода на мероприятията през 2013 г. във връзка с отбелязване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи, по моя инициатива проведох няколко срещи с ръководството на БДЖ във връзка с изясняване на някои неясни детайли около депортацията. Така се срещнах със Стефан Стоичков, вероятно най-добрият специалист в България по история на БДЖ. Може би бе игра на съдбата, но по същото време, когато се провеждаха консултациите, срещу 2 лева Стефан Стоичков успя да се сдобие от антикварен магазин с автентична фотография от депортацията в Скопие. Всъщност екземпляр от снимката е известен и тя фигурира в архива на Яд Вашем под № 1817 от албум FA213/48. Фотографията е предадена на Яд Вашем от Ализа и Яков Зарчи и за нея е записано, че е направена в Скопие, Югославия и показва запечатан депортационен влак през март 1943 г. Върху влака от снимката се чете надпис Hannover, но останалите надписи по вагона са неясни.
След като ми бе предоставен оригинала, стана ясно, че при изследване с лупа могат да бъдат разчетени и част от другите надписи. Установи се, че върху вагонът от пломбирания депортационен влак е изписан надписът на германските железници Deutsche Reichsbahn. Част от първата дума е изрязана на снимката, но втората дума Reichsbahn е цяла и се разчита много добре. Същият ефект се получава и при сканиране на фотографията и изправянето на образа със сканираща програма. Въпросната снимка е много ценна, защото тя доказва, че депортацията е извършена от нацистка Германия с германските железници.
Всъщност именно поради извършването на депортацията от германските железници, България е била принудена да заплати на Германия чрез Международното пътническо бюро „Балкан“ над 16 млн. лева. Тук се натъкваме на още един интересен факт. Германия не желае да допусне български полицаи да заминат като придружители на депортационните влакове и поради тази причина охраната им е изцяло от нацисти. Последицата от това е, че от българска страна са направени постъпки да бъдат върнати изплатените суми за пътни разходи на българските полицаи. Този факт показва, че и охраната на депортацията е германско дело.
Именно прякото участие на Германия в тези събития е основната причина депортацията на македонските и беломорските евреи да не може да бъде отменена от българските власти, каквато е щастливата развръзка с българските евреи. Във връзка с дейността си около депортацията, Белев пише на 23 март 1943 г., че „вдигането от старите предели беше отменено“. Тази констатация също е изключително важна, защото говори за отмяна, а не за отлагане на депортацията. В йерархично отношение над комисаря на КЕВ Белев са министърът на вътрешните работи Габровски, премиерът Филов и цар Борис III и само те могат да отменят неговите заповеди. Именно поради тази причина германският пълномощен министър в София информира в Берлин, че депортацияте е отменена от най-високо място.
Дано в нашето все още политически разделено общество най-накрая се погледне обективно на фактите около спасяването на българските евреи и се отдаде заслуженото на всички спасители. Само така ще успеем да представим пред света истинската история на чудото на спасението и ще бъдем горди, че сме българи.

БЕЗ ПРЕДУБЕЖДЕНИЯ ЗА МИНАЛОТО, БЕЗ ИЛЮЗИИ ЗА БЪДЕЩЕТО

Публикувано на април 01, 2015 | ГЛАС НА БЪЛГАРИТЕ ОТ МАКЕДОНИЯ
Владимир Перев
Повод за написването на настоящата статия на нашият кореспондент от Скопие Владимир Перев е статията на македонстващият политик Стоян Андов „Опасността да станем югословяни е нереална“ във Фокус – Скопие, от 20 февруари 2015 г.
Добре е, че за някои работи се съгласяваме с г-н Андов, но в някои работи е очевидна – във вижданията, образованието, изминатият житейски път, а бога ми и семейното наследство.
Горе – долу работите около Първата световна война са ясни. Не става дума за това как са се развивали събитията и в крайна сметка кой е виновен за това. Вината винаги ще остане неразяснена, винаги приписвана на противниковата страна и винаги отхвърляна от обвинената страна. Важно е да се каже, че Сърбия не е имала легитимност, на основание на Сръбско-българския договор от 1912 година, да упражнява власт и да анексира територии югоизточно от линията Крива паланка – Струга. Това се е смятало за безспорна българска територия и тука даже не е била допусната нито арбитражът тогавашния всемогъщ руски цар. Арбитражът е бил позволен само за териториите по линията Скопие – Дебър – Струга. Но, формирането на новата албанска държава променило договорените задължения и Сърбия се самокомпенсирала с почти цялата днешна Македония.
КОЛИШЕВСКИ Е ЗНАЕЛ ЗА НАГАЖДАЧЕСТВОТО НА ВЛАХОВ
За Межусъюзническата война изключително е виновна некомпетентността преди всичко на българските политици, включително и на цар Фердинанд, а след това и на една част от българските военни командири. Българският цар Фердинанд е говорил шестнадесет езика, бил е изследовател по ботаника, признат от целия свят, а неговите трудове били публикувани в списания, казано с днешен речник, импакт фактор. Но този император се самозабравил в своето самовеличие и суета, затова и резултатите били такива. До тази поука не са стигнали политиците от Балканите, при нас до ден днешен, затова и националните ни катастрофи са наяве, а някои ще бъдат и „репризирани“.
Образът на Димитър Влахов, неговите позиции и нагаждачеството в живота, смятам, че са достатъчно разяснени … ако има нещо ново, няма да бъде отбелязано. Неговото агентурно минало, не за идея и идеология, ами за пари добивани от разузнавателна връзка на НКВД във Виена, оглавена от агентите Черски-Голдщайн, неговият богат живот във Виена, достатъчно говорят за него. Между другото, неговата корумпираност е и един от факторите за убийството на Тодор Александров и за обезглавяването на Организацията. Това, че е един от инициаторите за подписването на Майския манифест през 1924 година, не го освобождава от отговорност…Тези неща за него, много по-добре от мен и о цялото ВМРО ги е знаел и Лазар Колишевски и затова неговото отношение към Влахов е било същото, както и на неговите съвременници…
Не съм съгласен, че 11-та Македонска „пехотна“ дивизия е била, или аз съм я представил като „сборище на злосторници“. Няма такова нещо. Тук се касае за единица в състава на редовната българска армия, но със специални задачи за антипартизанска борба. Тази дивизия, или поне по-голямата част от нея , е била, ако използваме днешния речник „специална“. Казах и ще повторя – нито сърбите трябва да се гордеят с избухването на Топличката буна, нито някой друг може да се гордее с „ефикасното“ потушаване на буната. Това е срамен епизод за всички…
ЕКЗАРХИЯТА И ВМОРО – ДВЕ ТЕЛА С ЕДИН ДУХ
Всеки има право да бъде чиновник и привърженик на всекиго. Никой няма право да налага на другите своите виждания за неща, които са спорни… така е поне откакто го няма стария режим и загърбихме този болшевишки обичай. Становищата на г-н Андов и моите, диаметрално се различават по отношение на Българската екзархия, взаимоотношенията Екзархия – ВМОРО и тяхната роля в Македония.
Екзархията и ВМОРО се две структури, две тела с един дух – свободата на Македония. Имало е любов, но имало е и омраза между тези две тела, имало е и много неразбирателства, но съдбовно са били определени – едните да пазят душата на поробения народ в Македония и Одринско, а другите – с оръжие и саможертва да защитават неговото физическо оцеляване. Били са преплетени в неразривна връзка, често пъти трагична. В нашата история могат да се срещнат хора, които в началото с оръжие в ръка са били посветени на въоръжената борба до саможертва, а всички наши революционери са преминали своя духовен катарзис като екзархийски учители. Да, те са се борили за свободна „българска“ Македония и в това няма нищо лошо – това е вече минало и е в историята.
Историческият момент на формирането на Екзархията е приет като момент на освобождаването на македонския народ от гръцко духовно робство. Дори и повече, началото и настояванията за формирането на Екзархията са в Скопие и Пловдив, като две основополагащи средища за духовна свобода. Македонските епархии с тяхното желание да се присъединят към Екзархията и борбата им против гръцкото духовенство, се предвождат от ги прилепчанеца Методи Кусев, по-късно всемогъщ секретар на Екзарха и Митрополит Старозагорски. Днес, неговото многобройно роднинско потомство живее от Виена, през Прилеп и София, до Пловдив. Има ви всякакви – комунисти и антикомунисти, демократи и реакционери – но всички са високообразовани и всички са горди със своя духовен и войнствен родственик. Не само те, но и всички ние… не е добре да слушаме осъдителни присъди за нашите предци само затова, че не са като нас… те са били хора на своето време… и са били наши предци…
Старото ВМРО е национално-освободително движение, а Екзархията е неговият духовен наставник и инициатор. Дори и по време на Първата, че и на Втората световна война е имало търсене на легалното и нелегално ВМРО и неговите последователи за духовна свобода и национални права. Вмровците никога не са престанали да бъдат българи и екзархисти чак до промяната на движението с партия в 1990 година, когато нещата се промениха в полза на партийния живот и привилегиите, в ущърб на духовността… но, това е логично, това са промените на новото време.
ВАНЧО МИХАЙЛОВ НИКОГА НЕ E БИЛ ОБВИНЯЕМ В ЮГОСЛАВИЯ
Ако искаме да бъдем съвсем искрени и да кажем нещата до край, аз, г-н Андов и всички наши историци и академици, които по-добре от мен знаят ролята на Гарашанин и Стоян Новаковик във формирането на идеята за македонска нация. Нещастният Мисирков, „българският пенсионер“, идва много по-късно, почти на края на процеса, когато се появява Коминтерна, а след това и НОБ, за да се дойде до днешната наша съвест. Да, така е, това е било процес, а задачата на всички нас е да посочим всички фази на процеса, обективно и без предубеждения… и никога, никога не съм казал че този процес процес трябва да се отхвърли. Само трябва да се обясни, преди всичко диалектически…
Проблемът, ако въобще съществува такъв проблем, с Ванчо Михайлов и михайловизмът като обществено и историческо явление, не е така лесно да се обясни. Употребените епитети за него като „фашист“, „фашистко движение и идея“, въобще не кореспондират с международната ситуация в Европа. Именно, Съветът на Европа е приел две значими декларации; едната е от 1996 година (мерки за разрушаване на тоталитарния комунизъм) и втората – от 2006 година (осъждане на тоталитарния комунизъм). Декларациите са преведени на всички европейски езици, но аз никъде не успях да ги намеря на македонски, дори и в интернет. Националсоциализмът като режим в света завършва с Нюрнбергския процес, чиито решения са важни и актуални до днес. Декларациите се чисти, ясни и таксативни и никъде не може да се намери терминът „фашизъм“. Просто, няма осъждане на фашизма като обществена система, а за злините сторени в негово име се търси лична или групова отговорност, но не и морална (или като държавност) отговорност на системата „фашизъм“. Колкото да се знае, а г-н Андов по-добре от мене знае, че за декларацията за осъждане на комунизма в Парламентарното събрание на Съвета на Европа, не гласуваше само македонската делегация, или някой от делегатите, все едно…
Ванчо Михайлов, заедно с германските войски напуска Скопие на 8 септември 1944. Той дойде от Загреб за няколко дни в неуспешен опит да направи македонска самостоятелна държава под германски протекторат. Той отхвърля това. Тръгва с германските войски за Австрия и след няколко месеца заминава за Италия и остава да живее там необезпокояван до края на своя дълъг живот, до 1990 година.
Неговият апартамент, на ул. „Виа Понза“, се намира в четириетажна сграда, в която на всеки етаж има по един скромен апартамент. Той живее на втория етаж, а на първия, третия и четвъртия етаж съседите са служители на италианските служби за сигурност. Никога никой от Македония или от Титова Югославия не потърсил неговата екстрадиция, никога никой не го е обвинил за някакво криминално дело, което той лично е направил, или което е направила ВМРО под неговото ръководство. Живее като абсолютно свободен човек, а неговите публицистични материали, които се печатат в органа на емиграцията „Македонска трибуна“, се търсени за препечатване в целия свят. Убийствата без съд и присъда, както и по-късните съдебни процеси против ванчомихайловистите в Скопие и паралелно, в София, са само далечно, но сурово ехо на сталинистките чистки в СССР и желание на македонските, югославските и българските ръководители да угодят на Сталин по всякакъв начин и с неговото одобрение да запазят властта…
КАРИКАТУРНИЯТ „МИХАЙЛОВИЗЪМ“
Грешка е мисленето на г-н Андов, че „чинията от която някой сърба чорбата на Ванчо Михайлов е мухлясала и отдавна изхвърлена на историческото бунище“. Грешка, голяма грешка в преценката. Мисля, че чинията някой я поддържа идеално чиста и винаги пълна с храна, просто като в ресторант на самообслужване … всеки да си вземе каквото иска. Иначе, откъде толкова много разговори за „равноправие на езиците на цялата територия на Македония“, за „федерализация“, за „по-голяма самостоятелност на местната власт“, за „регионално сътрудничество със съседните общини“ и за ред други работи от кои на македонеца му спира мисълта. Всичко това е „михайловизъм“, но карикатурен и безкритично пренесен в днешно време. По времето на Ванчо, Солун е бил наша общтина, в Македония живели80 000 евреи, имало е концентрирано влашко население… значи, ситуацията тогава е била една, сега е съвсем различна. Тема за размисъл – кой е този, който иска да си играе игри на „исторически виртуалности“, та иска да ни наложи невъзможна ситуация. Гарантирам, отговорно твърдя, че това не са малобройните македонски българи и михайловисти… Някой друг, от македонския политически корпус играе тази мръсна игра. Тук Ванчо Михайлов не е виновен за нищо, а албанските политици играят с македонски карти…
Насаденият страх от „михайловизма“, доведе Македония до там, да се забрани единственото българско сдружение в страната „Радко“. Една склерозирала баба и някои нейните сътрудници, всичките забравени и изгубени в нашата „прекрасна“ правосъдна система успяха да издействуват забрана на „Радко“ пред Върховния съд. Петнадесет години трае голготата на привържениците на сдружението да доберат до справедливост и накрая Европейският съд в Страсбург да присъди с 4:1 гласове на съдиите в тяхна полза. Интересни са съдебните актове в Страсбург, които могат да се намерят в интернет… Имено, македонската баба обвинява, между другото и за „фашизма“ на Михайлов и сдружението, което носи неговият псевдоним, но Европейският съд отказва да се впусне в такава разправия за „фашизма“, съгласно актовете на Съвета на Европа.
Европейският съд не разглежда въобще термина „фашизъм“, отхвърля го в каквито и да било връзки и вследствие на това няма връзка с Михайлов и със сдружението „Радко“.
Сдружението все още не е и няма да бъде регистрирано в Македония, поне такива са вижданията на засегнатите… някой тук се опитва да рекетира. Тихомълком се опитва чрез македонските българи да действат в София, да се регистрира „ОМО Илинден-Пирин“, та в Македония да се регистрира тяхното „Радко“. Демек, реципрочно. Тук при нас, някой все още мисли, че в в София политиците са малоумници и храненици от времето на тодорживковия режим и СССР…Такова нещо никога няма да стане, а най-големите противници на тази „реципрочност“ , „малобройните” македонски българи… просто са навикнали да живеят онеправдани…
Що се отнася до езика и писмеността, благодаря на г-н Андов за езика, благодаря за комплимента. Хубаво е да се чуе, дори и да е суета. Все пак, да се изясним… аз много по-добре работя със сръбския език, но това не значи, че се чувствам сърбин. Още по-сериозен е проблемът с моя син, който знае английски по-добре от половината Лондон, ама не се чувствува британец… Езикът е само елемент на нашата съвест, а често и съвест, но никога не е единственият елемент за национална самоопределение.
СИЛАТА НА ПРОПАГАНДАТА И ЖАЖДАТА ЗА СВОБОДА
Стигнахме до най-тежката част за обяснение. Останах учуден, когато забелязах, че думата „татари“ не съм я сложил в кавички. Размислих и стигнах до заключението, че фактически съм направил казано на психиатричен език „мисловна грешка под сугестия“. Именно, аз просто така съм мислел. През целия ми живот са ме учили, че българите се татари, че са някакъв „турано-татарски народ с монголско потекло“, така, че и аз самият се опрях на този мисловен натиск, вероятно съм се изравнил с тях. В тези изминали 100 години българите бяха представяни като татари, монголци, простаци (което кореспондира с гръцкия превод на името) и не зная още какво.. добре, че някой не се е сетил да ги представи като човекоядци… тогава сигурно щях да очаквам при моите посещения на роднините ми в София да видя човек на шиш пред „Шератон“. Това е силата на пропагандата, това е мощта на медиите и насилствената политика, това са сцените, които и днес ги гледаме и слушаме в един по-друг контекст, но пак на „ваши“ и „наши“, на „предатели“ и на „патриоти“.
Македонският народ и българите са били заедно в цялата своя дългогодишна история. Заедно бяхме от Самуил до сега, заедно бяхме и преди това, заедно бяхме и под властта Османлиите. Заедно бяхме във Възраждането и в борбите за освобождаването на Македония. Последните стотина години историята се смили на някои други балкански народи, а забрави българския. Времето, което идва ще отвори нови хоризонти… не искам да отмине, не искам да се забрави… България беше „изгубеният рай“ на македонското мнозинство, само допреди осемдесетина години. По-късно се промени, промени се и нашата съвест и всички ние трябва да се съобразим с това … тук г-н Андов е прав.
Най-накрая нещо актуално. Преди няколко вечери слушах г-н Зоран Заев, лидерът на СДСМ и на опозицията на канал „24 вести“. Говореше за вижданията, политиката и перспективите. Всичко това на мен като обикновен човек, ме държеше в рамките на интересите на всеки македонец за нашата съдба и съдбината на тази държава… на това парче земя, където сме се родили и където, вероятно всичките, така си мисля, искаме да приключим нашия жизнен път. В една част от неговото изказване останах приятно изненадан… никога в моя живот, никога не съм чул нито един македонски или югославски политик, за толкова кратко време от петдесетина минути, толкова често да повтори думите „свобода и демокрация“. За София не искам да приказвам, при тях тези думи бяха употребявани за някои други неща, не за българите.
Това не е само политичка прокламация, това не е само фарс и подигравка… това е истинска жажда за свобода и демокрация, това е нещо, което отдавна не ни достига в тези наши жизнени пространства … и не е важно дали г-н Заев или тази власт, или някой друг ще ни донесе „свобода и демокрация“. Важно е, че жаждата съществува, а ние сме тук, за да я извоюваме, за да я заслужим. Без жажда няма борба, а без борба няма свобода… а тогава, когато всички, буквално всички ще бъдем духовно свободни, със свободни мисли и идеи, само тогава ще се освободим от предразсъдъците за миналото, но и от илюзиите за нашето бъдеще.
Останете в добро здраве и разположение, г-н Андов.

Какво се случва в Македония

РАЗЧИСТВАНЕ НА СМЕТКИТЕ ПО МАКЕДОНСКИ

НЕИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ЗА СЪПРОТИВАТА НА БЪЛГАРИЯ СРЕЩУ СЪВЕТСКИТЕ ФАЛШИФИКАЦИИ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

Д-р Спас Ташев
Широко разпространено, при не без основание, е мнението, че в епохата на комунистическа диктатура България е била най-верният и безропотен съюзник на СССР. Това поведение вероятно има своите корени в русофилската част на българското общество преди 1944 г. Ако обаче за реакциите на самозащита срещу русофилството има достатъчно примери, то на широката българска общественост е малко известен единствения факт на открита съпротива на България срещу антибългарски извращения, намерили почва в СССР. Ябълката на раздора е била Македония, а българският „бунт“ изпреварва с няколко месеца разгара на Пражката пролет.
През ноември 1967 г. проф. Войн Божинов, зам.-директор на Института по история при БАН, написва своята справка „Неправилни научни концепции по македонския въпрос в трудове и публикации на някои съветски историци“. Зад анализът застава ръководството на БАН и материалът, заедно с други актуални разработки, посветени на Македония, е отпечатан на циклостил в специално издание под общото заглавие „Македонският въпрос“.
В книгата се констатира, че след създаването на СР Македония, историците в тази република и в Югославия обнародват много книги и публикации с документи, в които преднамерено и антинаучно се фалшифицира историческата истина, а целта е да се ограби българската история. Търсят се исторически корени и доказателства, за да се обоснове създаването на новата нация в СР Македония след Втората световна война, която се изгражда на антибългарска основа, като системно се денационализира българското население във Вардарска Македония. Отчита се, че поради недостатъчното научно изследване и познаване на македонския въпрос, а също и поради недостатъчния отпор от страна на българската историческа наука, тези антинаучни концепции, широко разпространявани от историците на СФРЮ чрез техните книги, издания и пр., печелят терен. Това положение нанася сериозни вреди на българската история и на националните интереси на България.
Като се анализира политиката на СССР, в книгата се казва:  „През последните години някои съветски историци, вероятно по конюнктурни съображения, отстъпиха от тази историческа истина по македонския въпрос, като в свои трудове и публикации на документи усвоиха антинаучни концепции, близки или покриващи се с тези на историците в СР Македония, въпреки убедителните сведения и факти на самите документи, говорещи за българското население и народностен характер на Македония“. Изводът се набива на очи – тази дейност на СССР вреди на националните интереси на България.
Проф. Войн Божинов анализира редица съветски исторически издания, в които се прокарват открито антибългарски тенденции. Така например пише, че „младата съветска колежка Ирина Сенкевич, въпреки изричните констатации в докладите на Хитрово (руски консул в Битоля, б.а.), заключва неправилно: „М.А.Хитрово нарича езика на славянското население в Македония „славянски“… Това значи, че авторката съзнателно изхвърля името „болгарин“ и „български език“, като ги замества със „славянин“ и „славянски език“. Така правят историците и от СР Македония, които отиват и по-нататък, като заместват „българин“ и „българско“ с „македонец“ и „македонско“. И то не само в итерпретацията, но и в самите документи“. Такива неслучайни грешки И. Сенкевич допуска и в други свои публикации“.
Друг случай е посочен в научната публикация „Към въпроса за дейността на македонската интелигенция в Русия в началото на ХХ век“ с автор К.Л.Струкова. Същата „има предвид ясно и отделно интелигенцията от Македония, но не като такава от географска област, а като нещо различно в народностно отношение. Затова и в заключението си тя казва, че публикуваните материали свидетелстват за наличието на културни връзки между Русия и Македония в първите десетилетия на ХХ век, за настойчивия стремеж у македонците да развиват контакти… Изводът е, че славянското население на Македония се преценява като нещо отделно, различно, в смисъл, че не е българско… Ясно личи стремежът на авторката да не признае историческата истина, че става дума за българско население в Македония“.
Проф. Божинов описва и случаи на българо-съветско научно сътрудничество при съвместни публикации, при които съветската страна не спазва постигнатите договорки и извършва научни фалшификации в ущърб на България. Такъв е случая с тритомния документален сборник „Освобождението на България от турско иго“, върху който работи смесен екип. В него е включено писмо на българския архимандрит Методий Кусев от Охрид, в което говори от името на българите в Македония като техен представител и пълномощник. Въпреки, че никъде в текста на документа не се говори за „македонци“, съветските редактори изменят анотацията и записват „Писмо от архимандрит М. Кусев до Н.П. Игнатиев за необходимостта от обединение на българския и македонския народи в политическо и църковно отношение“. По този повод в изданието на БАН се констатира, че „с този текст, в явно противоречие със съдържанието на документа, в който никъде не се говори за отделен македонски народ, се прокарва погрешната линия, изтъкната и в горепосочените трудове, да не се признава българският характер на населението в Македония“.
Анализирана е и статията за Македония, поместена в Съветската историческа енциклопедия, издадена в Москва през 1965 г. За нея се казва, че „основната линия в тази статия е положението, че славянското население в Македония е нещо отделно от българската народност в средновековието и от българската нация в новото време. Затова никъде в нея не се споменава за българско население и българска култура… Тези… положения… явно говорят за премълчаване и отстъпление от историческата истина по главния въпрос за народностния състав на населението на Македония“. Антибългаризмът на съветските „другари“ достига най-острата си форма като говори за съвремието. „В СФРЮ македонците съставляват основното население в СР Македония, със свой национален език и култура…, а в България македонците (около 180 000 души), живеят преимуществено в Благоевградски окръг и се сливат с родствените им българи“. Коментарът на БАН по този случай е, че за СССР „те не са българи, но стават такива“.
Проф. Божинов описва и случай, когато ЦК на БКП през 1963 г. решава да уведоми ЦК на КПСС със свои бележки по македонския въпрос. За съжаление „в по-голямата си част те не се взеха под внимание при окончателната редакция на труда за печат. Изхождайки от положението, че съществува СР Македония , в рамките на СФРЮ, съветските историци написаха двете глави за историческото развитие на Македония, включвайки тази област и в историческите карти на труда в „Югославските земи“ в историята, като по отношение на етническия състав на населението заеха неясни, неопределение научни позиции“.
Изводът в циклостилното издание на БАН „Македонският въпрос“ е категоричен: „В най-новата история обаче най-голяма денационализация спрямо част от българската нация се извършва с българското население във Вардарска Македония. Именно за нея се търсят исторически доказателства и аргументи, търси се историческата наука, като се фалшифицира нейната правда“. Затова се апелира „съветската историческа наука…, като отхвърли конюнктурните съображения“, да „се придържа към историческите факти и истина“.
До разпадането на СССР през 1991 г., Москва не промени своята позиция по македонския въпрос. За съжаление днешна Русия на Путин продължава тази съветска политика, поради което съвременното русофилско прехласване в България не е в съзвучие с българските национални интереси и буди недоумение когато се лансира от лица, определящи се за патриоти.

БУНТЪТ НА „ИЗРОДИТЕ“ ИЛИ ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО ИЗВИНЕНИЕ
(скромното мнение на един участник в свирен мач)

Д-р Спас Ташев
Убеждават ни, че България се променя. Вярваме на тези думи, защото ни се иска да бъде така, защото не желаем все да водим началото на края по редица показатели както в ЕС, така и извън него. Затова винаги с надежда приемаме обещанията за нова политика, загърбила всичко лошо от миналото, на което сме били свидетели.
В името на новата политика вицепремиерът Меглена Кунева по своя собствена инициатива обеща, че ще въведе конкурсното начало при избора на ръководители на държавни агенции. По принцип идеята е добра, най-малко защото се опитва да намали вредните последици от партийните назначения. Първият опит в тази насока бе обявения „публичен конкурс“ за председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Тук аргументите за конкурсно начало са още по-силни, защото политиката към сектора не е ясно формулирана, наблюдават се редица деформации, а над 3-те милиона представители на българската диаспора не само, че са с различни политически пристрастия, но на всичко отгоре трудно упражняват дори правото си на глас и се чувстват изоставени от своята родина.
Повярвал в доброто, реших и аз да се кандидатирам за председател на ДАБЧ. Още при подаването на документите си за т.н. "публичен конкурс" заявих, че принципно си давам сметка, че постът председател на ДАБЧ е политически и тъй като трябва да се носи политическа отговорност, не е необходимо да се провежда конкурс. Ако такъв не бе обявен и проведен, като безпартиен гражданин на България нямаше да се интересувам от въпросното назначение и нямаше да възразявам срещу самия механизъм на осъществяването му (което не означава, че няма да обсъждам архаичността на отстояваните идеи).
Нас обаче ни убеждаваха, че конкурс ще има, а и доскоро твърдяха, че е имало. В хода на "конкурса" започнахме да разбираме, че ни лъжат. Затова неведнъж алармирах в своя профил във Фейсбук, а чрез него се опитах да направя поне за себе си публично представяне. Друг един кандидат – Кирил Радев, също възприе подобен подход, за което заслужава поне поздравления. Надеждите ни обаче бяха попарени.
Сега партийното назначение е признато и от правителствени източници пред цялото общество. Ето текста на стенограмата на заседанието на Министерски съвет по отношение на назначението на председател на ДАБЧ:
"Точка 1
Проект на Решение за определяне на председател на Държавната агенция за Българите в чужбина.
БОЙКО БОРИСОВ: Определя Борис Вангелов Борисов по предложение на Патриотичния фронт.
Приема се."
На въпрос на медии към вицепремиера Румяна Бъчварова за назначението в ДАБЧ тя отговори, че да се въведе изцяло конкурсното начало е добро желание, но то не би могло да работи ефективно, ако не се промени законодателството. "В случая става въпрос за назначение, което е в правомощията на премиера. И единият от коалиционните партньори имаше изисквания към премиера".
Някога отиващите на смърт гладиатори поздравявали с крилатата фраза Ave Caesar, morituri te salutant (Здравей, Цезаре, тези, които ще умрат, те поздравяват). Само че нашето общество не е гладиаторско, а ние сме избиратели, затова няма да ръкопляскаме. Аз поне съм гласувал за партия/коалиция, която е в управлението на страната, а сега излиза, че сме втора категория граждани, необходими само по време на партийни битки. Явно за някои като в библейската притча сме от званите, но не и от призваните. Затова започнаха да ни наричат изроди и да ни проклинат. Тяхно право, с този подход обаче утре тях няма да ги има...
Големият въпрос остава. Защо ни лъгаха и се подиграха? Защо трябваше да си губим времето и да пишем концепции за нова политика? Защо диаспората бе излъгана, че нейни представители ще присъстват на изслушването, обявено за "публично"? Защо бе създаден специален мейл, на който явно безсмислено се зададоха толкова въпроси? Защо в изданията на българите в чужбина се опитваха да правят интервюта с кандидатите, за да добият представа за всеки от тях и неговите компетенции? Защо бе унищожена цялата тази енергия?
Мисля, че тези, които настояваха и извършиха назначението, не си дават сметка или дори не знаят за всичко това. Трагично е. Вместо нова политика, ставаме свидетели на опит за реанимиране на стара такава, която вече е изживяла времето си и не носи нови позитиви нито в идеята за „ребългаризация“, нито в задълбочаване на духовното единение на държавата България с диаспората, нито в преодоляване на отрицателните последици от демографските процеси. За сметка на това с реанимирането на старата политика националните интереси на страната са застрашени както по линия на джихадизма или внасянето на чуждо антибългарско (например македонистко) влияние, така и по отношение на прокламираното желания за влизане в Шенгенското пространство.
Сеенето на ветрове обаче предизвика жътвата на бури. Реакцията се прояви в един истински виртуален бунт. Заради всичко това мисля, че някой трябва да се извини и да поеме отговорност за пропиляното ни време и попарени надежди, че нещо в България се променя. Или за запазване на добрия образ на България пред нашите партньори от ЕС и НАТО.
В крайна сметка да не се превърне бунтът във виртуална революция...

****

Авторът бе един от кандидатите за председател на ДАБЧ. Работи като аситетнт в БАН, доктор по статистика и демография, защитил дисертация на тема „Имиграционна политика и демографски перспективи на България“. В момента разработва плановата тема „Миграционен натиск върху България и потенциални демографски ефекти“.

ЗА „ЧИСТИТЕ“ БЪЛГАРИ, ЗА „МРЪСНИТЕ“ МАКЕДОНЦИ-БЪЛГАРИ И ЗА ПОДЛИТЕ ЮГОСЛАВЯНИ

Публикувано на март 2, 2015 | ГЛАС НА БЪЛГАРИТЕ ОТ МАКЕДОНИЯ
Владимир Перев
Повод: Колонката на Стоян Андов „Македонци-българи са извършвали най-мръсни работи за идеята на голяма България“, „Фокус“ бр. 1008,  30 януари 2015 г.
В текста на Стоян Андов, публикуван във „Фокус“ брой 1008, авторът, основавайки се на историческите събития на Балканите и около Македония, в периода на Балканските и Първата световна война, си е позволил определени неточности, което само по себе не е нищо лошо, но си e позволил и някои произволия, които могат да доведат младото поколение до погрешни заключения.
Неговото тълкувание на Сръбско-българския договор от 1912 година за разпределение на сферите на влияние на двете държави, не отразява точно духът на договора, нито фактите за т. нар. демаркационна  линия за разграничаване на така наречената „неутрална зона“. Разширявайки „неутралната зона“ от Албанските планини до десния бряг на р. Струма, той анулира нарушаването на договора от страна на Сърбия и признава сръбската окупация на по-голямата част от Вардарска Македония. За реализирането и спазването на нормите на този важен договор, върховен контрол упражнявал руският император, но в това време той най-вероятно бил зает с разпадането на империята, което скоро щяло да ги отнесе в небитието.

Пълен текст

 
C/ Weihnachtsgeschichten und mehr
Назад към съдържанието | Назад към главното меню